Самуилова България – борба за идентичност и право на съществуване

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Атанас Далчев

Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.

Цар Самуил, или по-точно характерът на неговата държава, се превърна в един от основните спорни въпроси между България и Северна Македония във връзка с изглаждането на историческите противоречия. В този текст ще можете да се запознаете с основните характеристики на Самуиловата държава, които са ясно описани от изворите и артефактите, доказващи по един безспорен начин ролята, мястото и контекста, в който е съществувала тази държава. Статията е разделена на три части. Първата е хронологическа, в която са разгледани основните събития в политическата история на българската държава при управлението на цар Самуил. Втората също е хронологическа по своята същност, но тя разглежда продължението на държавата при  наследниците му – царете Гаврил Радомир и Иван Владислав. Третата част е посветена на същността на държавата – нейния обхват, титулатура и етнически характер.

***

Българската средновековна държава е основана на Долния Дунав от хан Аспарух и призната официално от Източната Римска империя (Византия) с мирния договор от 681г. Началото е извоювано след героична битка с армията на император Константин IV Погонат.

Изображение на Самуил, генерирано с Изкуствен Интелект

След близо 300 години Византия тържествува и отбелязва края на българската държава след военния поход на византийския император Йоан I Цимисхий в България през 971 г. През същата есен пред Златната порта на Константинопол се събира огромно множество. С радостни възгласи в столицата влиза триумфалното победно шествие на Йоан I Цимисхий, който се завръща от балканския си военен поход срещу Киевска Рус и България. С химни и песнопения го посрещат най-висшите сановници. В императорската позлатена каляска, впрегната от четири коня, се вижда огромната българска икона на Света Богородица, а под нея лежат одеждите и диадемите на българските царе. След каляската на бял кон язди императорът, а до него е българският цар Борис II. Шествието спира на един площад, където пред гражданите на Константинопол Борис II сваля от себе си знаците на царското достойнство – тиарата, покрита с пурпурна коприна, и червените царски ботуши. След това императорът влиза в катедралата „Света София“ и след благодарствени молитви полага на олтара царската корона на българите. С този акт Българското царство престава да съществува.

Това обаче няма да е краят на средновековната българска държава. Защото опустошаването и завладяването на България, първо от киевския княз Светослав, а после от Йоан Цимисхий, засяга само източната част от българското царство.  Западният дял на практика остава непокътнат. Именно от тази територия, включваща в себе си и днешната географска област Македония, започва въстанието на комитопулите, синовете на комит Никола – Давид, Моисей, Арон и Самуил. Велемощният Никола, както го нарича византийският хронист Йоан Скилица, е управител на комитат (област), един от десетте, на които е разделена България още от времето на цар Борис I. Най-вероятно това е Средецкият комитат с областен град  Сердика (дн. София).

Комитопулите – както пише френският историк Густав Шлумберже – изглежда да са били истински герои на отечеството си. Разпалени възобновители на една националност, почти издъхваща под ударите на враговете, лишена от старинния си царски род, търсеща отчаяно да се възмогне под водителството на тия смели и въодушевени народни водители.“

            Когато Византия покорява Източна България изглежда, че комит Никола вече не е между живите. Наследството поемат синовете му, които установяват своеобразно четиривластие, наречено от византийските хронисти  „тетрархия“. Давид поема властта над най-южните български предели със средище град Преспа, Моисей – югозападните със Струмица, Арон – бащините му земи с център град Сердика, а Самуил – най-северозападните райони с център Бдинската крепост.

Хронология на Самуиловата държава          

През януари 976 г. в Константинопол загива император Йоан Цимисхий, който е наследен от Василий II. В началото на неговото управление, в което императорът трябва да се справя с междуособици в Мала Азия, както и с арабите, комитопулите консолидират властта си и започват да отвоюват още земи от империята. Междувременно Давид е убит от скитници, а Моисей загива при обсадата на Сяр. В настъпилата суматоха в Константинопол българските царе Борис II и Роман успяват да напуснат византийската столица и да се отправят към родината си. На българо-византийската граница обаче Борис е убит, според изворите по погрешка от българската стража. Неговият брат Роман обаче достига невредим до владенията на Самуил. Въпреки че Роман като скопец формално няма права да бъде цар, Самуил проявява лоялност към него и признава правомощията му на такъв, без последният да притежава реална власт. В това време на практика Самуил вече еднолично командва българската войска и фактическата власт е в ръцете му.

