Латинска Америка, и то смесената, е регион с потенциала да се превърне в спасението на западната цивилизация – непоклатима християнска вяра, големи семейства, висок процент младо население, приемственост и като цяло добре съхранени консервативни ценности. За жалост обаче поради особеностите на народопсихологията си, тя винаги е била плодородна почва за развитие на партиите и движенията от левия политически спектър, а масовият латиноамериканец е изтъкан от противоречия – социално консервативен човек с (крайно) леви икономически възгледи. Така, от Фидел Кастро през Уго Чавес и Николас Мадуро, Ево Моралес и Даниел Ортега до Кристина Фернандес де Кирхнер, Педро Кастийо и младия, едва 35-годишен, кандидат за президент на Чили Габриел Борич, левите популисти в тази част на света умело се възползват от четирите фактора, които според чилийския философ Аксел Кайсер обуславят провала на латиноамериканските държави: завистта и омразата към богатите, очакването на Месията, насаждания с поколения комплекс на жертви и манията по равенството[1]. Пламенните им речи изобилстват от обещания за регулации, за отнемане на състоянието на богатите и равномерното му разпределяне между всички нуждаещи се. Рядко се прави разлика между честно и нечестно забогатели, а възможността отнетите средства някой ден да се изчерпат не стои на дневен ред. Латиноамериканската политическа реч е съсредоточена повече върху обещанията за подаяния, които хората биха получили, без да полагат усилия, отколкото върху достъпа до образование, създаването на работни места и възможността за личностно и професионално развитие според индивидуалните качества и труда на всеки. Подобна политика винаги е обречена на провал, но, когато той настъпи, причините неминуемо се търсят във външни фактори. Докато преживялата атомни бомбардировки преди по-малко от век Япония се радва на завидно икономическо развитие, латиноамериканският ляв популизъм продължава да вини Христофор Колумб и колонизацията за неуспеха на политиките си.
Икономическата криза, причинена от пандемията от коронавирус, дойде като по поръчка за латиноамериканското ляво, което успява да извлече максимална полза от нея. В настоящата статия ще разгледаме похода към властта на левицата в Колумбия, Чили и Перу, осъществен през 2021 г.
Ситуацията с Ковид-19 в испаноговорящия свят е изключително тежка. Заради пандемията, регионът тази година достигна най-високите нива на крайна бедност за последните двайсет години, като Колумбия е най-зле справящата се с кризата испаноамериканска държава и трета на американския континент след САЩ и Бразилия, докато Перу е на първо място в света по починали от коронавирус на глава от населението.
Горното обстоятелство стана повод на 28 април – деня на пика на пандемията в страната – в Колумбия да избухнат мащабни протести, организирани от опозицията – Национален стачен комитет, съставен от представители на левия политически спектър, синдикатите и различни работнически и студентски организации, обединени още от протестите от 2019/2020 г. Първоначалният повод е Законът за устойчива солидарност, представляващ данъчна реформа, както и предвидени здравна, пенсионна и образователна реформи, но впоследствие са добавени и други мотиви. Сред тях са несправянето с пандемията, неспазването на мирното споразумение с марксистко-ленинистката терористична организация ФАРК, сключено от бившия президент Хуан-Мануел Сантос, борбата с етническата и с половата дискриминация и т.нар. полицейско насилие, превърнало се във водещ мотив за протестите. Същите тези протести, които от самото си начало са изпълнени с насилие: нападения над правителствени сгради и над транспортната мрежа, блокирани пътища, вандалски прояви, включително нападения с експлозиви над линейки, вследствие на което има две починали бебета; На 25 юни в град Кукута, на границата с Венецуела, е извършен опит за атентат срещу президента на страната Иван Дуке и двама министри, като хеликоптерът им е нападнат и получава шест изстрела от пушка; Регистрирани са около 75 убити, над две хиляди ранени, над петстотин изчезнали, изнасилвания и момиче, самоубило се след изнасилване. Предвид изброеното, трудно можем да говорим за самоцелно полицейско насилие над мирно протестиращи граждани. Местната полиция месеци наред се опитва да овладее пожара, подпален и системно подклаждан от противниците на президента.
Какво накара колумбийците да излязат на улицата в разгара на пандемията?
