Джулио Меоти е италиански журналист, редактор на Il Foglio, с публикации за GateStone Institute, FoxNews, National Review, Arutz Sheva, The Wall Street Journal и други. Автор на множество книги на тема международна политика и Близък Изток
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][et_pb_column type=”3_5″ _builder_version=”3.23.3″][et_pb_text _builder_version=”3.23.3″]Колкото повече френските елити, с техните високи доходи и културен мързел, се затварят в собствените си анклави, толкова по-малко вероятно изглежда, че ще съумеят да осъзнаят истинските последици от неограничената масова имиграция и политиката на мултикултурализъм.
Глобализираният „необуржоазен бобо-елиг” (1), се самоизолира в своите „нови крепости” – също както в средновековна Франция – и масово гласува за Макрон. Той е развил у себе си „специфичен начин на мислене и говорене, който позволява на управляващата класа да замести реалността в една държава, подложена на нарастващо вътрешно напрежение, с мита за едно добро и приветливо общество” – твърди Кристоф Гилюи, в току що издадената си от Йейлския университет книга, озаглавена „Залезът на елитите”. Врочем, някои френски медии критикуват Гилюи заради тези му твърдения.
„Вече не може да се отрича, че във Франция, модел 2019, се осъществява стремителна и опасна трансформация, своеобразен „велик преход”” – посочва на свой ред основателят и президент на Института „Жан-Жак Русо” Мишел Гурфинкел, който оплаква „гибелта на Франция, като самобитна страна, или поне като юдео-християнска държава, за каквато се смяташе преди”. Във водещата статия на един от последните броеве на седмичника „Льо Поан”, случващото се се определя като „велика промяна”. Промяна или преход, но истината е, че дните на онази Франция, която познавахме, вече са преброени: обществото е загубило своя културен притегателен център – предишният начин на живот е на път окончателно да „умре”. „Френскостта” изчезва и бива заменена от своеобразни балкански анклави, които не общуват помежду си. За една страна, която е най-силно застрашената в Европа от ислямския фундаментализъм и тероризма, това е много лош признак.
При това френската „промяна” придобива и географски измерения.
Съдейки по електоралния анализ на най-големия национален вестник „Льо Монд”, днес Франция е разделена на „гето на богатите” и „гето на бедните”. Според него: „в 60% от домакинствата в най-бедния сектор има поне един човек, който не е роден в страната”. Днес периферията на Франция – малките градчета, предградията и селските райони – е разделена със своеобразна пропаст от глобализираните метрополиси на „буржоазията”. И колкото повече френските елити, с техните високи доходи и „културен мързел” се затварят в своите анклави, толкова по-малко вероятно е, че ще осъзнаят ежедневното влияние на пагубната масова имиграция и политиката на мултикултурализъм.
Анализирайки успеха на партията Национален сбор на Марин Льо Пен на провелите се през май 2019 избори за Европейски парламент, Силвен Крепон от Университета в Тур, отбелязва, че според една проведена наскоро анкета „тези две Франции нямат пресечни точки и дори не общуват помежду си”. Както е известно, победители в тези избори станаха Льо Пен и президентът Макрон, които представляват съвършено различни социологически групи. В парижките предградия Олне су Боа, Севран, Вилпен и Сен-Сен-Дени, крайнодесният „Национален сбор” регистрира истински бум. Затова пък, в големите градове Льо Пен изостава чувствително – партията и беше пета в Париж, трета в Лил и четвърта в Лион. Както посочва в тази връзка Крепон: „Тези градове са ”защитени” от настъплението на Нацоналния сбор от своята социологическа структура. Те вярват на популистките послания, превърнали се в диагноза на разединения елит. Което пък подкрепя тезата за наличието на социологически разлом, която изглежда все по-правдоподобна”. От едната страна на този разлом са такива градове, като Дре, например, който бе наречен в списание Valeurs Actuelles „прообраз на утрешната Франция”: „От една страната са старите кралски градове, съхранили множество исторически спомени и чието население не иска да приеме, че всичко се променя, а от другата са градовете, пропити от търговията с наркотици и исляма. Буржоазия в централните им части гласува за Макрон, докато „малките бели” подкрепят Льо Пен”.
