fbpx

Що е то евроатлантизъм и има ли почва у нас?

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Мнозина обичат много да критикуват дадени идеи, използвайки пейоративно „евроатлантически ценности“. Безспорно има нещо, което отговаря на евроатлантизъм и има влиятелна политическа подкрепа у нас, щом сме членове на НАТО, ЕС и редица други международни организации и договори, обхващащи двете страни на Атлантическия океан. Имаме и няколко експлицитно заявени като евроатлантически организации с популярни имена, подкрепящи публично тези идеи. Но какви точно са те и включват ли подкрепа за гей паради и подобни неща… или не съвсем?

Евроатлантизмът се появява като една от големите геополитически идеи на XX век[YZ1] . Неговите корени в Централна и Източна Европа – и по-специално на Балканите – могат да бъдат търсени в историческия опит на страните в рамките на техните взаимоотношения със САЩ през последния век. Това включва опита на страни както с национал-социалистически, така и с комунистически тоталитарни режими, включва и отчитането на ролята на САЩ за сгромолясването на Източния блок и последвалата интеграция на тези страни в евроатлантическите институции. Много страни в този регион, включително и България, са направили стратегически пресмятания, че техните национални интереси могат най-добре да бъдат защитени към този момент чрез взаимодействие със САЩ спрямо другите големи европейски сили[YZ2] . Към днешна дата, миграцията на милиони българи именно към други европейски страни показва, че това е масово схващаният като правилен културен и цивилизационен избор.

Що е цивилизация?

Поколението на нашите прадеди се е борило за създаването на национална българска държава. Техните деца са се борели за обединението на българския етнос в една държава, противно на волята на всичките ни съседи и на повечето Велики сили. Нашите родители са строели „живота нов“ и са работели за изграждането на комунистическото общество. Така идва нашето време, в което сякаш последната голяма кауза бе влизането в два съюза – ЕС и НАТО. За мнозина, повярвали че това е логичен край на историята, този успех означава и край на промените в нашето самоопределение къде точно сме като нация, народ, култура и цивилизация.

Нека започнем малко по-отдалеч. Що е то цивилизация? Самата дума ни насочва към френското Просвещение и автори като Ан Робер Жак Тюрго и Волтер, като последният се счита за създал понятието в своя труд „Есе върху Нравите и върху Духа на Нациите[YZ3] “. Най-общо казано, те са я противопоставяли на „варварството“. Думата, произлязла от Франция, пътувала из Западна Европа и била доразвивана, като редом до нея било друго ключово понятие – „култура[YZ4] .

Съществува много хубав анекдот, който кратко описва какво е цивилизацията от биологична гледна точка. Веднъж антроположката Маргарет Мийд била попитана от свой студент какъв според нея е първият признак на цивилизация в дадена култура. Мийд отговорила, че първият признак на цивилизация в древна култура не са глинените съдове, следите от огън или правите улици в селището, а счупена и след това заздравяла бедрена кост. В животинското царство, ако имаш нещастието да счупиш костта в бедрото, умираш без изключение. Не можеш да избягаш от опасност, да стигнеш до реката, за да пиеш вода или да си набавиш храна. Нито един друг вид не оцелява при счупване на крак достатъчно дълго, за да може костта да зарасне. Счупената бедрена кост, която е зараснала, е доказателство, че някой е отделил време да остане при падналия, превързал е раната, пренесъл е човека на безопасно място и се е грижил за него по време на възстановяването. Грижата за другия в трудностите е моментът, в който се ражда цивилизацията. Ако прехвърлим тази метафора към политическото битие, принадлежността към обща цивилизация е факт тогава, когато хората от различни народи се интересуват от едно общо благоденствие и си помагат при необходимост – природно бедствие, икономическа криза, война или нашествие.

Ако горният пример говори що е то цивилизация изобщо, разграничавайки нашия вид и неговите няколко уникални качества спрямо другите представители на животинското царство, то в един момент тази дума се появява в множествено число, за да опише различните резултати, постигнати от Homo sapiens в различните краища на Земята. Тя има най-малкото двойнствено значение, описвайки както морални ценности, така и материални придобивки. Различните философски школи спорят кое предхожда и е причина за другото. Според обобщенията на Фернан Бродел, в момента в света има неевропейски цивилизации – ислямската, африканската, тази на Далечния изток – както и трите европейски цивилизации – западноевропейската, американската и руската. Българите, естествено, не принадлежим към нито една от тези цивилизации изцяло, но заради географията и историята си имаме много допирни точки с три от тях – и оттук идва голяма част от вътрешните ни терзания.

