Изминалата 2018 година беше наситена с разнообразни обществени, икономически, политически и културни събития, които рефлектираха по естествен начин и в християнския свят. Някои от тези събития получиха своето тълкуване и на най-висше църковно ниво – Светият синод на православната ни църква.
На Българската православна църква, придобила навика от времената на атеистичната власт да стои встрани от публичния живот, все по-често се случва да изказва и защитава своите позиции по актуални теми, като понякога неволно се озовава дори в центъра на тези събития.
Позициите, заемани от Светия синод на БПЦ по тези теми, нерядко бяха посрещани позитивно от българският народ и съвпадаха с неговите собствени настроения.
Още в началото на 2018 година бе първото събитие от важно обществено значение, за което ръководителите на православната ни църква изказаха своето мнение. На 22 януари Синодът ни изрази позицията си около противоречивата Конвенция на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жените и домашното насилие, станала популярна в обществото ни под наименованието Истанбулска конвенция.
Декларираните от този официален документ цели, свързани с проблемите на домашното насилие, равнопоставеността и недискриминационното отношение към женския пол бяха приветствани като позитивни усилия от Светия синод на БПЦ.
Въпреки това, духовните ни пастири и архиереи изразиха своето особено безпокойство относно „въвеждането чрез Истанбулската конвенция на понятия, несъвместими с българския обществен ред, непознати в националната ни правна система, както и срещу прокарването на идеи, несъвместими с вярата на Светата Православна църква”[1], като каквито бяха разпознати определени термини и дефиниции в Истанбулската конвенция, начело с опита за придаване на социално разбиране на пола в контраст с богоустановеното биологично. Поради това и владиците на БПЦ призоваха държавните ни ръководители да не ратифицират въпросната международна конвенция.
Визитата на руския патриарх Кирил по повод честванията от Руско-турската освободителна за нас българите война от 1877-1878 година и посещението му на знаковия връх Шипка на 3 март пък беше второто голямо събитие за 2018 година, свързано с църквата у нас.
Тридневното посещение на най-висшият пастир на руската църква мина под знака преди всичко на отношенията му с президента Румен Радев, като неизбежните исторически коментари и мнения не бяха спестени и този път – патриарх Кирил с типична руска деликатност все пак държеше да напомни за причините, довели до възникване на Третата Българска държава, така както ги вижда самият той.
Българската православна църква разкри подробности от разговорите, проведени в Президентството, и изясни пред обществеността достойното поведение на българския държавен глава. [2]
За трети път църковните ни митрополити навлязоха в обществената полемика, когато през месец април Ловчанският митрополит Гавриил посочи къде е мястото на морала в науката, по повод ежегодната изложба „Човешкото тяло. Науката в нас“, в която на посетителите се предлага да разгледат препарирани и разчленени човешки останки. [3]
Позицията на митрополит Гавриил в този случай не е нова, а продължава и утвърждава казаното от представители на родния клир във времето назад чак до 2013 година, когато за първи път се проведе подобна изложба у нас.
Дебатът относно отношението спрямо човешкото тяло и запазването на човешкото достойнство дори въпреки физическата смърт на личността, по повод тази изложба представлява особено поле на морален и интелектуален сблъсък между представителите на прогресивно мислещите кръгове и тези на консерватизма у нас.
Четвъртият случай, в който мнението на Светия синод на БПЦ бе търсено и чуто в публичното пространство, е по въпрос от особено двояко значение – едновременно за българската църквата и българския народ.
Когато в края на месец май в Македония се проведоха тържества, отбелязващи 1000-годишнината от установяването на Охридската архиепископия, Българската православна църква се оказа във фокуса на публичния живот.
За честването от Македонската православна църква – Охридска архиепископия, начело с архиепископ Стефан, бяха изпратили официална покана на българския Синод, който даде сякаш плахо неутвърдителен отговор. През месеците, преди честването на 1000-годишнината на Охридската архиепископия, в България и Македония живо се обсъждаше въпросът за признаването на автокефалията на Македонската православна църква, чрез обявяване на Българската православна църква за нейна майчина
Отношението на Светия синод на БПЦ по темата варираше, сякаш според моментни настроения или според която група от епископи съответно „за” или „против” е взела превес. Така например през Великден, Македония за първи път в историята си получи от Благодатния огън, спускащ се по чудодеен начин ежегодно в Йерусалим, като жест от страна на нашите владици.[4] Не повече от два месеца по-късно обаче, архиереите на БПЦ не само, че отказаха да спомогнат за автокефалията на МПЦ – ОА, но и отказаха да участват в съвместни чествания в Охрид, под претекст, че легитимният приемник на историческата Охридска архиепископия е Българската, а не Македонската православна църква. Поведението на родния клир предизвика брожения и недоволство сред широк сегмент от обществото, особено видими в по-националистически настроените среди. Честването на годишнината БПЦ проведе самостоятелно.
