#НаДнешнияДен през 1862 г. е роден професор Иван Шишманов, български филолог, писател, университетски преподавател и политик, депутат от XIII Народно събрание, с огромен принос за българските просвета и култура.
Високо образован в хуманитарните науки, той не е нито едностранчив естет, загрижен само за външната форма, нито само филолог, заинтригуван от езика. Над естетическите достойнства и филоложките особености стои самата историческа личност със своя характер, своите възгледи и своето влияние върху съвременниците. Запазен в неговите писания е живият дух на времето и народът му, с прекрасни спомени за някои от най-ярките личности на епохата, като Вазов, с когото го свързва сърдечно приятелство.
У Шишманов поговорката за двете дини под една мишница, звучи така:
„Някои могат да носят по една кола дини под двете си мишници. Без да изтърват нито една!“
В почти целия си живот след дипломирането си с докторат през 1888 г. той преподава във Висшето училище в София, или днешния Софийски университет. Там чете лекции по всеобща история на литературата, по културна история, по сравнителна история на западноевропейските литератури, теория на народната поезия и т. н.
Професор Шишманов е роден в Свищов, а родът му произлиза от град Видин. Баща му – Димитър, основава първото българско търговско училище в Свищов, а през 1873 г., заедно с брат си Александър, полага грижи за повдигане на читалището, както и за основаване на театър, където през 1870 г. се представя знаменитата “Геновева”, за него синът му казва, че голямата му страст е бил театърът, макар животът на бащата да е бил много разнообразен. Иван е едва на 13 години, когато Димитър умира, поради което не успява да подсигури образованието му. Но младият Шишманов е забелязан от унгарския пътешественик Феликс Каниц, който при обиколката си из България подбира някои млади българчета, за да ги настани като държавни стипендианти в австрийската столица. Така през 1875 г. постъпва в образцовото Bürgerschüle във Виена и после в Педагогическото училище, което завършва през 1882 г.
Следва философия и литература в Йена и Женева в периода 1884-1886 г. При избухването на Сръбско-българската война от Женева се връща в България и става доброволец.
Шишманов проявява най-широки интереси, слушайки, покрай педагогика и лекции по санскрит и индийска литература, като по време на образованието си се среща с редица европейски учени, както и с бащата на бъдещата си съпруга – проф. Михайло Драгоманов, който оказва силно влияние върху него. Завършил университета с докторска дисертация върху един въпрос на експерименталната психология, обратно в България той е напълно подготвен за научна дейност.
В Родината Шишманов е един основателите на днешния Софийски университет, а от 1903 година е министър на народното просвещение в правителството на ген. Рачо Петров. Остава министър и в следващото правителство – на Димитър Петков. В началото на 1907 г., при Университетската криза, подава оставка, след като Правителство затваря Университета и уволнява всички преподаватели след студентско освиркване на княз Фердинанд през първите седмици на януари.
Фамилията Шишманови не страни от политиката и има своите категорични пристрастия в полза на Народно-либералната партия. Налагайки се бързо като ерудиран преподавател, Иван Шишманов вниква в духовните потребности на студентите, а от степента на тяхната предварителна подготовка разбира необходимостта от сериозна реформа в образователната система. Като министър той встъпва с добре обмислена и мащабна културно-образователна програма, съобразена както със състоянието, така и с възможностите и потенциала на нацията. Съгласието си обаче, след два отказа да поеме длъжността, Шишманов дава срещу обещанието да не му се пречи в реализацията на заложените от него цели. Бързо осъществява дълготрайни продуктивни нововъведения. Организира и създаването на ред нови културни и образователни институции: Народния театър в София (1904 г.) Етнографския музей в София (1906 г.), Музикалното училище в София, Института за слепи, много читалища и др., като работи за тяхното развитие, както и за развитието на създадените преди това с негово участие Софийски университет и Художествена академия. Той въвежда практиката талантливите писатели (Яворов, Елин Пелин), музиканти, художници, учени, учители да бъдат изпращани в дългосрочни командировки в чужбина, за да усетят и опознаят високата култура. При напускането си нарича действията на Правителството и владетеля „несъстоятелна, прибързана и политически необмислена и несъобразна стъпка“, но остава лоялен член на Парламента.