България като част от европейската цивилизация

Българите сме близки до Ориента, заради половинхилядолетното си пребиваване в Османската империя и всички онези езикови, културни, дори хранителни навици, привички и остатъци ни правят близки в много отношения не само с турците, но и с египтяни, сирийци, йорданци, палестинци, иракчани. Същевременно, ние имаме и над хилядолетна история на православие и духовни школи, създадени по нашите земи и разпространили се из целия славянски свят, повлиявайки пряко за създаването на т.нар. руска цивилизация, която всъщност е дъщерна на средновековната българска такава. През вековете на османска власт, българите, също като други народи, са гледали с надежда на североизток – към близките, към братята, към Дядо Иван[C5] . Въпреки тази близост към две цивилизации, ние не принадлежим изцяло към нито една от тях. Същевременно налице е и друг важен субстрат – европейският.

Дали ще го търсим при caesar-я Тервел, при мисионерите Константин Кирил и Методий, при създателя на кирилицата Климент Охридски, при покръстителя Борис-Михаил, при полу-елина Симеон, при rex-аКалоян, при дипломата Иван Асен II, ние виждаме, макар и сравнително недостатъчно достигнало до нас, едно средновековно европейско минало на българската цивилизация, чувстващо се вътрешно за Европа като такава, обединено от общия дух, история и обща цивилизация.

Всичко това бива пометено при нашествието на азиатските степни орди на селджукските турци. В крайна сметка те самите се цивилизоват, когато завладяват останките на Източната Римска империя, както и българската държава, попивайки части от тяхната култура. Крайният резултат обаче само бегло напомня за европейската си предистория. Когато най-после, под въздействието на редица фактори, Османската империя първо спира да расте, после започва да се свива и запада, сред покорените, смазани, обезкървени и оставени без водачи и аристокрация народи все пак достигат идеи. Отначало единици, като Блазиус Клайнер и Паисий Хилендарски, пишат свои истории, които да събудят чувството за национална принадлежност у тези сравнително прости, неграмотни и неособено политически активни селяни. Нахлуващите идеи от Европа – либерализъм и национализъм – бързо хващат семена, а заедно с тях идват и всички онези позабравени културни, езикови, хранителни и други връзки. Неслучайно изведнъж западни журналисти започват да обръщат внимание на мъките и теглилата на нашия народ, а ние започваме да се интересуваме от случващото се там – върви процес на разбиране, че сме част от един свят, един мир, едно пространство, като общото е историята, религията, расата.

След Освобождението, българите започваме да изграждаме държавата си с невиждано темпо и труд. И образецът, стремежът, целта е именно Европа. Изучените във Франция, Германия, Русия, Англия, Австрия се завръщат и носят най-новото и най-доброто в архитектурата, инженерните науки, естествените науки, опера, балет, театър. Българите успяваме за едно поколение да съградим столицата си – древната Сердика – като малката Виена, но с намигвания и препратки и към традиционната си архитектура. Из страната тече процес на непрекъсната модернизация, в желанието ни да докажем на другите европейци, че сме равни с тях – прокарват се телеграфи, ж.п. линии, откриват се читалища, училища, болници, всякакви дружества, кина. Когато в София се пускат първите трамваи през 1901 г., ние сме сред пионерите в този вид транспорт в Европа – това показва колко бързо бившите безправни селяни са се превърнали в европейски граждани. Естествено, този процес по наваксване на разликите от няколко века не е минал гладко и е имало хора, които са бъркали формата и съдържанието, приемайки всичко чуждо, градско и западноевропейско за добро и възвишено, а всичко българско, селско и наше – за лошо и изостанало. Ако не вярвате, припомнете си „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников и „Печената тиква“ на Елин Пелин. Те ще ви разкажат много повече за комплексите за малоценност, водещи до тъжно-смешни ситуации в тогавашния, а и в сегашния българин, отколкото всеки чуждестранен анализатор би могъл.

