Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем,
(Пс. 90:5-8)[1]
от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне.
До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи:
само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците.
Въпреки че се казва Ковид-19, тази напаст се разчу през 2020 – годината, която човечеството очакваше с огромни надежди, поредната голяма крачка към земния рай. Вместо това човечеството биде сполетяно от нечувани и невиждани перверзии. Винаги сме се страхували от трета световна война, от ядрена зима, от сблъсък с астероид или просто от свършека на дните, когато свърши и календарът на маите. Е, той свърши през 2012, но дните не свършиха тогава, а продължиха да се нижат все по-налудничави. Не свършиха и през 2000, когато всички компютри трябваше да се побъркат и да се сринат заради проблема Y2K (дигиталния Армагедон!), помните ли? Помните ли какви страхове брахме тогава? Ако тогава някой беше размахал коронавируса, никой нямаше да му обърне внимание.
Винаги сме се страхували от война или от космически катаклизъм, но през ум не ни е минавало, че ще ни карат да ходим с медицински маски по улиците и в магазините. Не бяхме чували думата „локдаун“. През 2020 лудостта стигна дотам, че улиците опустяха. Ходехме по малките улички в махалата, за да не ни питат полицаите по „Витошка“ защо сме без маски. Да, имаше засилено полицейско присъствие на „Витошка“. Кой знае колко престъпления са извършени на спокойствие, докато силите на реда дебнеха кой е с маска и кой е без маска. Никой не обясни през 2020 каква е ползата от тези маски, при положение че по пустите улици хора се срещаха на разстояние средно 20-30 метра един от друг, че и повече. Никой не обясни защо трябваше да бъдат затворени парковете с шарени найлонови ленти. Помня, че на сутринта след като въведоха тази „адекватна“ мярка, напук отидох в Борисовата градина, прескочих ограничителната лента и се оказах сам-самичък в целия парк. Никога преди това, а и по-късно, не съм имал такова приказно парково изживяване. Все едно бях в някаква райска, макар и зимна, градина, а целият видиотен свят бе останал отвън, несмеещ сам да прескочи собствените си глупави ленти. Дали тогава бях с маска? Не. Откакто се заговори за тази „предпазна“ мярка, тоест от около две години, аз едва ли имам сумарно и един час с маска. Но не разправяйте много това, защото ще се намери някой да каже, че давам лош пример.
И както 2020 беше годината на маските, така 2021 стана годината на спринцовките (дори имаше такова meme в социалните мрежи). Неусетно страхът от болестта, който уж все още си беше там и дори безметежно дебелееше, започна да отстъпва пред страха от ваксините. Страхът от лечението за ужасно много хора се оказа по-силен от страха от болестта. Лудост е да мислиш, че „световният заговор“ иска да затрие човечеството първо с болест, а после с ваксината за тази болест, но също така е лудост да мислиш, че толкова много хора са ненормални. А пък ако се окажат наистина ненормални, тогава най-добре астероидите да дойдат. Здравият разум се сви в ъгъла като наритано парцаливо животинче. Помня през 1982 (тогава бях войник във Варшавския договор) ни пратиха да храним фазани в някакво стопанство към нашето елитно и много, ама много секретно поделение. Фазаните бяха във волиери по един мъжки с по няколко женски. Тогава за пръв и последен път имах възможност да наблюдавам що за проклета твар е мъжкият фазан. Имаше един прекалено агресивен. Ти влизаш да го храниш и да му сипеш вода, а той се хвърля да те кълве по краката! Обичам животни и никога не ги наранявам, но спрямо този самец трябваше да се предприемат някакви мерки. Напълних една цинкова кофа с вода и се приближих до волиерата на лудия фазан: „пили-пили-пили“… Той размаха криле като орел и се хвърли със зинал клюн към мен. Точно когато беше в апогея на траекторията си, аз го посрещнах със съдържанието на цинковата кофа. Не знам колко литра събира една кофа, но фазанът се преметна във въздуха, тупна по гръб и побягна без следа от мъжествена нападателност. Сви се с гузен поглед на тъпите очи в един ъгъл, а от натежалата му перушина унизително се стичаше вода. Жалкият му образ се е запечатал в паметта ми и днес уверено мога да кажа, че точно така изглеждаше и здравият разум през 2021 година.
И оттогава, от 2020, заедно с ковида и на човечеството взе да му става нещо.
Да не би този странен китайски вирус да поразява не само дихателната система, но и здравия разум на пациента? Светът по-шантав не е бил скоро така, както през последните две години, белязани от ковид интригата. Пандемията сякаш не е от тази банална грипоподобна болест, а от някакво автоимунно заболяване, защото човечеството се държи така, сякаш е алергично към самото себе си. Някой ни лъже, някой ни ограбва, някой ни убива. Самият факт, че свръхофициални институции като ООН ни казват нещо, за нас вече е достатъчно основание да не му вярваме. Нима сме станали толкова неадекватни, нима сме станали толкова луди? Нима инстинктът ни за самосъхранение вече не действа? Нима разумът, с който толкова много се гордеем (приятно ми: homo sapiens се казвам!) вече не е средство за опознаване и разбиране на действителността? Нима сме станали неспособни да преценяваме адекватно? Съмнявам се. Освен ако не е минал някой самолет да ни наръси отгоре с аерозолите на безумието. Да, симптомите са налице, но причината не е китайският вирус, не е онзи клет китаец, дето изял болния прилеп, за да пламне буквално часове по-късно цялата планета. Заразата, която опустошава по пладне, не е вирусът, а нещо много по-дълбоко в човешката природа.