Шишманов е страстен защитник на българската национална кауза и по време на Първата световна война инициира създаването на един интелектуален кръг, включващ личности като Иван Вазов и неговия брат Борис, професорите Александър Цанков, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Александър Балабанов, Георги Данаилов и Владимир Моллов, художника Александър Божинов и др. Пред обществеността инициаторите мотивират своето начинание по следния начин:
„В защита на своите интереси народите се принудиха не само да напрегнат до крайност своята военна мощ, но и да прибегнат до организация на всички свои умствени и нравствени сили. От известно време насам учените, писателите и художниците на воюващите страни се сплотяват, за да подкрепят с перо и слово делото на своите народи. Поставени при същите условия, ние не можем да не тръгнем по същия път“
По почин на Иван Шишманов за председател на проектирания „Съюз на българските учени, писатели и художници“ е поканен Иван Вазов, който обаче по здравословни причини отказва. Въпреки това Шишманов не приема отказа на добрия си приятел и на Учредителното събрание през февруари 1917 г. настоява Вазов да бъде избран за председател. Събранието прави този избор, както е записано в протокола, „с надеждата, че избраникът не ще откаже да даде своето съдействие за постигане целите, начертани от съюза“. За първи подпредседател е избран Шишманов, за втори – проф. Милетич, за секретар – проф. Арнаудов, за касиер – управителя на Българската народна банка Христо Чакалов, а за съветници – Борис Вазов, проф. Моллов, проф. Балабанов и Александър Божинов.
През 1917 г. взема участие на провеждащия се в Стокхолм, Международен конгрес на социалистите от държавите, участващи в Първата световна война на страната на Централните сили. Тъй като българското правителство решава, че не може да се довери на човек с леви убеждения да представлява страната на толкова важен форум, то препоръчва в конференцията България да бъде представлявана от председателя на СБПУХ, политическите убеждения на повечето членове в който варират от консервативни до крайно десни.
След края на Първата световна война Шишманов е избран за председател на българската секция на Паневропейския съюз, ратуващ за идеята да се създадат Европейски съединени щати – Паневропа.
Изпратен е в Киев от цар Фердинанд I, като български пълномощен министър в Украинската народна република през 1918-1919 г., частично и поради украинския произход на съпругата си. Въпреки трудните условия професора установява добри междудържавни контакти подпомага всячески борбата за съхраняване на украинската независимост и оставя добри спомени в десните политически кръгове на страната. Нахлуването на болшевиките обаче слага край на дипломатическата кариера на професор Шишманов и той се завръща в София.
Важна роля в научното развитие на младия Шишманов изиграва неговият тъст – професор Михайло Драгоманов. Иван разширява представата си за руския и европейския фолклор, имайки на разположение богатата библиотека на този всестранно образован и с тънка естетическа култура украински учен.
„Драгоманов – пише веднъж Шишманов, – не ми четеше лекции, а се задоволяваше да ми дава в ръка книги, които да ме осветят по един или друг въпрос. Така той ме оставяше да си съставя сам свободно мнение за една или друга теория, един или друг проблем, един или друг метод. Не обичаше той да се налага… На нищо не се радваше тъй, както кога виждаше, че самостойно разработвам някоя тема“
Благодарение пък на съпругата му – Лидия, посмъртно са издадени някои от най-важните му трудове. За нея асистентът му Михаил Арнаудов, пише в спомените си, че е тиха и много интелигентна жена. Той я придружава често по балове, опери и театри, тъй като мъжът ѝ е непрекъснато зает. Константин Гълъбов пък твърди, че Лидия Шишманова понякога се отегчавала от кабинетния характер на своя мъж и дори му правела забележки. Лидия Шишманова поставя началото на един от първите легендарни софийски литературни салони, по подобие на салоните на мадам дьо Стал и Жорж Санд във Франция и на руската княгиня Зинаида Волконска.
През 1923 г. Иван Шишманов се установява окончателно в България , където не напуска катедрата си до сетния си дъх. През лятото на 1928 година заминава за норвежката столица Осло, за да участва в конгрес на ПЕН клубовете. Именно там, на 23 юни, ден след като навършва 66 години, професорът получава апоплектичен удар и умира. Три месеца и половина след трагичната загуба Лидия Шишманова лежи парализирана. Вдига я от леглото споменът за едно писмо, писано от професора две години преди смъртта му. „Усещам, че скоро ще умра. Знам, че твоята тъга ще бъде голяма, но ти ще трябва да живееш, за да уредиш моето книжовно наследство“, зарича я професорът. Лидия надмогва болестта, става на крака и подрежда огромния архив на съпруга си – купища лекции, недовършено съчинение за Шекспир, недописана книга за Вазов, ценни фолклорни изследвания, мемоарите като пълномощен министър в Украйна, над 3000 собствени и събирани епиграми, …
„Чародей на общуването“ – със студенти, политици, хора на изкуството и науката. Но най-вече с писателите, дори когато не споделя модернистичните им предпочитания – както е с Яворов, когото цени въпреки стиховете му след 1903 г. За тях създава въпросника на анкета, на която са му отговорили Алеко и Вазов. Най-яркият пример за дружба е с Иван Вазов. Плод на нея са както запазените ръкописи на поета (обичал да ги захвърля), така и книгата „Иван Вазов. Спомени и документи”, отпечатана посмъртно от жена му в 1930 г.
