fbpx

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Разделенията в обществата са нещо естествено и са белязали развитието на цялата човешката история. Разглеждането на едно общество като хомогенен организъм винаги е пречупено през призмата на идеологически постановки, които имат повече утопичен характер. Кливиджите в обществата са варирали в различните етапи на общественото устройство. Ако погледнем назад в историята, различните групи, а в някои случаи по-коректно казано класи, са в основата на повечето конфликти. Още от антични времена – хората с граждански права и тези без такива.

Наблюдавали сме кървави конфликти на база религия – остри кръвопролития са белязали историята и между групи с различен статус. Виждали сме расови конфликти, както и такива между представители на хора от различни икономически класи. Мнозина биха казали, че в по-новата човешка история сблъсъците са били идеологически, което едновременно съдържа доза истина, но същевременно не е съвсем коректно. Разбирането и осмислянето на политическите идеологии е характерно за много малка и маргинализирана част от обществото. Единствено през XX век има опити за идеологизиране на масите, но не чрез пълно осмисляне, а чрез прости обещания за светло бъдеще и посочване на причина за всички „злини“. Политическите идеологии остават много повече в полето на съвременните Западни политически науки, отколкото да имат значение за широката публика. Днес дори можем спокойно да говорим за процес на деидеологизация в обществата. Наблюдавайки САЩ и Европа, може да констатираме, че десните движения абдикират от вярванията си и правят движение към центъра, а някои дори стъпват с единия крак и в плоскостта на лявото. Левите от своя страна се движат в същата посока – в ляво. Или казано по друг начин – говорим за глобално идеологическо „излевяване“. Това не означава, че „няма ляво, няма дясно. Има и няма как да се промени. Но това разделение е само за малка част от населението. Тези малки групи имат утопичното виждане, че би било прекрасно, ако масовата образованост допринесе за подобна осъзнатост. Реалността показва друго.

Живеейки в свръх-материализиран свят, политиката има значение до толкова, доколкото засяга определени групи или индивиди финансово – например данъчната политика. Пенсионерите се вълнуват от размера на пенсиите. Нискоквалифицираните се интересуват от минималната работна заплата. Образованието също е материализирано. Има значение дотолкова, доколкото да произвежда кадри за пазара на труда. И в това няма нищо лошо, но остава само като единствената роля на съвременното образование, което става огромен проблем. Разговорите за ценности, морал и култура отстъпват. Имаме си нови, материалистични разделения, които изместват важните разговори. Говорим за това, дали сме ползватели на един или друг производител на техника. За това, кои брандове облекло предпочитаме. Кои платформи за филми. Грешно разбраният индивидуализъм еволюира в егоцентризъм. Това унищожава постепенно у индивидите усещането, че са част от някаква общност или общество. Индивидът съществува сам за себе си, а в най-добрия смисъл и за най-близките си. Светът има значение до тези граници, а всичко отвъд е чуждо и няма елемент на съпричастност, а в най-добрия случай – пасивно наблюдаване.

Пандемията през 2020 г. даде надежда на някои идеалисти, че именно така ще си върнем усещането за солидарност и цялост на обществото. Защото силните предизвикателства и изпитания сплотявали хората. Този идеалистичен прочит пропусна нещо много съществено, което доведе до точно обратното. Индивидите днес живеем в заблудата, че сме най-умни и интелигентни от всички генерации до сега. Дори стигаме до мислене, което е пречупено през призмата, че светът започва и свършва с нас. Масово хората са убедени в своята интелектуалните си способности. И това е характерно както за ниско образованите, така и за хората на средно ниво.

Светът страда от друга пандемия от известно време и това е ефектът “Дънинг-Крюгер”, който обхваща хората яростно.

Оказва се вярна една прочута максима, че най-добрият начин за дезинформация е прекалено многото информация. Съвременните начини на комуникация донесоха много за нашето развитие, но доведоха след себе си и други феномени. Всеки може да създава информация и тя да придобие легитимност в съзнанието на масовия потребител. Нещо повече, пандемията не само не доведе до очакваните от позитивно настроените, а се случи нещо, което и най-песимистично настроените можеха да сметнат за невъзможно. Дойде поредно разделение в обществата. Вече не сме разделени на икономически класи. Не сме разделени по етнос, пол или религия. Новият кливидж произхожда от реакциите спрямо процесите, свързани с коронавируса. Имаме две групи, които претендират, че казват истината и защитават мненията си с научни аргументи. И влизат в яростни битки навсякъде. По телевизионните екрани, на улицата, в магазина или на маса. Този кливидж носи сътресения сред семейства и приятели. За всяка от групите има само една истина и всичко друго е лъжа и манипулация. Истината винаги се оказва някъде по средата, но както все по-често виждаме през последните десетилетия, умерените и разумни прочити на ситуациите остават на заден план, защото често не удовлетворяват и двете групи, които се придържат към крайностите. На пръв поглед това разделение изглежда временно, но трябва да си даваме ясно сметка, че COVID-19 ще продължава да присъства в нашия живот още дълго време. Съответно, ще продължат разделенията с появата на нови фактори.

 Пример за това са ваксините, които са съставна част от цялостната картинка. Тяхното появяване трябваше да донесе „края на пандемията“. Нищо подобно не се случи. Появи се нов кливидж. С всеки нов щам и ново решение, което бъде предлагано, ще се засилва разделението. Преките и косвените ефекти от пандемията са също наливат „масло в огъня“. И това ще нанесе трайни следи върху обществените отношения и преосмисляне дори на общественото устройство в световен мащаб. Очакваме това постепенно да се превърне в „новото нормално“.

Консервативният мироглед винаги се е характеризирал с това, че избягва да сочи крайна цел, а само решения за това как да вървим по пътя. И в тази ситуация, той може да помогне с предизвикателствата.Защото сега трябва да ценим и да търсим мир и близост в семействата си. Сега трябва да осъзнаваме каква отговорност носим, изказвайки мнения и да бъдем малко по-смирени. Сега трябва да обичаме ближните си и да им помагаме. Има нужда от чисто родолюбие и проявяване на разбиране към хората, които стоят след семейството и приятелите – нашите съграждани. Да показваме, че наистина имаме усещане за общност. И да бъдем критични. Да се ръководим не от емоциите, а от разума. Защото няма по-страшно от безкритичната тълпа, която става лесна за водене. И историческият опит го показва!

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Споделете:
Default image
Сергей Петров - Араджиони
Сергей Петров завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки и председател на Клуб по политически науки - Варна.