На последните местни избори в Турция през 2019-та година опозицията в страната успя да победи в четири от петте най-големи града в югоизточната ни съседка: Истанбул, Анкара, Измир и Анталия, губейки обаче в Бурса. По данни на Турския статистически институт за 2021-ва година, въпросните четири мегаполиса съставляват около 50% от БВП-то на страната. Този тогавашен успех на турската опозиция бе мислен като стратегически такъв. Един път, поради това, че на неговата основа тя се надяваше да атакува успешно следващите парламентарни и президентски избори. Втори път, тъй като контролът върху тези икономически гиганти осигуряваше възможност за функционалното оцеляване на политически формации – предимно основната опозиционна Народно-републиканската партия (НРП) и в по-малка степен Добрата партия – посредством контрола им върху местния ресурс. Не на последно място, именно на локалните избори през 2019-та година изгря звездата на текущия кмет на Истанбул, Екрем Имамоглу, чиято фигура оттогава насам се приема като единствената такава, която може да конкурира турския президент Реджеп Таийп Ердоган в национален мащаб.
Миналата година обаче формацията на президента, Партията на справедливостта и развитието (АКП), действаща съвместно с по-малката националистическа такава на Девлет Бахчели, успяха да спечелят както изборите за Меджлис на страната, така и тези за президентската й институция. Това бе изключителен шамар за турската опозиция, от който тя все още не може да се съвземе. Оттогава насам в нейните среди протекоха няколко процеса, всеки един от които допълнително проблематизира перспективите й за успех спрямо изборите тази неделя. Става дума за следното.
На първо място, турската опозиция се разпадна на съставните си части. Това доведе до декомпозирането на и без това сложната коалиция, състояща се от секуларисти, националисти, ислямисти, подкрепяни (макар и неофициално) от кюрди. Най-важната електорално формация от тази коалиция след НРП, Добрата партия на Мерал Акшенер, издигна свои собствени кандидати за вота тази неделя, включително в Истанбул и Анкара. Това направиха и кюрдите от Народната партия за равенство и демокрация, както и някои от по-малките ислямистки формации, които също бяха в широката коалиция около НРП на последните парламентарни и президентски избори.
На второ място, в самата НРП, която е най-значимата електорално и като влияние формация сред опозицията, също текат процеси, които вместо да заздравят партията, по-скоро я отслабват. Тези проблеми на формацията имат и кадрово, и идеологическо измерение. По отношение на кадровия аспект, смяната на предишния председател на НРП Кемал Кълъчдароглу, който злополучно загуби президентските избори срещу Ердоган, с новия лидер Йозгюр Йозел не само че не успокои партията, но по-скоро като че ли доведе до допълнителни колизии в нея (в НРП в момента съществува триадата Кълъчдароглу – Йозел – Имамоглу, в която всеки е срещу всеки). По отношение на идеологическата плоскост, Йозгюр наследява един отколешен проблем на НРП, свързан с нейната ценностна идентичност. Тук става въпрос за това, че формацията не може да изработи успешен синтез между нейното минало, изразяващо се в стриктен секуларизъм и национализъм, и потребностите на настоящето й, изискващи от нея идеологическо “разтваряне”, така че тя да бъде електорално конкурентноспособна на Ердогановата АКП. От много години насам НРП прилича на автомобил, който не може да даде нито ляв, нито десен мигач, но примигващите й стопове по-скоро сигнализират, че тя се движи в авариен режим. По този начин новият лидер на партията Йозгюр Йозел е притиснат едновременно от миналото на Кемал Кълъчдароглу и от бъдещето на Екрем Имамоглу.
На трето място, бившите коалиционни партньори на НРП в лицето на националистическите и ислямистки формации превръщат именно партията на Йозгюр Йозел в основен обект на своята критика в рамките на текущата кампания за местни избори. Въпреки че кандидатите на НРП в Истанбул, Анкара, Измир, Анталия, Хатай и т.н се опитват да фокусират основното си послание срещу АКП, стараейки се по този начин да достигнат до максимално много хора, бившите коалиционни партньори на НРП определено създават фонов шум, който помага на формацията на Ердоган.