            Между 982г. и 986г. Самуил успява да утвърди властта си в Южна Тракия, Мизия и дори в отвъддунавска България. Също така успява да отвоюва областта Тесалия, след като обсажда и превзема нейния главен град Лариса. Тези непрекъснати български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар. Той трябвало да ликвидира този неочаквано силен враг, застрашаващ целия северозападен фланг на империята. В началото на лятото на 986г. Василий II застава начело на войската си, включваща и нейните източни армии от войните с арабите, и се насочва към ключовата Средецка крепост. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата продължава около двадесет дни. За това време е изразходвано продоволствието за изхранването на огромната армия (около 30,000 войници), а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават обоза. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешна атака и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близо до крепостта от византийските военачалници. Това принуждава Василий II да вдигне обсадата и да отстъпи от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман). Слухът че българите, начело със Самуил, са в тила им и заграждат околните планински пътища предизвиква смут сред войниците и отстъплението се превръща в безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и подлагат нашествениците на унищожение. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски войни, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. Голям брой византийски войници са избити, а други са взети в плен. Императорските знаци (инсигнии) също попадат в ръцете на българите.       

            След битката при Траянови врата се изострят отношенията между Самуил и Арон. Не са напълно изяснени причините за това, в някои извори се говори за тайни преговори между Арон и Василий II и опитите зад гърба на Самуил да бъде подписан сепаративен мир. В крайна сметка Самуил заповядва екзекуцията на Арон (заедно с цялото му семейство), която е изпълнена в местността Разметаница (близо до гр. Дупница) през лятото на 976г. Самуил не посяга само на Ароновия син Иван Владислав, след като за него се застъпва синът му Гаврил Радомир.

            Самуил и Роман предприемат военни походи срещу всички останали византийски крепости и гарнизони на територията на Македония. При един такъв поход Роман попада като военнопленник при императора.

            По-късно Византия влиза в конфликт с Фатимидския халифат за господство в Сирия. Самуил се възползва от ангажимента на византийските армии на изток, за да нахлуе дълбоко на юг в Елада, достигайки чак до Пелопонес. Притеснен от тези събития, византийският император Василий II назначава един от най-добрите си пълководци Никифор Уран за управител на всички балкански владения на империята и го изпраща с войска срещу българите. Уран тръгва по следите на българската войска и я пресреща на бреговете на река Сперхей. Преминаването на реката по това време е силно затруднено поради проливни дъждове, които изкарали водите извън коритото й. Затова и двамата пълководци не се решават на пряк сблъсък. Една нощ обаче Никифор Уран намира брод, превежда войниците си през него и напада лагера на Самуил. Изненадани, българските войски не успяват да окажат съпротива и са жестоко избити. Самият Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени и само по чудо се спасяват, защото лягат сред мъртвите войници. През следващата нощ двамата бягат в планините и след тежък преход от повече от 400 километра успяват да се доберат до владенията си. Никифор Уран пленява 12,000 българи и за известно време България остава без налични сили за борба срещу ромеите.

През 997г. до Самуил достига вестта, че плененият български цар Роман е починал в константинополските тъмници. Тогава Самуил, който до този момент е лоялен към царската корона, се провъзгласява за цар на България.

Първите стъпки на новия цар са неочаквани, но са от голямо значение за укрепването на тила на българската държава. През 998г. Самуиловите войски нападат сръбските владения, разбиват сръбските войски, пленяват княз Иван Владимир и установяват контрола на българската държава върху далматинското крайбрежие.

