Няма да се учудя, ако се окаже, че България е сред страните с най-много нови политически проекти на глава от населението. Ето, телевизионен водещ ще прави кастинг за политици, а ДСБ и ДаБГ за пореден път ще се обединяват под строгия поглед на фондация „Конрад Аденауер“. Преди това имаше други, даже по-екзотични, а в бъдеще със сигурност ще дочакаме и нови. Но те са все едни и същи. Приличат на ми на менюто в една софийска кръчма. То беше дебело като енциклопедия и предлагаше умопомрачително разнообразие. Например (импровизирам, но запазвам принципа): Тракийска скара (две кебапчета и кюфте със зелева салата); Добруджанска скара (две кюфтета и кебапче със салата от моркови); Македонска скара (кебапче, кюфте и шишче с пържени картофи) и т.н., и т.н. Такива са и българските „нови“ политически проекти.
Защо Българинът (онзи, дето си го знаем) е винаги отворен за тях? Едва ли само поради една единствена причина. Той търси новото, защото не чувства икономическите си интереси достатъчно добре защитени, но също така защото не е представен и идеологически. Партиите, които в момента заемат политическата сцена, са по-скоро властови корпорации, отколкото обединения около философия и идеи.
Има го и това, че Българинът е вечно недоволен. Той си представя живота много по-райски, отколкото е възможен да се случи. А понякога Българинът е недоволен, просто защото не е на софрата и далаверата тече покрай него, без да го докосне и облажи. Затова Българинът не губи надежда, че при едно следващо раздаване на картите и на неговата улица ще изгрее слънце.
Но като цяло Българинът непрекъснато се оглежда за нови политически проекти, защото чувството му за справедливост остава неудовлетворено. Някои ще кажат, че най-важното в политиката е защитата на икономическите интереси и благоденствието на обществото. Аз обаче мисля, че в политиката най-важен е инстинктът за справедливост, да не се чувстваш прекаран, да не се чувстваш излъган и подигран, да вярваш, че получаваш горе-долу това, което е възможно и което ти се полага. И докогато избирателят усеща дефицит на справедливост, до тогава ще остава отворен и за „нови“ политически проекти.
Вече се е установила работеща формула за „нов“ политически проект. Точно като холивудски филм той трябва да изпълни определени рубрики, за да се ангажира някой сериозно с него: да има елемент на апокалиптичност (Положението е станало нетърпимо!), да има елемент на възмездие (Съд за престъпните политици!), да има хепиенд (До еди-колко-си дни ще станем Швейцария на Балканите). Ето защо в България няма истински консерватизъм – защото все още не се е намерил някой да вложи пари в нещо толкова различно. А не се е намерил, защото една истинска консервативна партия не отговаря на вкусовете и стандартите на политическия пазар към настоящия момент.
Но именно от консервативен проект има нужда нашият политически зверилник.
Той вече би ме заинтригувал, не крия. Той няма да е голяма вълна, която да помете старото и да донесе изгрева на новото, непознатото, но жадуваното. Няма да е революцията, която ще вкара „политиците на прехода“ в затвора и ще направи пенсиите 5000 лева. Но е важно да го има, за да представи в политиката едно разпиляно и капризно малцинство, което обаче би могло да бъде много полезно за мнозинството.
Консервативният проект все не успява да се случи, защото все изпада в нещо което не е: или в популизъм (а консерватизмът не е популизъм, доколкото популизмът е някакъв вид нискоинтелигентен оптимизъм – напротив), или в дебелашко патриотарство, или в антиевропеизъм, или в инструментализирано православие, което няма нищо общо нито с преданието на Църквата, нито с духа на светоотческото наследство. Все го тегли към холивудската рецепта с хепиенда.
И тук някой ще попита: но ако не трябва да е такъв консерватизмът, какъв трябва да бъде?
Хора, по-учени от нас, простите граждани, са го казали: консерватизмът се крепи на три стълба – капитализъм, национализъм и религия.
Капитализъм. Консерватизмът признава неравенството (не несправедливостта, не сегрегацията, а приемането на различността между хората) и в него вижда мощен мотор за конкуренцията. Задачата на консервативната политика е да осигури правила за честна конкуренция, която да даде път на качествените и жизнеспособни начинания – задължително условие за наличието на социална справедливост. Политолози твърдят (и аз съм склонен да им вярвам), че най-резултатни социални политики се провеждат от десни управления с капиталистически профил.