Не на последно място, отделно внимание заслужава позиционирането на кюрдите в задаващите се избори, тъй като те имат напълно обективната възможност да решат кой ще спечели кметските места в няколко оспорвани мегаполиси като Истанбул и Анкара. За разлика от ситуацията на предишните местни избори, когато кюрдите в големите турски градове подкрепиха кандидатите за кметове на НРП, в актуалната такава позицията на спомената по-горе кюрдска Народна партия за равенство и демокрация далеч не е толкова еднозначна. Ситуацията в Истанбул е показателна за ситуирането на кюрдите спрямо тези избори. От една страна, те издигаха свой кандидат за кмет (всъщност дори тандем кандидати, но това е свързано със спецификата на партията). Това автоматично означава, че каквито и гласове да получи кюрдската номинация, те ще са преобладаващо за сметка на Екрем Имамоглу. От друга страна обаче, кандидатът на кюрдите е по-скоро слаб такъв, което е очевидно намигване в полза на този на НРП. Именно поради последното вероятно не се стигна до издигането на значително по-силна кандидатура от средите на кюрдите в лицето на Башак Демирташ, съпругата на Селахатин Демирташ, който, бидейки бивш лидер на основната кюрдска формация, излежава доживотна присъда.
Но точно задържаният Демирташ каза по-рано през годината, че кюрдите в страната трябва да стоят на равно разстояние между НРП и АКП, тоест да говорят и с двете формации, което бе разтълкувано като дистанциране от НРП, предвид електоралното съгласуване на действията им срещу партията на Ердоган през последните няколко вота. В основата на подобно рекалибриране на поведението на кюрдите стои следното тяхно разбиране: от синхронизацията им с турската опозиция те не са спечелили нищо, но само допълнително са усложнили отношенията си с Ердоган. Въпреки това, на терен в Истанбул (и други градове) има определено сътрудничество между кюрдите и НРП, изразяващо се в нежеланието на кюрдите да издигат свои кандидати за регионални кметове и съвети.
За разлика от турската опозиция, разделена на няколко сегмента и страдаща от вътрешни противоборства, коалицията около АКП влиза в задаващите се избори с две ключови предимства: психологическо, породено от успеха на парламентарните и президентски избори миналата година, и стандартното материално такова, в лицето на достъпа до икономически и медиен ресурс.
Но за Реджеп Таийп Ердоган важното на този местен вот е не просто да победи опозиционните партии, доколкото той вече е правил това многократно, а да разбие и конкурентния образ на Екрем Имамоглу, около който евентуално може да се породи обединяващо движение в национален мащаб. Затова Ердоган разчита на родния му Истанбул не само да се завърне в обятията му – като перлата на Турция и столицата на политическия проект на Ердоган, но и градът на Босфора да унищожи шанса за създаването на негов опонент в стратегически аспект. Понеже именно Имамоглу, който се държи надпартийно и акумулира разнообразна подкрепа, е сочен като кандидата на опозицията за президентските избори през 2028-та година. И ако подобен хоризонт все пак е дълга писта, осеяна с въпросителни, според социолозите текущият кмет на Истанбул все пак остава с по-добри шансове да надделее в битката за мегаполиса спрямо тези на кандидата на АКП, Мурат Курум. Ако на президентските избори миналата година турската опозиция имаше силна организация и слаба кандидатура, на тези е по-скоро обратното – в Истанбул и Анкара тя има силни кандидати, но по-ограничена организация зад гърба им.
На изборите тази неделя турската опозиция ще се яви в слаба кондиция. Нещо повече, тя няма реален шанс да увеличи резултатите си в национален мащаб спрямо последните местни избори преди пет години. По-вероятно е тя да отстъпи влияние: въпросът е къде, колко и на каква цена. Максимумът, който тя може да реализира, е да съхрани позициите си. Но това ще е трудно. При това, по-трудно, отколкото й бе преди пет години.