В началото на новото хилядолетие Василий II съсредоточава всичките си военни  сили и ресурси срещу България с цел окончателното й унищожение. През 1000г. той изпраща на север от Стара Планина военачалниците си Теодоракан и Никифор Ксифий, които превземат старите столици Преслав и Плиска, възстановявайки властта на ромеите в Мизия, както и на север от река Дунав.

През следващата 1001г. Василий отново се отправя на поход, този път в Тесалия, където възстановява разрушените от Самуил крепости, като на север успява да превземе българската крепост Воден и да си създаде плацдарм за последващи нахлувания в Македония.

През пролетта на 1002г. Василий неочаквано се появява пред стените на Видин, обсаждайки силната българска крепост. След 8-месечна обсада той успява да я овладее, явно с помощта на подкуп или предателство. В същото време, вместо да противодейства пряко на василевса, Самуил напада в противоположна посока, обсаждайки Адрианопол, плячкосвайки ежегодния панаир и впоследствие завръщайки се във владенията си. През пролетта на 1003г. Василий II и Самуил отново се срещат, този път при бреговете на река Вардар край Скопие, където българската войска е разгромена, а Самуил едва се спасява. След тази нова победа императорът обсажда пернишката крепост с управителя ѝ Кракра, но не успява да я превземе и отново се връща в Константинопол.

През следващите десетина години събитията относно българо-византийския двубой се губят поради липсата на изворов материал. Единствено Йоан Скилица предава, че Василий II всяка година навлизал в България, опустошавал я и разорявал всичко по пътя си. А Самуил не е бил в състояние да му се противопостави в открито сражение, търпял поражение след поражение и губел силите си. И така до 1014г.         

През пролетта на тази година цар Самуил, знаейки, че василевсът потегля от Солун по пътя на север по течението на Струма, организира построяването на укрепена преградна стена край днешното село Ключ. Стената действително успява да спре настъплението на ромеите. Част от войската им обаче, предвождана от Никифор Ксифий, заобикаля планината Беласица и се появява в гръб на българите. Това решава изхода на битката – българите се разбягват на всички посоки, но в същото време Василий II успява да преодолее защитната стена. Притиснати от две страни, българите понасят огромна загуба в убити и пленени войници. Цар Самуил едва се спасява, отново с помощта на сина си Гаврил Радомир, който го отвежда в Прилеп.

След битката при с. Ключ Василий II завзема крепостта Мелник без съпротива, след което възнамерява да се оттегли на своя територия. За да улесни придвижването на войските му, неговият военачалник Теофилакт Вотаниат се опитва да разчисти преградите близо до гр. Струмица по обратния път на василевса. Там обаче го чака Гаврил Радомир, заедно с бойците си. Завързва се битка, в която лично Гаврил Радомир пронизва смъртоносно с копието си Теофилакт Вотаниат.

Но това не е всичко, защото Василий II заповядва да бъдат ослепени пленените български войници, които според Скилица били 15,000. На всеки 100 от ослепените императорът оставя по един с едно здраво око, който да ги заведе при цар Самуил. Когато ослепената войска достига Преспа, където се намирал Самуил в този момент, гледката на това масово страдание така поразява българския цар, че той получава сърдечен удар и два дни по-късно умира.

Държавата при наследниците на Самуил

Малко по-късно през есента на 1014г. император Василий II отново се завръща начело на военен поход, като прониква с армията си до Битоля и опожарява дворците на Гаврил Радомир. На следващата година (март 1015г.) Гаврил Радомир е убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав, същият, който Гаврил Радомир спасява от гибел при убийството на семейството на Иван Владислав. След като се разправя жестоко и със семейството на Гаврил Радомир, Иван Владислав се провъзгласява за цар и изпраща писмо на Василий II с предложение за мир. Василевсът обаче го отхвърля, твърдо решен да нанесе своя съкрушителен удар срещу България. През есента на 1015г. византийската армия се озовава пред стените на Охрид. Градът е превзет, а същевременно българският войвода Ивац със свои войски напада и унищожава ромейския ариергард, оставен да пази тила на императорската войска при Битоля.