За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем в 2018 г., когато за президент на страната е избран Иван Дуке Маркес, издигнат от партията „Демократичен център” (Centro Democrático) на бившия президент Алваро Урибе – дясна, според някои дори крайно дясна партия. Противникът на Дуке на изборите Густаво Петро – кандидатът на левицата, заявява след загубата, че ще прекара целия мандат на президента протестирайки. Оттогава досега управлението на Дуке неизменно е съпътствано от протести на опозицията.
Протестите от 2021 г. водят началото си от тези през 2019/2020 г. Лошото управление на пандемията и грешката със злополучния закон са използвани от левицата, чиято крайна цел не са нито опазването на живота и здравето на гражданите, нито възстановяването на социалната справедливост, а президентските избори през 2022 г. Нейните представители са наясно, че поради своите особености – една трета от населението е от африкански произход, аграрен район, в който навлизането на машини в земеделието води до по-висока безработица, път на множество мигранти – област Вайе дел Каука, с център град Кали, представлява буре с барут. Неслучайно именно Кали се превръща в епицентър на тазгодишните протести, но и на започналите впоследствие контрапротести.
През 2019/2020 г. представители на левицата, на синдикатите и на различни работнически и студентски организации провеждат поредица от протести срещу икономическата, социалната и еко политиката на Дуке.
След това идва пандемията, по време на която в страната се натрупва огромно напрежение. За да се справи с последствията от нея и с извинението за финансиране на програма за социално подпомагане, правителството предлага Закона за устойчива солидарност, основните моменти от който са: облагането с ДДС на стоки и на услуги, които до момента са освободени от него, като ток, вода, газ и телефон за четвърта, пета и шеста социална група (най-високите в страната), електроуредите, погребалните услуги и други; двукратно сваляне на долната граница на необлагаемия доход; въвеждането на солидарен данък за 2022 г. и за 2023 г. за високите заплати, отделно от данък общ доход; 1 % или 2 % допълнителен данък, в зависимост от размера на богатството, за най-богатите; повишаването на акциза на бензина и на дизеловото гориво и въвеждането на данък върху пластмасовите опаковки за еднократна употреба с цел борба с климатичните промени.
Ако беше приета в този ѝ вид, реформата щеше да засегне най-много средната класа, която в Колумбия невинаги успява да покрива всичките си разходи и по-високи данъци в условията на пандемия вероятно биха отпратили част от семействата в категорията бедни.
Масовото обществено недоволство от предвидената реформа налива вода в мелницата на опозицията, която успява да се мобилизира, и на 28 април 2021 г. в Колумбия избухват протести, оглавени от Националния стачен комитет. Част от исканията на протестиращите са изпълнени – оттеглени са законопроектите за реформи, като президентът Дуке обещава, че ще предложи нов вариант. Също така протестиращите получават оставките на финансовия министър Алберто Караския, на външния министър Клаудия Блум, чийто ресор е поет от вицепрезидента Марта-Лусия Рамирес, и на преговарящия със Стачния комитет Мигел Себайос. На 27 май е гласуван вот на недоверие на министъра на отбраната Диего Молано, който е отхвърлен. Не получават обаче най-важната оставка – тази на президента. За Дуке обаче последствията ще са на изборите следващата година. Друго искане, граничещо с абсурда, е за разформироване на Подвижния ескадрон за борба с безредиците. На фона на непрестанните вандалски прояви, едва ли нормално правителство би изтеглило полицията и армията от улиците и би разформировало ескадрона.
Последиците от създадения хаос са в няколко посоки: обезценяване на националната валута; накърнен е международният образ на страната; огромни финансови щети, причинени от вандалските прояви – от разходи за възстановяването на инфраструктурата до загуби за търговците, било поради невъзможността да я използват за снабдяване със стоки, било заради страха да отворят обектите си поради вълната от грабежи; заради протестите на Колумбия е отнето съвместното домакинство на „Копа Америка” с Аржентина; нова поредица от конфликти, предизвикани от контрапротестите, започнали най-напред в област Вайе дел Каука с искане за прекратяване на блокирането на пътища, както по икономически причини, така и заради смъртта на едно от бебетата в спряна, а после и нападната линейка.