Европейската гражданска война

Онези години след Освобождението са трудни, тежки, пълни с успехи и неволи, войни и въстания, но още имаме единство и желание за взаимодействие като народ. И вероятно щяхме да постигнем още значими успехи, ако не бе започнала Европейската гражданска война – двете световни войни, които разбиха започналите ги страни, искащи място за живот и свои колонии (Германия и Австро-Унгария), за да бъдат равни на другите Велики сили, страните, желаещи защита на своите интереси (България и Османската империя), както и уж спечелилите във войната колониални империи. Това противопоставяне вътре в европейската цивилизация я отслаби значително спрямо останалия свят.

Уж спечелилата две войни Великобритания излиза от тях бомбардирана, обезкървена и банкрутирала, а империята ѝ в Азия, Индия, Близкия изток и Африка се разпада. След две десетилетия всичко това изчезва. Франция завършва войната уж победител, но губи африканската и азиатската си империя, а след това търпи поражения и унижения в Индокитай през 1954 г. и Алжир през 1962 г.

Кой всъщност печели войната? Със сигурност това са двете нови свръхсили – и двете европейски в своята същност, но претендиращи за световно налагане на техния модел на управление над целия свят. Съветският съюз, който след милионни загуби от нацисткото нашествие, в крайна сметка окупира Берлин, анексира балтийските държави и превръща Източна Европа в съветски базов лагер. Твърди се, че Сталин е коментирал жлъчно резултата от войната: „Да, но Александър I стигна до Париж!“. Другият победител са американците, които останаха най-дълго извън войната и завършиха с най-малки загуби от всички велики сили. И все пак Америка е част от Запада, а Западът е истинският губещ в световните войни през миналия век.

Всъщност, двете войни между 1914 и 1945 г. могат да се разглеждат като Голямата гражданска война на европейската цивилизация, на Запада, на бялата раса. Една втора Тридесетгодишна война, която завършва със загубата на всички западни империи и окончателното завладяване на Запада от освободените народи на техните бивши колонии. От своя страна България и цяла Източна Европа попадат под съветско влияние, което променя азбуката, езика, архитектурата, градоустройството, нравите и дори разбива българския етнос на две части – българска и македонска. В продължение на десетилетие има целенасочена политика по културно, политическо и дори цивилизационно разделяне на капиталистическия Запад от комунистическия Изток, следите от което са повече от видими и днес. Цивилизационната принадлежност отстъпва в продължение на десетилетия на идеологическото разделение, противопоставящо едни срещу други, например, германци от Западна и Източна Германия, или северни срещу южни корейци.

Цивилизацията обаче е толкова основно нещо, че надживява дори тоталното идеологическо противопоставяне, пропаганда и опити за създаване на нови хора. Комунистическият свят се срина за няколко години, страните в Източна Европа получиха независимост от Москва и започна процес на реинтеграция в това, което се нарича евроатлантизъм. Военният съюз НАТО, създаден за възпиране на СССР, погълна повечето страни от Варшавския договор и стана нещо друго, нещо различно от организация против комунистическата агресия. Европейският съюз, от търговски такъв се превърна в едно все по-политическо обединение на повечето европейски страни. Ние, естествено, можем да имаме много критики към конкретни политики на тези две организации, но те представляват обединение на европейците и, въпреки заявения си антирасизъм, организации на бялата раса.

Евроатлантизъм преди век и днес

В началото на XX век европейците управляват на практика цялото земно кълбо, като извън контрола им са само Афганистан, части от Китай и няколко региона на Африка. Българите, при всички обвинения, че сме агресивни съседи и разпалваме войни, за да вземем чужди земи (ако не вярвате, отворете произволен учебник на някоя страна-съседка), ограничаваме тези свои щения и блянове до територии, намиращи се в най-крайния случай на двеста километра от настоящата ни граница. На фона на другите европейски държави, градящи световни империи, нашите претенции за излаз на още едно-две морета са повече от скромни. Въпреки това днес на нас и на другите източноевропейци се втълпяват греховете на колониализма, робството, бялото надмощие и расизъм. Нищо че Търновската Конституция е сред водещите в света, даваща свобода на всеки роб, стъпил на наша земя, нищо че ние роби никога не сме имали, нито колонии. В известен смисъл ние носим „греховете“ на западните европейци, без да сме извлекли същите облаги в исторически план – доказателство, че в очите на света сме част от тази цивилизация.

