Един народ е благословен, когато монархът му е дълголетен. Но дори тези 70 години начело на британската кралска институция не бяха водещото и определящото при кралица Елизабет II. Най-важното в нейната властова хронология бе друго: това, че Нейно величество успя да осигури приемственост на страната си в бурни исторически периоди. Такива например бяха постепенният разпад на Британската империя, Суецката криза, влизането в Европейския съюз, краят на Студената война, ирландският въпрос, шотландският популизъм и Брекзит.
А предизвикателствата пред Елизабет II далеч не бяха само от политическо и международно естество, предвид фриволното поведение на редица представители на кралското семейство: на чичо й Едуард VIII, на сестра й принцеса Маргарет, на сина й Чарлс III, на внука й принц Хари. Спорно е кое е довело до по-големи щети за имиджа на британската корона – дали дезинтеграцията на империята и Британската общност или влеченията на представители на династията към разведените и вече поомачкани американки. През цялото това време обаче Нейно величество беше на висотата на своя ранг – сдържана, пестелива на думи и послания, с подредени публични изяви, без да се натрапва. Думите на английската писателка Джейн Остин – „Бях тиха, но не бях сляпа” – сякаш са писани за Елизабет II.
В нашата епоха едва ли корона ще намери по-достойно чело на монарх, каквото бе това на Нейно Величество. Но истинските царски регалии са достойнството и дългът й, с които тя прехвърли всичките тези години като леки страници от книга.
В екранизацията на Netflix „Короната”, кралица Мери, бабата на Елизабет II, й казва:
Монархията е свещената мисия на Бога да благослови и облагороди земята. Да даде на обикновените хора идеал, за който да се борят, пример на благородство и дълг, който да ги въздига в техните окаяни животи. Монархията е повик от Бога. Ето защо ти си коронована в абатство, а не в правителствена сграда. Затова ти си помазана, а не назначена. Короната ти е поставена от архиепископ, а не от министър или обществен служител. Което означава, че ти си отговорна пред Бога в твоите задължения, а не пред народа.
Но наред с приемствеността, която осигури, всъщност Елизабет II не позволи да има конфликт между Парламента и Трона, между демокрацията и кралската институция, между отговорността пред суверена и тази пред Бога. Дори и когато цената за това трябваше да плаща именно Тронът, избирайки да бъде изгнаник в публичната среда на собствената си страна (разбира се, това рязко се променяше, когато престолонаследникът Чарлс или принц Хари правеха някой гаф). Но няма и как другояче, предвид това, че светът, в който живеем, е място, в което клетките на консерватизма – християнското, традиционното, естественото, йерархичното, подреденото, естетическото – са в отстъпление и в отбранителен режим. Консервативният logos е порицан, подигран, оклеветен. Демосът се вълнува от клюката и от интригата, а врявата, която вдига, надделява върху камбанения звън.
Когато консерватизмът е в опозиция на Zeitgeist, монархът няма как да управлява; той също е в опозиция, в духовна и политическа. Но по историческа традиция британската монархия предпочита тя да понесе загуба, отколкото революцията да спечели победа. За разлика от консервативния опит на континентална Европа, островният – англосаксонският – винаги е притискал антагонистичната революция здраво в обятията си. Точно на принципа „дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо“. Така че не само революцията да обръща консерватизма, но и консерватизмът да обръща нея, докато се борят взаимно, търкаляйки се в прахта. Идеята на това „изцапване“ не е някога британският консерватизъм да роди Жозеф до Местр, а никога да не позволи създаването на Робеспиер. Островните десни нямат нужда от герои, просто не желаят престъпници.
Затова и никога не питайте един британски консерватор какво е успял да направи, а по-скоро какво е възпрепятствал да се случи.
Ние дори нямаме представа какви неща биха били възможни, ако не беше британската монархия, често играеща ролята на безшумна спирачка. Включително при Нейно Величество Елизабет II, която, по думите на новия британски премиер Лиз Тръс, бе „матриарх”. С кроткост Лилибет направи повече за еманципацията и овластяването на жените, отколкото това стори най-децибелният феминизъм. И хора от цял свят я харесваха, често въпреки опита им с англичаните.
Нейно Величество Елизабет II, говорила с мълчанието си, ще присъства и в отсъствието си: като критерий и стандарт, който нейните наследници трябва да догонват. Но такова е свещеното клеймо на хората, които са помазани, а не избрани. Те живеят втори живот чрез примера си.