В международен план Дуке успява да подобри донякъде накърнения си образ с непоклатимата си позиция по отношение на Венецуела и решението си да узакони престоя в Колумбия на около един милион венецуелци.
В страната обаче рейтингът му, покачил се за кратко в началото на пандемията, се връща на нивата преди месец март 2020 г., дължащи се главно на непрекъснатия саботаж на работата на правителството му. С оглед на наближаващите избори Петро, който отново ще се яви като кандидат на левицата, има интерес безредиците да продължат възможно най-дълго, което би гарантирало окончателното сриване на Дуке и десницата. От друга страна, предвид разрива между центъра и лявото и разногласията между Петро и кмета на Богота Клаудия Лопес – едно от лицата на опозицията, която го обвинява, че насърчава насилието по време на протестите, а той нея – в клевета, успехът на кандидата на левицата остава под съмнение, макар за момента да води в социологическите проучвания.
Пътят, по който поема Колумбия през 2021 г., вече е извървян от Чили през 2019/2020 г. с избухването на Социалния взрив – най-голямото гражданско недоволство в страната след края на управлението на Аугусто Пиночет. Също като карибската държава, Чили е обхваната от поредица от протести и размирици с епицентър столицата Сантяго. Формалният повод е увеличението на цената на билета за градския транспорт в града, заради което стотици студенти нахлуват организирано, за да ползват безплатно метрото. След сблъсъци на тълпата с полицията, на 18 октомври 2019 г. е спряна цялата мрежа на метрото, а министърът на вътрешните работи Андрес Чадуик подава иск за извършени престъпления по Закона за националната сигурност срещу отговорните за поредицата от погроми, кражби и пожари. Това става причина безредиците да обхванат цялата страна, което принуждава президента Себастиан Пинера да обяви извънредно положение и вечерен час. Регистрирани са 32 загинали и над 12 хиляди ранени. На този фон изкристализират причините за протестите: високата цена на живота, ниските пенсии, непосилните цени на лекарствата и на здравеопазването, дискредитираните политическа класа и институции, включително Конституцията от 1980 г., претърпяла до октомври 2020 г. цели 52 поправки.
„Конституцията на Пиночет” налага настоящия неолиберален икономически модел, който превръща Чили в „Маями на Латинска Америка” – това е страната с най-високото жизнено равнище в региона, която за четиридесет години успява да намали бедността от 60 % на 8 %, а индексът ѝ на човешко развитие е най-високият на континента. Благодарение на сравнително стабилното си икономическо положение, на високия стандарт на живот и на предимството, че не е необходимо да учат чужд език, Чили се превръща в желана дестинация за латиноамериканците от по-бедните страни. Сред най-важните принципи на Конституцията е принципът на субсидиарност, узаконяващ намесата на Държавата едва тогава, когато дадена цел не може да бъде постигната от частната инициатива. Според левицата той насърчава експлоататорските практики и представлява пречка за установяването на социална държава. На прицел на левите е и значимостта на семейството, заложена в настоящия Основен закон, което ощетява сексуалните малцинства. Друг аргумент против е обвинението, че в този си вид Конституцията пречи на чуваемостта на малцинствата изобщо. Проблемите, довели до Социалния взрив, обаче се зараждат по време на управлението не на Пинера, а на бившия ляв президент Мишел Бачелет. Те се дължат на нейните социалистически реформи, включващи огромни увеличения на данъците за бизнеса, удари по образователната система и необмислена миграционна политика, което довежда до спад на икономическия ръст и замразяване на заплатите. В този смисъл можем да квалифицираме убеждението, че новият основен закон ще разреши като с магическа пръчка проблемите на страната, най-меко като красива заблуда.
Икономическите последствия от протестите се изразяват в: загуби от над три милиарда долара заради щетите, нанесени на обществената и на частната собственост, най-вече в сферата на търговията и на услугите; загуба на между сто и триста хиляди работни места и ръст на безработицата от 7 % на 10 %; обезценяване на националната валута; намаляване на икономическия растеж; отмяна на редица събития, сред които финала на „Копа Либертадорес”; отлагане на кандидатстудентските изпити.