Впрочем, да не забравяме Париж. Както отбелязва известният социален коментатор Ерик Земур във „Фигаро”:
„Всички метрополиси по света имат една и съща съдба. Именно тук се стичат потоците на богатството и тук е налице алианс между „победителите от глобализацията” и техните „слуги” – имигрантите, дошли за да обслужват своите нови господари на света, да се грижат за децата им, да разнасят пица или да работят в ресторантите”. Според него, съвсем скоро „Париж окончателно ще се превърна в глобален, а не френски град”.
Възниикналото през миналата година движение на „жълтите жилетки”, т.е. демонстрантите, които всяка събота протестират срещу реформите на президента Макрон, е сред символите на разделението между работническите слоеве и „облагородените прогресисти”. Според Гилюи, това разделение представлява своеобразен „социален и културен шок”. Френският философ Ален Финкелраут пък смята, че този шок се дължи на „упадъка на периферната Франция и неговото влияние върху живота на отделните хора, които загубиха не само жизненото си равнище, но и културните си връзки”. Днес във Франция тотално доминира усещанието, че французите са загубили контрола над собствената си страна. Неслучайно на последните евроизбори партията на Льо Пен спечели в два пъти повече избирателни участъци, отколкото тази на Макрон. Льо Пен победи в засегнатите от депресията и деиндустриализирани райони на Северна, Централно-Южна и Източна Франция, където се роди и движението на „жълтите жилетки”.
Наскоро Саймън Купър написа следното в британския „Файненшъл таймс”:
„Откакто през 2002 се преселих във Франция, съм свидетел на завършващия етап на истинска културна революция в тази страна. Католицизмът е почти мъртъв (само 6% от французите редовно посещавата църковните служби), макар и не до такава степен, като някогашния му идеологически съперник – комунизмът. В същото време, числеността на небялото неселение продължава да нараства”. Според Купър, Макрон е символ на „новото индивидуалистично, глобализирано и нерелигиозно френско общество”.
Бягството на Франция от католицизма е толкова очевидно, че в новата си книга „Френският архипелаг: раждането на една разнородна и разделена нация”(L’archipel français: Naissance d’une nation multiple et divisée), Жером Фурке описва културния крах на френското общесто, като навлизане в „постхристиянска епоха”: замяната на католическата матрица на френското общество почти напълно е приключила. Според Фурке, днес страната със собствените си ръце се трансформира във въплъщение на дехристианизацията. А на хоризонта се очертава само една силна и жизнеспособна замяна на християнството. По данни на публикувано наскоро научно изследване, броят на мюсюлманите сред младежите на възраст 18-20 години във Франция е равен на този на католиците, освен това мюсюлманите вече са 13% от населението на големите френски градове, т.е. над два пъти повече отколкото е средният им дял в страната.
Нерядко мюсюлманското чувство на солидарност и общност се възползва от предимството на тази фрагментация на християнска Франция, създавайки собствени „шариатски гета”.
Последният доклад на Института „Монтен” подробно анализира радикализацията на френската мюсюлманска общност. Вместо към интеграция, асимилация и европеизация, мюсюлманските екстремисти във Франция се стремят към мултикултурализъм, разделение и разкол. Както посочва в новата си крига „Фрактура” Жил Кепел, имигрантските анклави в покрайнините на френските градове провокират „разрив с ценностите на френското общество и желание то да бъде подчинено”. „Хората не искат да живеят заедно” – твърди и бившият вътрешен министър на Франция Жерар Коломб в коментар за списание Valeurs Actuelles. В същата публикация отново се подчертава съществуващият във френското общество дълбок разлом: „четири от всеки десет момчета в парижкия квартал Сен-Сен-Дени са с арабско-мюсюлмански имена”. На своя ред, в последното си социологическо проучване Жером Фурке твърди, че „18% от всички новородени във Франция имат арабско-мюсюлмански имена”.
Очевидно, „великата промяна” във Франция тече с пълна сила. Което пък кара хора като Ален Финкелраут да твърдят, че: „Пожарът в парижката катедралата Нотр-Дам не беше нито целенасочена атака, нито случайност, а опит за самоубийство”.
Бележка:
- В САЩ например, духът на необуржоазния бобо-елит се олицетворява най-вече от администрацията на Клинтън, както и от самото семейство Клинтън. И двамата са типични „бейби бумъри” с типичната биография на това поколение: през 60-те години са участвали в антивоенното движение, пробвали са леки наркотици и са имали хаотични връзки с представители и на двата поля, докато през 80-те се отдават на политическа кариера и фючърсни сделки.