Иван Владислав продължава разправата с приближените до цар Самуил, като убива зет му Иван Владимир и присъединява владенията му към българската държава. След превземането на Охрид Иван Владислав избира Битоля за своя столица и я укрепва за защитата на държавата. През есента на 1017г. армията му е разгромена от Василий II в битката при Сетина (близо до днешния град Лерин/Флорина). През февруари 1018г. българската войска обсажда крепостта Драч (дн. Дуръс), където Иван Владислав е убит от византийския стратег Никита Пигонит. И това вече е краят на българската държава, макар и да има още няколко български войводи като Ивац, Никулица, Елемаг, Гавра и Сермон, които продължават съпротивата още известно време, но в крайна сметка капитулират или са избити от ромеите.

За Василий II оставало да отпразнува своята пълна победа след изключително тежката борба, която води с българите в продължение на 40 години. Първо той се отправя към Атина на тържествен молебен в църквата „Света Богородица“ (някогашния Партенон на Атина Палада). След това се връща в Константинопол, където триумфално, подобно на предшественика си Йоан Цимисхий, влиза през Златната порта. Пред него върви съпругата на Иван Владислав Мария, заедно с живите потомци на комитопулите. Тържествената церемония завършва в катедралата „Света София“, където Василий II „отдава своята почит към Бога, чрез хвалебствени химни“, както пише Скилица, и получава прозвището си „българоубиец“. Така завършва половинвековната епопея на Византия, а България престава да съществува.

Същност и характеристики на Самуиловата държава

            Първото нещо, което е от изключителна важност, е да се изясни защо тази държава се обособява именно в Македония? Защо след въстанието комитопулите укрепват своята държава там, а не в Мизия, където е сърцевината на Първата българска държава? На тези въпроси Гюстав Шлумберже отговаря така:

            „Югозападната част на България беше по-войнствена, по-феодална, по- националистична по чувство, по-антигръцка, отколкото тази, на който Великият Преслав беше столица.“

            Оказва се, че с течение на времето българите в тези територии придобиват по-развито политическо и общностно съзнание, именно защото са по-отдалечени от политическия център на своята държава. Войните със съседите, ролята на пограничен и укрепен район правят от тези земи войнствения страж на България. Нека отново  прочетем малко от Шлумберже относно това:

„Центърът, ядката, сърцето на могъществото на цар Самуил бе постоянно не толкова Източна Мизия или по-право България, а тази старинна македонска земя или Охридска Македония, на запад от Вардар, не разбира се, византийската област с това име, но истинската древна Македония на предшествениците на Александра.“

            Тази войнственост и твърдост на цар Самуил в жестоката битка с може би най-великия войн-император, който Източната Римска империя някога е имала в лицето на Василий II, е показателна за решимостта на Самуил. С неукротима енергия той изгражда боеспособна армия, която стига до такова ниво, че да заплаши съществуването на своя могъщ съсед. И като че ли съдбата предопределя Самуил да се изправи именно срещу Василий II, в чието лице той намира противник от същата величина. И за двамата войната е начин на живот, и двамата непрекъснато се усъвършенстват във военното дело, спят, хранят се и живеят с войниците си, които ги боготворят. Именно в условията на този титаничен двубой се ражда и бойният дух на Македония, страна на войни. Такава ще остане тя и през следващите години, макар и под византийска власт. Виждаме го във въстанията, начело първо с Петър Делян (1040г.), а после с Георги Войтех (1072г.).

            Друг важен момент е жестокият акт на Василий II с ослепяването на пленените български войници, който отеква в целия тогавашен свят и остава като незаличима травма в историята на българския народ. Има мнения, които обясняват този акт с омразата, която Василий II изпитва към Самуил и българския народ. Или пък го отдават на моментен пристъп на ярост, след като Гаврил Радомир убива любимия военачалник на императора Теофилакт Вотаниат.

