Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
Феминизмът възниква като социално движение за равнопоставеност на жените, като първата вълна се свързва с избирателното право и е насочена срещу дискриминацията им в политическия и икономическия живот. В края на XIXв. феминизмът се основава на принципите на Просвещението.
В средата на XXв. обаче фокусът вече е изместен, защото някои идеолози на движението се опитват да наложат тезата, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. В основата на завоя към радикален феминизъм е мисълта, превърнала се в пътеводна светлина за феминистките: „Не се раждаш жена, ставаш такава” („Вторият пол”, Симон дьо Бовоар). Третата вълна вече само на думи се доближава до феминизма, доколкото той се бори за равнопоставеност. Няма и как да е иначе, защото много, много отдавна правото на гласуване, правото да работят и правото да определят живота си са гарантирани на жените. Разбира се, говорим за Европа, за Америка и за някои части на Азия. Феминизмът започва да губи фундаментите си, което налага промяна. Истината е, че ако феминизмът се беше насочил към безспорно онеправданата жена в някои страни и континенти, щеше да се реинкарнира. И щеше да преосмисли същността си, което неминуемо би донесло ползи за милиони жени в някои части на света. Но не се случи нищо подобно – каузата просто беше използвана и яхната от съвсем различни философии и течения.
Макар да наблюдаваме обсебването на обществения и политическия живот от ЛГБТИ+, поради крайното изкривените искания и действия, особено в последните години, на голяма част от споменатата група, все повече се увеличават хората, които подлагат на разумно съмнение поведението им. Това е още по-отчетливо в страните от Източна Европа, които поради дългогодишното си битуване в различни форми на комунизъм, са както по-предпазливи, така и по-наясно с обещаваното светло, в случая розово, бъдеще.
„Бръсначът на Окам” може да послужи за ориентир. Условно можем да разделим всичко в живота в две основни категории – просто и сложно. “Бръснач на Окам” е принципът, който отдава предпочитание на простото пред сложното, на разумното пред екстравагантното, на логичното пред нелогичното. Ако има множество теории, обясняващи един и същ проблем еднакво добре, най-простата обикновено е и най-точната. Още Аристотел отбелязва, че „природата работи по най-краткия възможен начин”. Тоест вместо да навлизаме в безкрайни теоретични лабиринти, опитващи се да ни обяснят (а всъщност целящи да ни дезориентират) „сложността” на различни аномалии, най-лесно би могло просто да ги наречем отклонения, защото това е и най-логичното обяснение за тях. По същата причина е крайно ненужно да се опитваме да обясним чрез някакви много сложни връзки целта на ЛГБТИ+ да се възползват от възможността да се прикачат към други каузи, които да им дадат по-добро позициониране – както в медиите, така и в обществото. Проблемът е, че медиите, както и обществеността, не отразяват (или по-скоро не се интересуват) от сигналите, които посочват патологията в това „свързване”. Не само това – медиите често дават трибуна, дори величаят хора, които всъщност би трябвало да са в затвора. Показателен е случаят с известния писател Габриел Мацнеф.
Габриел Мацнеф години наред беше икона във Франция, допреди две години, ако трябва да сме точни. През януари 2020г. издателство „Грасе“ публикува автобиографичния роман на Ванеса Спрингора „Съгласието“. В него авторката описва своята история, случила се преди 34 години, когато е била едва 13-годишна. Тя нарича себе си В., а мъжът, започнал сексуална връзка с нея – Г., уточнявайки, че става дума за известен писател, тогава петдесетгодишен. Зад инициала Г., веднага бива разпознат писателя Габриел Мацнеф, 83-годишен, който в творбите си, а и в публичните си изяви не крие предпочитанията си към малки момичета и момчета. Ден след появата на романа Спрингора дава първите си интервюта и признава, че става дума за Мацнеф. Тя казва, че още през 1993г, когато е навършила пълнолетие, е подала жалба срещу него за „насилие и сексуално посегателство“, но нищо не е последвало. Нещо повече – през същата тази година той издава роман, в който описва в брутални подробности не само цялата история, но и публикува откъси от писмата на 13-годишното момиче, без да спестява нищо от сексуалните им отношения. Опитите ѝ да спре публикацията на книгата остават без резултат. Не успява да свали и нейните снимки от блога му. Най-шокиращото е, че през 2013г. му е връчено второто по значение френско литературно отличие – наградата „Рьонодо“, което говори за отношението на френските медии и общественост към един неприкрит педофил.