„Човек с философска култура и школувал в всички хуманитарни дисциплини, той знае да цени литературния документ, да разбира значението му като психологически или исторически показалец, да разкрива значението му за общата еволюция.“
Научният принос на Шишманов е огромен. Създава списание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ през 1893 година и е негов редактор до 1902. Едновременно с това е и редактор в списание „Български преглед“ (1893–1900). Иван Шишманов е член на БАН, на Сръбската академия на науките и изкуствата, на гръцкото научно дружество „Парнас“ и почетен член на университета в Харков. Част от излезлите посмъртно негови трудове са: „Литературната история на Възраждането в Италия”, „От Паисий до Раковски. „Статии за българското Възраждане”, „Епиграми и портрети”, „Дневник”. Изненадата са епиграмите, които жена му намира в архива. Те говорят за Шишмановото презрение към псевдополитиците, бездарието, пошлостта, алчността, глупостта. И го представят освен като личност и като талантлив писател.
Искрен съвет
(на едного, който пишеше епиграми,
защото обичал краткостта)
Нищо да не пишеш, братко,
още е по-кратко.
Преподавателят Шишманов винаги смогва да внуши дълбок интерес към четените от него дисциплини и предмети у своите слушатели или читатели и откликва на всичко, което в даден момент тревожи и занимава предните умове на страната.
Поет, филолог, учен – психолог, социолог и литературен историк. Шишманов се явява като пръв трезвен историк на “живата старина”, първият у нас, който прилага към огромния материал обичаи, предания, вярвания, песни и т.н. гледищата на съвременната демопсихология и културна история
„Навред, гдето националните идеи и стремежи са се проявявали, етнографията, всестранното изучвание и описвание на народа, е играла винаги най-голяма роля“
– пише Иван Шишманов в брошурата „Впечатления от Пражката народописна изложба”
Методологическата рамка на самата изложба е утвърдена на Етнографския конгрес, който е свикан през 1894 година в Прага. „Конгресът много добре е разбирал какво значи за една изложба една ясна и подробно установена програма”, продължава наблюденията си авторът. Текстът на Иван Шишманов представлява твърде ценен в историческо отношение документ. В него изследователят подробно описва цялата „народописна” експозиция, като на практика картографира изложбеното пространство и го представя изключително детайлно пред читателя.
За специалиста обаче е важен другият, „чисто етнографическият отдел, най-интересният и най-характерният от всички“, както го определя Шишманов. Подредената в него етнографска изложба е значима с методологическия и методическия принос, който има; тя може да послужи като пример за създаването на подобни експозиции и в други страни. Наред с това, че допринася за развитието на музеологията в европейски мащаб обаче, народописната изложба в Прага е значима и по още една причина. Тя задава важни акценти за формиращите се национални традиции в областта на народоуката. И Иван Шишманов отчетливо подчертава това, като поставя акцента в своето описание върху значението на националните идеи, които определят методологическите ѝ основания.
Въпросът за методологията е важен за учения. „Задачи на българската етнография“ – Студията на Шишманов от 22 юни 1889 г. започва с един увод, който изтъква нуждата от систематичен преглед на стореното досега у нас и от щателно събиране, описване и преоценка на разнородните етнографски документи, осъдени на заличаване при новите завоевания на техниката и новите идеи.
„Стоим ний на прага на две култури, които се борят за първенство.“
„Фолклорните изследвания имат и важно политическо значение за нас. Те са почти едничките средства за определение етнографическите граници на разните балкански народи. Всички, които са се старали, съвестно или със задни мисли, да определят народността на македонците, са се основавали главно на техния език, на техните нрави, обичаи, костюми и народни умотворения. Очевидно е, че това определение ще зависи напълно от понятията на изследователя за народността и неговите специални филологически знания.
Към тия по-сериозни хора принадлежи и руският консул Ястребов. Добър събирач, записва точно, ревностно, но човек с тесни етнографически понятия. Половината от песните, които е поместил в сборника си, са чисто български и съставят един отделен, прекрасен български сборник, който може да се отцепи, без да се накърни цялото.“
Тази работа представя сума на знанията, добити от Шишманов в течение на неговите студентски години, и програма за всички изучвания, които се предприеха от тогава насам в полето на българския народопис (етнография в тесен смисъл) и българската народоука (фолклор). Поразяват в нея както обстойната документация по всички зачекнати въпроси, така и изисканият литературен стил: две качества, които никога няма да бъдат пренебрегвани от автора и които ни дават право да го смятаме еднакво и за учен изследовател, и за писател.