Национализъм. А не нацизъм или патрЕотизъм. Консервативният национализъм се намира в пряка връзка със съзнанието за историчност, приемственост и континуитет. Човешкият живот е твърде кратък, недостатъчен да се създадат в неговите рамки големи и важни неща. Камо ли пък един управленски мандат. За съжаление, хоризонтът на съвременната политика е именно този – един мандат, пък каквото щат да ви разправят. За консерватизма нацията е онази общностна душа, която с перспектива от няколко поколения обединява икономиката и културата, тялото и духа, за да им придаде смисъл. Верността и любовта към нацията е вярност и любов към идентичността, към другия, отговорност надхвърляща егоизма. А егоизмът е изворът на партизанщината и корупцията в политиката. Консервативният национализъм е лекарство срещу егоизма и мимолетността.
Религия. Тя е важен стълб, защото политиката без морал е чудовище, урод. В съвременното либерално разбиране моралът е относителен, защото относителни са доброто и злото – всеки си има своя правда, свое добро и своя истина и само да е посмял някой да му оспори това право! Но от морала има смисъл, само когато той е абсолютен, а не относителен. Ако Бойко Борисов има едно добро, което не е доброто на Корнелия Нинова, или ако правдата на патриотите не е правдата на ДПС, тогава всичко се обезсмисля.
За да бъде моралът абсолютен, доброто и злото трябва да са обективни, да съществуват независимо от нашите лични интереси и настроения, да не се определят от тях. Религията дава точно това – доброто е Бог, злото е отсъствието на Бог. То и сега в основата на повечето нравствени кодекси стои Евангелския закон, но просто вече не го наричат така и са изгубили идеята за неговата абсолютна неотменимост. А позволиш ли на Сульо и от Пульо (с извинение) да правят свободни редакции на нравствения кодекс, то от него не остава нищо.
За всички е ясно, че политиката трябва да върши добро, а не зло. Остава да се разберем кое какво е. За тази цел е нужна здрава е обективна етическа система. За жалост, днес моралът в политиката се определя от заинтересовани лица в зависимост от конюнктурата.
Без здрава и обективна нравствена система никакви закони и органи за борба с корупцията и престъпността няма да помогнат. Законите са като търговските договори – ако няма почтеност и добра воля, не струват даже колкото хартията, на която са написани. Затова моралът е важен.
Добре. Това дотук беше бързо и кратко резюме на съдържанието на един тъй необходим консервативен политически проект. Но каква да бъде неговата форма?
Разбира се, че трябва да е партия. Би било глупаво и лицемерно, би било непочтено да се прави първо на сдружение, пък после – я, ти да видиш! При парламентарната демокрация, докато не пожелаем някаква различна форма на управление, политика се прави през партии. Но големият проблем на партиите е финансирането и зависимостите. За да стане един политически субект разпознаваем, за да пожелаят някакви хора да се присъединят към него, е необходима инвестиция. А банките все още не дават кредити за създаването на нови партии, тъй че остават донорите, които си имат свои лични интереси и ще очакват те да се задоволят. В идеалния случай се търси донор, който в много, много далечно бъдеще би имал интерес в България да се води нормален политически живот, за да може той, донорът, да вирее здравословно и да печели от конкурентните си преимущества в своята си област. Този донор може да е корпорация, може да е фондация, може даже да е и държава. Не е невъзможно, макар да звучи утопично до налудничавост.
Няма да стане бързо. Първо, истинските консерватори трябва да се съберат и преброят, а това е трудно, защото истинският консерватор невинаги се определя като такъв, той мрази да се определя като какъвто и да било.
Като се съберат и преброят, трябва да формализират сдружаването си, па макар и първоначално в нещо като клуб, което е още по-трудно.
Но така или иначе истинското консервативно, не популисткото, не народняшкото, а онова, което се задоволява с простата нормалност отвъд лозунгите и „инженерните политически проекти“, трябва да намери начин да покаже лицето си. За съжаление, ако го покаже в понеделник, във вторник ще се втурнат да членуват и да се изявяват всички обичайни заподозрени, всички ще станат консерватори и ще запретнат ръкави да „оправят“ род и родина. Ето затова в България няма истински консерватизъм.
Просто светът все още не е такъв, просто ние все още не сме такива. Ако има хора, които са готови да работят за постигането на нещо различно от собственото си благополучие или волята на господаря си, то те се занимават с всичко друго, но не и с политика.
Но както се казва: това да не плаши душите наши! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