Петото събитие, при което църквата отново попадна за кратко във фокуса на обществено внимание, бе състоялата се в първите дни на октомври среща на представителите на православните църкви към Европейския съюз в София.[5]
Присъствалите предстоятели на Вселенската патриаршия, Румънската църква, Кипърската архиепископия и Българската патриаршия проведоха ежегодната си среща.
Православните духовници обсъдиха проблемите, пред които е поставен съвременният човек, и предизвикателствата пред обществата ни като цяло.
„Европейска ценност е неделята да бъде свободна. Това е време, в което човек може да обърне внимание на семейството си, на близките си, на ближния за сближаване, за социални дейности и посещения. Православната църква подкрепя автентичната демокрация. Тя трябва да бъде с християнски ценности, иначе става тоталитарен режим“
, каза там Неаполският епископ Порфирий, представител на Кипърската архиепископия.
Шестото събитие, свързано с БПЦ, отново през месец октомври, бе предложеният в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на закона за вероизповеданията. Комисиите по Бюджет и финанси, Правни въпроси, Вероизповеданията и правата на човека, и Образование и наука получиха в отговор становище на Светия синод на БПЦ относно предложените изменения.
Уважавайки установения ред, Конституцията и принципите на секуларното общество, ръководните клирици на църквата заявиха твърдо позицията си за свободата на църква и държава едни от други, и утвърдиха наднационалната принадлежност на различните изповедания.[6]
Предложеното изменение засягаше преди всичко въпросите по финансирането на изповеданията, практикувани на територията на Република България, като особено деликатна бе частта за финансирането на организираните религиозни общности. Бе предложена забрана върху финансовите потоци с чуждестранен произход. В отговор Светият синод се обяви срещу тази идея, като призова държавните органи за сигурност да вършат по-дейно и съвестно задълженията си по превенция с цел безопасността на гражданите.
За седми път позицията на Българската православна църква става важна за обществеността, поради броженията и неразбирателството между Московската и Вселенската патриаршии.
Катализатор за конкретния повод на сблъсък между двама от най-влиятелните по своя авторитет лидери в православния свят, се оказа желанието за самостоятелност в църковния живот (автокефалност) на украинските християни спрямо Московската патриаршия. До този момент Украинската православна църква имаше полунезависим статут, но все пак подчинена на Московската патриаршия.
Отношенията между Москва и Фенер могат да бъдат оприличени на дълга шахматна игра, при която признаването на автокефалност на църковна общност, към която другата страна има претенция за духовно влияние, не е прецедент. Аналогичен, но с обратен знак, е случаят с Американската православна църква, чиято независимост е призната от Руската патриаршия, но не и от Вселенската.
Макар редица медии, в търсене на скандал, да избързаха да определят ситуацията като разкол или схизма, то подобни тълкувания, към момента на написването на тази статия, изглеждат прибързани и недомислени. Действително, прекъсването на евхаристийно общение с Вселенската патриаршия от страна на Московската патриаршия е факт, който има своите канонични основания, но реакциите на различните поместни православни църкви, отказващи да заявят подкрепа към конкретна страна и продължаващи общението си и с двете патриаршии, ни показват устойчивостта на децентрализирания православен модел на устройство на църквата. Имаме всички основания да приемем, че по всяка вероятност действията на Българската православна църква ще бъдат в подобна посока и тя ще има възможността да играе балансираща роля между Константинопол и Москва.
Прекъсването на евхаристийното общение между две или повече поместни православни църкви не е прецедент в историята на православната църква, като в подобно състояние се намира до 1945 година дори нашата собствена църква, в резултат на отделянето на Българската екзархия от Цариград.
Тази статия е част от нашия “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.
[1] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101
[2] https://www.vesti.bg/bulgaria/sinodyt-zashtiti-rumen-radev-zasreshtata-s-patriarh-kiril-6080218
[3] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=261831
[4] https://debati.bg/za-velikden-makedonia-shte-poluchi-ot-balgariablagodatnia-ogan/
[5] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=273502
[6] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=273275
