Опитът на руските граждани със свободата е ограничен. Разглобяването на СССР им донесе секторна свобода: да пътуват, да учат в Лондон, но не и да участват в избори, които да не са предварително програмирани. Тази секторна свобода винаги е стояла на върха на рецепторите на руснаците: по пръстите им върху android-a и през небцето им със сандвичите подметки от McDonalds.
Затова в руския стомах е по-лесно да намериш менюто на американска верига за fast food, отколкото асимилирана свобода. Свободата в Русия винаги е била по-скоро философски конструкт (Шестов, Бердяев, Достоевски), отколкото осъзната и полезна потребност за масова консумация.
Надеждата, че комерсиализацията на живота и интеграцията на услугите и стоките ще доведе до активен тип гражданска политическа култура и демокрация в Русия, което бе доминантната нагласа на западните либерали – европейски и американски, се опровергава всеки ден. При това, не само в Далечния изток, но и в Санкт Петербург, и в Москва. Онзи самотен крясък за свобода в руската литература – Достоевски – е осмял точно този вид свобода като „насищане на потребностите”.
Попитайте американците и те ще ви кажат на четири очи: допускането на Китай в СТО бе грешка. Днес е по-вероятно организацията да се превърне в комунистически профсъюз, отколкото участието на Китай в световната търговия да демонтира комунистическата диктатура в Пекин.
Писал съм го преди, ще повторя: Рейгън и Тачър срутиха тоталитарния СССР, Барак Обама и Ангела Меркел благоприятстваха укрепването на авторитаризма в Русия.
Онази последна консервативна победа бе възможна като здрава симбиоза между капитализма и културния традиционализъм, а не чрез гримиран и вокален либерализъм.
Затова единствената революция, до която псевдолесбийките от Tatu и онова отклонение от еволюцията Pussy Riot доведоха, е била в гащите на руснаците, но не и по техните улици. Ако подобни дипломати на западната и либерална интерпретация на свободата не съществуваха, Владимир Путин със сигурност щеше да ги измисли. Това, което евентуално може да разбунтува руснака, не е стремежът за свобода, а дефицитът на справедливост. Дихотомията и напрежението в руското общество се вижда по-лесно не по оста ред – свобода, а по-скоро по тази на дворец срещу панелка.
Протестите в Русия покрай задържането на Алексей Навални, изглежда, са протести именно за справедливост.
Руският експерт по международни отношения Александър Баунов пише: безспорно протестите са срещу режима, срещу елита и срещу корупцията, но не са обезателно либерални протести, не са „за” Запада и „за” демокрацията. А протестиращите са млад градски постиндустриален пролетариат. Това не е либералната интелигенция, протестирала срещу убийството на Борис Немцов.
Долавям и други индикации: тези протестиращи нямат против да изядат малко бой. Или с други думи, това са по-руски протести, отколкото онези, които сме гледали в годините назад.
Протестите не са по либерален и европейски образ и това вече ги направи по-успешни.
Въпреки това се съмнявам, че събитията в Русия ще се увенчаят с някакъв реален резултат. Алексей Навални бе клопка, в която Владимир Путин се вкара сам. Това е синдромът на авторитарните режими, които, от един момент нататък, не могат да вземат рационални решения (като да НЕ тровиш опозиционери и НЕ ги арестуваш с кацането им), защото са заложници на собствената си механика и пропаганда.
Властта в Русия остава прерогатив на съглашенство между силови структури, а не на договор между хората. Динамиката между различните интереси във ФСБ в по-голяма степен би афектирала властовата архитектура в държавата, отколкото протестите по улицата.
Но ако не друго, Владимир Путин поне изживява своята Капитолия.