В отговор на възникналата криза Пинера подменя състава на правителството си и обявява Новата социална програма – поредица от мерки относно заплатите, данъците, пенсиите, здравеопазването, електроенергията и държавната администрация и проекти срещу вандализма и за възстановяване на щетите от погрома.
На 15 ноември е сключено споразумение между правителството и Народното събрание, подписано от по-голямата част от парламентарно представените сили, за свикването на референдум през април 2020 г., на който да се реши дали да бъде изготвена нова конституция на страната.
След като е отложен заради пандемията от Ковид-19, референдумът се провежда през октомври същата година, а избирателите се произнасят в полза на новата конституция. Така на 15 и на 16 май тази година, заедно с местните избори, се провеждат избори за Учредителен конвент (Велико народно събрание), което в рамките на година да изготви нов основен закон на страната. Това са първите избори в Чили, проведени в два дена – отново заради пандемията.
Избирателната активност е 41,51 % при почти 19 милиона население – една от най-ниските в демократичната история на Чили, като вината за масовия отказ от правото на глас трудно може да бъде приписана на вируса, предвид че почти 50 % от населението на страната е ваксинирано. Катастрофално ниският интерес поставя под съмнение легитимността на вота и повдига въпроса за възстановяването на задължителното гласуване. От друга страна, новоизбраните народни представители са изправени пред предизвикателството да изготвят конституция, която да бъде одобрена от над 50 % население, чиито политически възгледи и електорални нагласи не познават.
Най-висок резултат – 20,56 % – постига дясноцентристката коалиция „Напред, Чили” (Chile Vamos) на президента Пинера, която обаче се оказва големият губещ, като остава изолирана с едва 37 места от 155, които са по-малко от необходимата една трета, гарантираща възможността за вето на промените, разминаващи се с програмата ѝ. Традиционното център-ляво също се представя под очакванията, макар общият резултат, постигнат от левите коалиции, да е 49,47 %, т.е. 79 места. Той е разпределен, както следва: лявата коалиция „Да” на достойнството” (Apruebo Dignidad), включваща и Чилийската комунистическа партия, е с 18,74 %; марксистко-троцкисткото движение „Народна листа” (La Lista del Pueblo), възникнало от протестите през 2019 г. – с 16,27 %; лявоцентристката „Учредително единство” (Unidad Constituyente) (традиционната левица) – с 14,46 %. Следват „Независими, но не и неутрални” (Independientes No Neutrales) с 8,84 % и други с 20,02 %.
Интересен е и съставът на конвента. Чили се гордее с първото в света Велико народно събрание, в което броят на местата е разпределен по равно между мъжете и жените (78 мъже и 77 жени), а 17 места са запазени за автохтонните народи. 64 % от народните избраници нямат политически опит. Тези обстоятелства обаче едва ли са повод за гордост – за да бъде изравнен броят на мъжете и на жените и за да се гарантира участието на представители от индиански произход, са отстранени кандидати с по-висок изборен резултат в полза на други с по-нисък, но от правилния пол или етнос, а това е подмяна на вота на избирателите и е унизително за попадналите в конвента не заради заслугите си, а заради малцинствената си принадлежност. Тревожен е и фактът, че бъдещето на страната е оставено в ръцете на хора, две трети от които, поради липсата си на опит, едва ли са на нивото на поверената им отговорност.
Учредителният конвент ще заседава по следните теми:
политическата система, формата на управление и недостатъците на президентската република; децентрализацията и регионализацията на страната; модела на икономическо развитие; по-голямата роля на Държавата в гарантирането на социалните права, сред които здравеопазването, висшето образование, достъпа до жилище, експлоатацията и достъпа до вода; признаването на автохтонното население в Конституцията; съдбата на Конституционния съд; автономията на Народната банка.