Едва през 2020г. парижката прокуратура повдига обвинение срещу Габриел Мацнеф за „сексуално насилие срещу лица под 15 години“. Въпросният още през 70-те публикува свои произведения, в които не крие сексуалните си предпочитания. Той пише: „Онова, което ме привлича, е не толкова определен пол, колкото истинската младост, разпростираща се от десетата до шестнайсетата година, която ми се струва, че е – колкото и изтъркана да е тази формула – истинският трети пол. Шестнайсет години не е някаква съдбовна цифра за жените, които биха могли да си останат желани и отвъд тази възраст […]. За сметка на това не мога да си представя чувствена връзка с момче, надхвърлило седемнайсет години“. В друга своя книга пише: „Двете най-чувствени същества, които съм познавал в живота си, са момче на дванайсет години и момиче на петнайсет“. Той мрази определението „педофил“, предпочита да се нарича „филопед“. Следват още много книги в тази посока, без нито една от тях да предизвика обществени реакции.
През януари 1977г. Габриел Мацнеф е един от активистите на движението за „сексуална свобода“. Поводът е процес срещу трима педофили, които рискуват, според тогавашното законодателство, присъди от две или три години затвор заради посегателство срещу непълнолетни (без насилие). В пресата тръгват петиции в тяхна защита. Сред първите имена в подписките са тези на Луи Арагон, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, на Жил Дельоз и Андре Глюксман. За първи път в пресата се публикува интервю с педофил, сексуално злоупотребил с десетгодишно момче. През май същата година тръгва втора подписка – отново зад нея застават Сартр и Бовоар, но и Солерс, Фуко, Ален Роб-Грийе. Самият Мацнеф, в отворено писмо до сп. „Експрес“, признава, че „не разбира случващото се“ и „има чувството, че живее на друга планета“. В писмото му няма и помен от каквото и да било разкаяние.[1]
В последните години основното оръжие, таранът, който трябва да разгроми обществените реакции и стереотипи срещу ЛГБТИ+, което включва не само лесбийките и гейовете, а трансджендърите, и макар да отсъстват в абревиатурата – дори педофилите, са именно съвременните феминистки движения, общности и НПО-та, които стоят зад тях. Въпросните провеждат активна, агресивна и постоянна пропаганда, все по-усилено се вклиняват сред младежите, настояват за промяна в обучението, което да им даде възможност да проникнат сред най-малките, които съвсем логично, са и най-незащитени, но и най-лесно подаващи се на внушения. Феминизмът е просто лостът, чрез който по-лесно стигат до целите си. Лозунгите за „равни права”, „да подкрепим жените”, „жените са дискриминирани”, просто прикриват замисъла. Но в последните години сме свидетели на съвсем явни демонстрации, които вече не се крият зад тези безспорно правдиви каузи. Почти никое от НПО-тата, стоящи зад повечето протести и акции, всъщност не се интересува от проблемите на жените, защото ако беше така, нямаше да демонстрират в Европа или Америка, а щяха да са на терен в Африка или Азия. Напоследък целта е една-единствена – прокарване на джендър идеологията. „Джендър идеологията не е феминизъм, но феминизмът е крачка към нея”, както пише германският социолог и философ Макс Хоркхаймер. А немската писателка и преводачка Габриеле Куби казава: „…Лидерките на често еднополово ориентираните радикални феминистки заявиха, че ще извоюват още повече „равноправие” за жените, но в действителност те воюваха за преобразуване на обществото, което окончателно ще го освободи от ненормалността, „деконструирайки” полярната полова идентичност на мъжа и жената и „принудителната хетеросексуалност”.
Да припомним, че на 18.07.2018г. Световната здравна организация с единадесетата си ревизия на Международна класификация на болестите решава, че транссексуалността не е психично разстройство и я заличава от раздела на МКБ с парафилиите, като е въведена нова категория, наречена „джендър несъответствие“. Транссексуализмът, който до този момент е определян като патологично състояние, попадащо в раздела с парафилиите, където е и педофилията… Все още. Напълно очаквано решение, тъй като в последните години, много лобита активно работят за изваждането на транссексуализма от тази група. С нарастващите темпове и подкрепа, гарантирана на много нива, в бъдеще предстои допълнително ревизиране на групата на парафилиите.
Преди няколко месеца пък ЕС излезе с резолюция, в която се казва, че „трябва да се премахнат всички пречки, с които се сблъскват ЛГБТИК лицата при упражняването на основните им права”. Европейският парламент подчерта, че тези граждани следва да могат да упражняват пълноценно правата си, включително правото на свободно движение навсякъде в ЕС и браковете помежду им. Парламентът призовава за по-нататъшни действия от страна на ЕС (процедури за установяване на нарушения, съдебни мерки и бюджетни инструменти) срещу Полша и Унгария.