През същата 2019, когато китаецът изяде прилепа, се проведоха и поредните избори за Европейски парламент. Да го наречем ли Сарс-ЕП-19 или ще ни се обидят? Твърдя, че лудостта тръгва оттам, а не от коронавируса. И дори не толкова „тръгва“, колкото победоносно се отърсва и от последните си алтернативи. Иначе това беснуване, на което сме свидетели, има по-дълбоки корени. Можем да ги търсим в края на Втората световна война. А защо да не ги търсим и в Първата световна война, прекратила красивата епоха (Belle Époque) след края на Френско-Пруската война през 1871? Или пък във френските буржоазни революции? В Содом и Гомор, във Вавилон, в убийството на Авел или най-добре в онази ябълка която жената (обект днес на възмутително домашно насилие) даде на Адам, за да им се отворят очите и да бъдат като богове, знаещи добро и зло[2]? Безспорно беснуването тръгва още оттам, но нас ни интересува последната му метаморфоза през 2019 г. сл. Хр. на последните европейски избори.
За първи път от много време тези европейски избори бяха белязани от истинска интрига.
За първи път светът оджендъря до такава степен, че се появи реакция на ниво държавни глави – Тръмп, Орбан и прочие. Националистите надигнаха глава навсякъде в Европа. Заговори се за Европа на нациите и отечествата. Стана изключително модерно да си консервативен, дори и Путин просия в ореола на консерватизма, макар че при него това си беше донякъде автентично, а не като при палячовците, които чакат всеки нов dernier cri, за да се покажат иновативни и прогресивни. Да се покажеш модерен, прогресивен и иновативен като се правиш на консерватор – това е изключително смешно, направо оксиморон, но през 2019, а и годините преди това, си беше повсеместно явление. За съжаление тази мода отмина с поредното тържество на левия либерализъм в Европейския парламент. И не ми казвайте какъв бил резултатът на ЕНП, защото тя отдавна не е десница, а най-банална лява либерална партия. В световен мащаб триумфът на левия либерализъм бе тъй чудовищен, че през следващата 2020 Тръмп не успя да повтори мандата си.
Увлечението по консерватизма, особено в България, изтля, именно защото беше мода. За социализма по Благоев не знам, но консерватизмът никога не е имал почва у нас, не и този консерватизъм от западен тип. Да, ние сме консервативни, но масовият консерватизъм на българите е от съвсем друго естество, толкова различно, че западните класици на консерватизма няма да го познаят. Например скепсисът към пандемията и недоверието към процеса на ваксинация е типичен израз на българския автохтонен консерватизъм. Единственото ново, което той прие органично, а не само в средите на малцина интелихенти-лунатици, беше национализмът, който е сравнително нов, ако го броим от края на XIX век. А редакцията му с татуирани Ботев и Левски по гърбини и тумбаци, както и с веещите се от таксита и тролейбуси трикольори – това е още по-ново. Но все пак е някакъв самобитен консерватизъм. Онзи консерватизъм, който не оцеля след 2019, е западният аристократичен консерватизъм, до който в България като че ли най-много се е доближавала онази партия на Тодор Бурмов, Григор Начович и Константин Стоилов, която не успя да доживее и до началото на ХХ век.
Помните ли патриотичния подем у нас?
Патриотите в различните си разновидности успяха да влязат даже в правителството и това не беше лошо, въпреки наложилото се по-късно схващане. Днес, когато модата на консерватизма и патриотизма премина, не могат да влязат и в Народното събрание, с изключение на „Възраждане“, ако можем да броим тази партия за патриотична или консервативна. И всичко това е резултат от консервативния провал в Европа. Важна причина за този провал е и фактът, че европейските консерватори във всичките си разновидности не са истински консерватори. Просто днес „консерватизъм“ е още една дума, с която е злоупотребено по подобие на думата „либерализъм“. Още една изнасилена и осквернена дума. И двете са твърде далеч от първоначалните си значения, от логоса, който са натоварени да носят. Истинският консерватизъм се обявява в защита на църквата и на монархията, дори и с „монархия“ да обозначи в по-широк смисъл всяко схващане за властта, според което властта се нуждае от трансцендентна санкция, според което светската, земната, човешката власт има нещо над себе си, което да я озаптява и коригира. Консерватизмът разбира необходимостта от симфония между светската и духовната власт. Кой днешен консерватизъм е такъв, въпреки че се описва със същата дума?
Ето я заразата, която опустошава по пладне – провалът на съвременния псевдоконсерватизъм, болезненият му разгром от съвременния псевдолиберализъм. Но ако съвременният консерватизъм не е консерватизъм и съвременният либерализъм не е либерализъм, какво са тогава. Кой открадна думите, с какво ги подмени? Откраднатите думи, похитеният смисъл – ето я заразата, която опустошава по пладне. Евангелието казва „ще познаете истината“[3], защото може и да не я познаете, скрита зад изопачени думи. Дори опасността да не я познаете, а да помислите за истина нещо съвсем друго, е твърде голяма. Затова да държим сърцето си чисто и съвестта си жива – за да можем винаги да познаваме истината. Истината е нашият имунитет към заразата, която опустошава по пладне. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Псалм 90 е включен в молитвеното правило по време на пандемия.
[2] Вж. Бит. 3:5
[3] „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32).