За основен негов труд се счита „Сборник за народни умотворения [наука и книжнина]“ (СбНУНК), който постепенно си извоюва видно място между европейските издания от този род и който, излязъл най-напред на 25 ноември 1889 с предговор от Шишманов, където се чертае широката му програма. Втора му поред по-обемиста фолклорна и същевременно културно-историческа студия е неговият „Принос към българската народна етимология“ от 1893 г. (СбНУНК, IX).
Народът има непреодолима страст да тълкува тъмните откъм потекло и смисъл думи, да търси тяхното значение, да ги преправя по аналогия с по-добре познати думи и да изнамира разкази, които обясняват неща и понятия, скрити зад тях и то в демонология и мит, в агиография и християнски обреди, в преданията за исторически места и лица, в народната словесност и т.н. Науката отдавна се е спряла на този род филология и митология, плод на наивно или несъзнателно етимологизуване; важни процеси на езиковото творчество или на поетическото въображение и хумора у народа. Любознателен и духовит, простият човек изнамира неведнъж думи или саги, които ни поразяват със своята оригиналност.
Интересни примери:
На Благовещение се слага ядене на змиите, за да бъдат “благи” и да не хапят. Св. Вартоломей се празнува, за “да не се въртят и ломят” облаците, та да не вали град. Коледа се нарича тъй, понеже се колели прасета. В Сливен, кога тръгват на път, се молят на св. Мина, за да се разминат всички злини. Видин няма нищо общо с гл. “видя”, щом името първоначално е Bononia, от гдето стб. Бънин, Бъдин и Будин; от “видя” иде и преданието за баба Вида. Марно поле при Търново е от черквицата св. Марина. Пловдив не е “плоден, плодовит”, а тракийският Pulpudeva. Охтика иде не от “ох”, а от гръц. hectica; очила – не от очи, а от итал. occiale; и т.н.
Примерите в такова изобилие, илюстроват не само досетливото въображение на народа, но и широките сближения и подвижната мисъл на самия учен изследовател, загрижен да проследи всички скрити ходове и методи на народното творчество.
Трето важно изследване е обширната монография върху един поетически мотив, известен отдавна благодарение на знаменитата Бюргерова балада Lenore (1773). Живият отзвук, предизвикан от тази романтична поема, преведена на всички европейски езици (и на български от самия проф. Шишманов), кара нашия учен да се заинтересува от един важен въпрос, сложен на обсъждане от вещи литературни историци: „Къде е иворът на тъй популярната поетическа тема и какво е съотношението на толкова родствени версии от нея в поезията на балканските народи?“
Въпросът за произхода на мотива за момата, която бива отведена в гроба от своя мъртъв годеник или брат, твърде обикнат и на Балканския юг – и гърци, българи, сърби, румъни и албанци имат в безброй варианти старинни песни за това приключение, поразило в най-силна степен въображението на простите слушатели, става част от широкото обсъждане.
Професор Шишманов заключва, че той е гръцки по произход, но целта му тук, както сам той изповядва, е толкова литературно-историческа, колкото е демопсихологическа – той иска да установи родствени връзки и постепенно развитие на вариантите, но иска да разбере и зависимостта на поезията от нрави и дух на съответните среди: и второто му се струва по-съществен импулс за работа, щом по такъв начин фолклорното изследване дава показалци за културни влияния и племенна характеристика на балканските народности.
Историческата му работа вклюва „Стари пътувания през България“ (1891), извадки от дневниците или описанията на Швайгер (1578), Безолт (1584), Вернер (1616), Тафернер (1665), Люзинан (1786), и Совбьоф (1788). Проф. Шишманов разглежда топографията на пътя от Запад към Изток през Балканите в древността, средните векове и по-ново време; знаменитите кервансараи; общият характер на пътеписите; държането на дипломатически мисии към поробените християни; живота в села градове; носията; обичаите, и т.н.
Още по-далеч в историческото минало ни пренася обширният „Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името българин“ (1900), където Шишманов се спира поред на най-старите вести за прабългарите.
С Българското възраждане Шишманов има пряка връзка чрез баща си. Няма нито един образ от тая голяма галерия на книжовници, учители, поети и публицисти между Паисий и Вазов, който да не е спирал вниманието на Шишманов, да не е предизвикал ту малък, импресионистично нахвърлян портрет, ту обширна студия, въз основа на огромен архивен материал.
Необхватен и силно значим за развитието на Българската култура, успял да спечели дори симпатиите на румънската кралица Елизабет, професор Иван Шишманов е наречен през 2018 във в. „Труд“
„най-българинът в литературата и културата“.
Личности като него са светъл пример за академизъм, усърдна работа и отдаденост на Родината, към който днес е добре да се обръщаме, за да си припомняме собствените корени.
Източници:
Иван Шишманов – най българинът в литературата и културата
лекционен курс на проф. Николай Папучиев