            Но истината е съвсем различна и тя се крие в отношението на Византийската империя към титлата на Самуил. В изворите на византийските хронисти той никъде не е споменат като цар. Това се свързва с идеологията на империята. Йоан Скилица може да напише за сина на Симеон Петър, че е василевс, защото титлата му е призната от императора, както и за сина му Борис II, който я наследява след смъртта на баща си. От византийска гледна точка обаче установяването на някаква българска държава след унищожаването на Българското царство през 971г. е незаконно, защото не е признато от империята. Нито пък който и да е от българските владетели има право на царска титла без санкцията на Византия. Затова за империята въстанието на комитопулите е апостасия (метеж), а Самуил е отцепник, метежник и узурпатор, но не и цар. Апостасията е универсален термин, описващ различни събития, които имат едно общо нещо – отхвърлянето на законната власт на императора. Така са наречени от византийските хронисти и узурпациите на Варда Фока от 970г. и на Варда Склир от 976г.

            Това е причината и за ослепяването на българските военнопленници след битката при Беласица. Василий II гледа на българите като на бунтовници, чиято крайна цел е узурпирането на императорската власт. Апостасията винаги се наказва чрез ослепяване и този път византийският василевс обявява за виновни не само Самуил, но всички българи. И за да накаже косвено българския владетел, заповядва да лишат от зрение заловените неговите воини. Отличителното на тази жестокост е нейният мащаб, тъй като историята не помни друг подобен случай на толкова масово ослепяване за апостасия. Този феномен може да се обясни и с достигането на своеобразен пик в схватката между Василий II и Самуил и невъзможността на императора да надделее, освен ако не обезкърви ядрото на българската армия и не постигне психологическо предимство в този момент.  

            И накрая, но не на последно място, стои въпросът за етническата структура на Самуиловата държава. Отговорът, който ни дават изворите, е един и същ – българи, без изключение. Някои византийски хронисти като Лъв Дякон и Йоан Геометър използват ахраичното название „мизи“, но всички останали – Йоан Скилица, Михаил Деволски, Кекавмен, източните писатели Яхъя и Асолик, както други по-късни автори използват само името „българи“. Емблематичен за българския характер на Самуиловата държава остава Битолският надпис на цар Иван Владислав, където пише, че крепостта е направена за убежище и за спасение на живота на българите, както и че самодържецът български е „българин родом“. Същото можем да кажем и за плащеницата, подарена на Охридския архиепископ от византийския император Андроник II Палеолог с надпис ,,Пастирю на българите, в молитвите си си спомняй за императора Андроник“.    

***

             Разглеждайки основните белези на Самуиловата държава, можем да заключим, че тя безспорно е продължение на българската държава, основана на Долния Дунав от хан Аспарух през 681г. Продължилата почти 40 години борба между България и Византия е едно епохално събитие в европейския югоизток – и като цяло в Европа – в края на първото и началото на второто хилядолетие след Христа. Епохална е тази борба и според именития британски историк Арнолд Тойнби, който определя противоборството между България и Византия със следните думи: „братоубийствен конфликт между двете велики сили на православния християнски свят не свършва, докато едната от тях не е лишена от политическо съществувание, а другата е получила такива рани, от които – може с основание да се каже – никога не се възстановява.“

          И накрая не можем да не отбележим, че тази борба, която Самуил води със средствата и ресурсите, с които е разполагал, е повече от достойна. Съпротивата, която той ръководи, е за правото на съществуване на българската държава. И макар да е загубил от несъизмеримо по-силната и мощна във всякакъв аспект Византия, Самуил остава в съзнанието на българите като владетеля, който със своя пример и героизма на войниците си полага основите на един непримирим народ, на който е писано отново да се появи на политическа карта на Европа.      


Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.

Споделете:
Мариан Гяурски
Мариан Гяурски

Мариан Гяурски е завършил Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, магистърска програма “Европейски Югоизток“. Научните му интереси са свързани с историята на Балканите и съвременната българска история. Занимавал се е специализирано с изследвания на комунистическия режим в България и по-специално с пропагандата, репресиите и различните форми на съпротива през този период. Работил е в Комисията по досиетата, по събирането и комплектуването на архива на Държавна сигурност. Реализирал е успешно два изследователски проекта, посветени на събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Съавтор е на книгите “Ехо от войната“ и “Под знамето на свободата: горяните".