***
Модерният феминизъм е краен, алогичен, опасен и ненужен. Дори извратен. През лятото на 2021 г. във Виена афганистанци, „бягащи от войната в Сирия” (абсолютен оксиморон: афганистанци – война в Сирия) нееднократно изнасилват и накрая убиват 13-годишно момиченце. Случаят е изключително брутален, труден за осмисляне от човек, който няма някаква патология – детето е подмамено и дрогирано от двама афганистанци, след което е заведено в апартамент, в който са още двама. Там момичето е групово изнасилено, като гаврите продължават с часове, докато Леони не издъхва. Трупът на детето е увит в килим и захвърлен в парк във Виена.
Какво мислите, че се последва? Протести на феминистки, които са потресени от случилото се? Почти… Да, следва нахлуване на озверели феминистки в редакцията на местна медия, както и физическо нападение срещу жените в редакцията, защото медията и журналистите са си позволили да разкрият, че четиримата извършители са афганистанци, влезли в страната като бежанци. Прочетете го пак – феминистки яростно защитават изверги, гаврили се часове наред с момиче, преди да го убият. Нещо повече – те разпространяват листовки, в които твърдят, че отговорни за подобни престъпления са не преките извършители, а сексисткото европейско общество, капитализмът и патриархатът. Това всъщност е друга от „каузите” на съвременните феминистки – защитата на всички нахлуващи от арабските страни, които не бягат от военни действия, но са решили, че в Европа ще получават социални помощи, без да е необходимо да работят, а също така и без да спазват законите или да се съобразяват с културните порядки.
***
25 ноември е обявен за Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените. По цял свят имаше различни демонстрации, подкрепящи каузата. В страната ни също се проведе протест, който беше организиран от феминистка организация, като първоначално обявената цел, разбира се, беше насилието срещу жените. Протестът беше вял, защото още при обявяването му, ясно се разбра, че зад него стоят НПО-та, които отдавна се опитват да прокарат ЛГБТИ+ политики, промени в Наказателния кодекс, касаещи реч на омразата и т.н. Както казахме, в страните от нашата част на Европа, съществува определен имунитет, предпазващ ни от прокарването на различни вредни политики, прикрити зад значими каузи. На демонстрацията присъстваха предимно представители на едно или друго полово отклонение, както и крайни феминацита, опитващи се отдавна да си присвоят каузи, които биха им осигурили по-често и позитивно отразяване в медиите. Медиите, от своя страна, направиха репортажи, без обаче нито една от тях да обърне внимание на акцентите от протеста. А те безспорно бяха много показателни и категорични, особено в липсата на логическа връзка с насилието над жени:
- Превенция чрез изкореняване на патриахалните разбирания и стереотипните роли;
- Спешни мерки за облекчаване на положението на безработните, за работниците на първа линия, както и за разрешаването на жилищната криза и за подобряването на достъпа до кризисни услуги в малките населени места;
- Пакет от мерки, които гарантират човешките права и достойния живот на мигрантите, ЛГБТИ+, сексработничките;
- Гарантирани условия за полово равенство в грижовния труд;
- Повече детски градини, адекватна грижа за възрастните хора и по-добро здравеопазване;
- Политики, които адресират политическото неравенство, повишаване на заплатите във феминизираните сектори и по-справедливо разпределение на публичните средства;
- Демократизация на управлението, чрез целенасоченото включване на жени от всички маргинализирани групи;
- Равен достъп, който може да бъде осигурен единствено чрез овластяване на жените, всичките им други пресичащи се идентичности и различия.
***
Според редица анализатори, опасността и коварството на джендър идеологията се крият най-вече в нейното привидно приобщаване към феминизма чрез идеята за равнопоставеност на половете, зад което прозират агресивните опити за прокарване на различни патологични идеологии. На въпрос защо всички трябва да сме феминисти в наши дни, френската журналистика и писателка Беноат Грулт отговаря: „Защото феминизмът никога никого не е убил, докато мачизмът убива всеки ден”. Но истината е точно противоположна на думите ѝ – агресивният феминацизъм, скрил се зад отдавна осъществените цели при създаването на движението, този, който противопоставя жените срещу мъжете, цели и физическо противопоставяне. А скритите зад него възгледи и теории, няма как да постигнат замисъла си, ако не предизвикат конфликт между различни групи, в случая – между половете. Голяма част от хетеросексуалните жени, адмириращи случващото се, са просто еманация на синдрома на старата мома, без задължително да са в такава възраст, дори напротив. Защото няма нищо по-тъжно от жена, която доброволно се е отказала от възможността да бъде просто жена, да бъде обичана от мъж, да създаде семейство. Просто, но несравнимо. Няма нищо по-страшно от жена, озлобила се срещу мъжете, само защото биологията е предопределила те да са по-силният пол. Няма нищо по-жалко от жена, която осмисля целия си живот, единствено през призмата на омразата срещу мъжете.
Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
[1] Историята на Мацнеф е от статията на Тони Николов в портал „Култура” https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D1%86%D0%BD%D0%B5%D1%84/
