Една от невралгичните точки в геостратегическото ситуиране на Руската федерация е Черноморският регион. Самото Черно море предоставя достъп до топли води на Москва, което на свой ред, спомага целогодишната морска свързаност – било търговска, било военна – на Русия с Близкия Изток и Северна Африка. Нещо, което не може да се случи толкова бързо и евтино през северните пристанища на страната в Бяло или Балтийско море.
По време на съветския си период Русия, благодарение на сателитните си държави в региона, бе най-близо до “затварянето” на Черно море и превръщането му в “руско езеро”. След разпадането на СССР, въпреки че Москва съхрани някои ключови аспекти от стратегическите си активи в региона като контрола върху Севастопол в Кримския полуостров, Русия трябваше да се адаптира към една усложнена обстановка.
Именно в Черноморския регион Москва трябваше да изживее своеобразно второ “разпадане” на съветското й наследство, каквото представляваха събитията в Украйна през 2013-та и 2014-та година. За стратегическите интереси на Русия в региона “счупването” на отношенията между Киев и Москва представлява травма, много по-сериозна от приемането на България и Румъния в НАТО десетина години преди това. Усложнените отношения между Турция и Алианса успяват само донякъде да компенсират проблемите пред Москва, които произтичат от системния провал на отношенията й с Киев.
Въпреки това Черноморският регион бе един от тези географски и геополитически терени, в които Русия най-бързо преодоля неудобствата си от разпадането на СССР през ранните 90-те и започна да реабилитира влиянието си. За целта Москва използва една инструментална симбиоза от силови и граждански средства.
Силовият вектор са официалните и неофициални формирования на Руската федерация, която същата разполага в Черноморския регион.
Официалните са редовните руски войски и/или руските мироопазващи сили, каквито има дислоцирани от Приднестровието през Севастопол на Кримския полуостров и бивши грузински територии до Нагорни Карабах. Неофициалните са делегатните проски сили (например, т.нар. зелени човечета в Източна Украйна, в Донецка и Луганска народни републики). Предимството на последните е възможността Москва да отрича официално родствената си връзка с тях (по примера на Иран спрямо някои шиитски милиции в Ирак). Но официалните и неофициалните формирования на Русия в региона съставят силовата матрица, през която Москва концептуализира влиянието си.
Благодарение на тази силова проекция, Русия създава една мембрана около Черно море, започваща на запад от Приднестровието и достигаща до Армения и Нагорни Карабах на югоизток.
Тази мембрана представлява един руски полумесец (заоблен сенчест коридор). Епицентърът на този руски полумесец или столицата на сенчестия коридор е дълбоко милитаризираният Севастопол в Крим.
Успоредно на този силов инструмент, Москва експлоатира и граждански такъв. Става дума за улеснената процедура за предоставяне на руско гражданство на хора, живеещи извън пределите на Руската федерация. За да получат такова, кандидатите не е задължително да са етнически руснаци, но е достатъчно да са просто рускоговорящи.
Идеята на тази политика е създаването на “паспортни руснаци”, които дублират присъствието на силовите формирования на Москва в сенчестата мембрана на руския полумесец около Черно море. Чрез тази политика на паспортите руските малцинства на определена територия се превръщат в мнозинства. В Южна Осетия например при около 1% етнически руснаци, “паспортните руснаци” са 90% от населението на “държавата”. Същият модел се прилага и там, където етническите руснаци са малцинство (Приднестровието, Донбаска област в Източна Украйна, Абхазия) и там, където са мнозинство (Кримския полуостров). Създаването на такива руски малцинства и/или мнозинства пък е повод за намеса във вътрешните дела на съответната държава (прокси-държава или територия със смесен суверенитет).
В тази инструментална симбиоза на руската политика спрямо Черноморския регион обикновено войникът следва паспорта: руският гражданин е повод за дислоцирането на руските войски (били те в официална или делегатна форма). Класическият пример в това отношение са военните събития в Грузия през 2008-ма година, които бяха предхождани от активна политика на Москва на даване на руски паспорти в Южна Осетия и Абхазия.
Политиката на изнасяне напред на организирани конгломерати от граждани и военни формирования на Руската федерация представлява сухопътен аналог на милитаризацията на южнокитайското море от страна на Китай. Ако продължим аналогията с Пекин, руските анклави на Москва около Черно Море са “очите и ушите” на Кремъл в региона.
Тази политика чертае втори, неофициални граници на Руската федерация, които маркират едно по-широко руско пространство.
Това пространство е новият буфер, който Москва изгражда между себе си и държави, които счита за враждебни. Това са територии, чиято цел е да абсорбират конфликти, така че те да не достигат до конституционните граници на Руската федерация. За Москва Източна Украйна е това, което е иракска Басра за Иран.
Това руско пространство или буфер не може да се редуцира до етническата компонента. В този смисъл Русия на Владимир Путин би била разбрана по-добре в имперски, отколкото в националистически категории. За този имперски императив етносът е тясна категория и с ограничен за амбициите на Москва капацитет.
Затова вместо етноса, руският език е революционната идеология, която Москва изнася. Той пробива повече, отколкото етносът (от Централна Европа през Кавказ до Централна Азия – рускоговорящите са повече от руските етнически малцинства). За разлика от БВП-то на федерацията, езикът й е в топ десет на най-говоримите.
Рускоезичното пространство е кремълската версия на западния глобализъм. Руският език за геополитическите вибрации на Москва е това, което е ислямът за неоосманизма на Анкара.
Затова Кремъл “облича” езика си в паспорти и го ескортира с военни.