Според много влиятелния преди Първата световна война американски мислител Теодор Лотроп Стодард, в неговата много популярна тогава книга „Надигащата се цветна вълна срещу господството на белия свят“ от 1921 г., демографията е на страната на народите, които в онзи момент са под колониална власт. Той предрича, че рано или късно те ще се освободят – което и се случва точно по начина, по който е описано – от пацифистката революция в Индия, през партизанските войни в Африка и югоизточна Азия, до кървавите конфликти в Близкия изток. Стодард, наред с мнозинството англосаксонци по онова време, е считал за изцяло „бели“ само англичаните, шотландците, холандците, германците и скандинавците – или тевтонците, както ги е наричал. Французите са били микс, а испанци, португалци, ирландци, италианци и славяни в източна Европа – ами, да кажем най-възпитано, че сме смятани за второ качество. И това не са били крайни възгледи за онова време – Стодард е завършил magna cum laude Харвард, имал е докторантура по история и е бил член на множество влиятелни организации, както и е писал за някои от най-четените и уважавани вестници по онова време.

Днес тези вътрешни предразсъдъци между европейците са ако не изцяло забравени, то поне значително отслабени до шеги между представители на различните страни. И вече няколко десетилетия ние българите сме част от това политическо, икономическо, военно и културно пространство. Когато след 1990 г. границите се отварят, за наше съжаление около два милиона българи емигрират, но те отиват именно в тези близки страни. Днес съществува и обратен процес на миграция от различни европейски страни към България.

Америка е различна от Европа – и най-вече от Прусия, Австрия и Русия, дори от Франция. Френската република наследи голяма част от институциите на стария режим, а те никога не са били създавани в Новия свят. България също няма древна династия през последните векове, въпреки краткото монархично управление, но също така не е имала и аристокрация. В България мнозинството от хората са православни християни и идеята за папоцезаризма е не просто различна от идеята за разделение на Църква (и даже църкви) и власт в повлияния от Реформацията свят, ами говорим за съвсем различна динамика на обществените процеси. Може би най-интересното обяснение за отношението на източноевропейските дисиденти към западните движения за мир може да бъде открито в есето „Анатомия на умереността“ на Вацлав Хавел. Чешкият драматург, по-късно и политик, показва нагледно множество от погрешните схващания на западния свят, изградени за попаднали отвъд Желязната завеса страни само за половин век.

И все пак: ние сме република и имаме демократично управление – и двете трябва да бъдат основани на морала, ако искаме да работят. Нашата възстановена държава, независимо дали вземаме за отправна точка 1878 г. или 1989 г., трябва да има своя причина за съществуването си, която да бъде призната по целия свят. Но също така следва да сме наясно кои са нашите естествени, цивилизационни съюзници и заедно да работим срещу цивилизационните ни противници.

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук


Използвана литература

The Origins of Atlanticism in Central and Eastern Europe – Asmus, Ronald; Alexandr Vondra (July 2005). „The Origins of Atlanticism in Central and Eastern Europe“. Cambridge Review of International Affairs18 (2): 203–216. CiteSeerX 10.1.1.393.1224doi:10.1080/09557570500164439.

Straus, ra (June 2005). „Atlanticism as the core 20th century U.S. strategy for internationalism“ (PDF). Streit Council. Annual Meeting of the Society of Historians of American Foreign Relations. Retrieved 10 July 2013.

The Rising Tide of Color Against White World-Supremacy, Charles Scribner’s Sons, 1921 [1st Pub. 1920]. ISBN 4-87187-849-X

„Anatomy of a Reticence“, Vaclav Havel, Open Letters. Selected Writings 1965–1990 New York Vintage Books [Google Scholar], 291–322.

Споделете:
Default image
Георги Драганов
Завършил Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил Философ“ и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил като учител и журналист, в момента работи в съвсем друга сфера. Политически се определя като либертарианец. Никога не е членувал в партии, но се интересува активно от гражданското общество.