За разлика от Колумбия, когато говорим за триумфа на левицата в Чили, обяснението с местната народопсихология не е достатъчно. Аржентина, Чили и Уругвай (т.нар. Южен конус) са държави с преобладаващо население от европейски произход – по около 90 % във всяка – поради което можем да ги наречем Европа в Латинска Америка. Наследниците на имигрантите от Стария континент са съхранили голяма част от манталитета, културата, традициите и обичаите на предците си. Вероятно това е причината именно тези три страни днес да са заклещени най-здраво в оковите на неолибералната диктатура и в тях да протичат процесите, характерни за западните общества – политическа коректност, мултикултурализъм, феминизъм, ЛГБТИ комунизъм, екоталибанизъм и т.н. Левичарската пропаганда е повсеместна, като и по тези географски ширини основният ѝ похват е самоомразата. Местните жители са охулвани като ксенофоби, расисти, сексисти, заслепени от предразсъдъци, изостанали, нетолерантни, неморални, подли, лъжци, манипулатори, измамници и предатели, докато малцинствата са представяни като благородни, самоотвержени и работливи. Всичко е черно и бяло, без нюанси. Към това трябва да добавим и явлението, което бихме нарекли смъртта на Бог – в случая на Чили над една трета от населението не изповядва никаква религия, а връзката с църквата на голяма част от християните, съставляващи останалите две трети, отдавна е скъсана. На този фон успехът на левицата не е изненадващ и не е трудно да прозрем, че зад призивите за установяване на социална държава, чрез новата конституция се крие прокарването на прогресивни политики, сред които квоти за малцинствата и узаконяване на гей браковете. Надеждата за нормалност е в тихото мнозинство, съставляващо над 50 % от населението на страната, отказало да се произнесе на изборите през май.
Докато тече работата на конвента, на 21 ноември 2021 г. в Чили предстоят президентски избори. Към октомври в социологическите проучвания води Габриел Борич – 35-годишният кандидат от хърватски произход на лявата коалиция „Да” на достойнството”, следван от десния Хосе-Антонио Каст. Изходът от изборите е трудно да бъде предвиден, тъй като над 50 % от анкетираните отказват да отговорят на въпроса кой е техният фаворит за президент на страната или отговарят, че не знаят.
Междувременно в Перу се завръща комунизмът в един от съвременните си варианти – чавизма. След дългогодишна политическа криза и при дълбоко разделение в страната, президентските избори, проведени през април и през юни (вторият тур), са спечелени от кандидата на левицата Педро Кастийо с минимална разлика пред опонентката му Кейко Фухимори. Той отива на втори тур с рекордно нисък процент на одобрение – 18,92 %, а печели с 50,12 %.
Кастийо е бивш селски учител, граждански патрул и синдикален лидер.
Издигнат е от лявата партия „Свободно Перу” (Perú Libre), изповядваща марксистко-ленинистка-мариатегистка идеология, чийто основател Владимир Серон е осъден за корупция. Политическите възгледи на новоизбрания президент обаче са противоречиви и в някакъв смисъл бихме могли да го разглеждаме като архетип на латиноамериканеца – докато по отношение на икономиката и на външната политика вижданията му попадат в левия политически спектър, като предлага създаването на „народна икономика с пазари” и на по-тесни контакти с Куба, Венецуела, Боливия и Никарагуа, в социален план учителят е крайно консервативен: вярващ човек с традиционно католическо семейство, противник на узаконяването на аборта, на евтаназията и на еднополовите бракове, както и на въвеждането на джендър идеологията в учебните програми. С тези свои позиции той си навлича гнева на ЛГБТИ общността и на феминистките, които оттеглят подкрепата си за него. Трябва да изтъкнем и мнението му, че общественият ред трябва да бъде поддържан с твърда ръка.
Педро Кастийо встъпва в длъжност като президент на Перу на 28 юли. Предстои да видим дали ще съумее да преодолее разделението в страната и да поведе Перу по що-годе разумен път, или ще се сбъднат опасенията на противниците му и на картата на света ще се появи т.нар. Перусуела.
Латинска Америка е регион, духовно близък на Европа, с който сме неразривно свързани, и процесите, които протичат там, не само са интересни за изкушените от политиката, а биха могли да ни засегнат пряко. От една страна, латиноамериканските държави могат да ни послужат като пример за пагубните резултати от неадекватните леви политики; от другата е добрият пример на съхранения социален консерватизъм, издигнал за свое знаме християнската вяра и значимостта на семейството, избледнели на Стария континент. Наше е решението дали ще изберем да последваме лошия или добрия пример, както и отговорността за последиците от избора ни.
[1] https://www.youtube.com/watch?v=o7ngsSl_JRw
