#НаДнешнияДен 1917 г. е убит полковник Борис Дрангов – един от най-обичаните и уважавани български офицери, участник във войните за национално обединение.
Този горд македонски българин посвещава целия си живот на отечеството. За него с пълна сила може да се каже, че оставя значима следа в народната памет. Неговият героизъм, мъжество и родолюбие могат да бъдат само за пример на всеки един българин в днешно време.
Борис Стоянов Дрангов се ражда на 3 март (15 март нов стил) 1872 година в будния български град Скопие, тогава намиращ се все още в Османската империя. Завършва пети клас на българското педагогическо училище в родния си град с отличен успех, а през 1891 година е приет във Военното училище в София и е зачислен към 1-ва юнкерска рота.
Заедно с Борис Сарафов, Ефрем Чучков, Гоце Делчев образуват така наречения македонски кръжец за просвета. Тук за първи път се проявяват неговите черти и характер. Неговото разбиране за патриотизъм е такова:
Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание!
След като завършва Военното училище води различни военни части в Пловдив и Лом и се издига в офицерската йерархия. По време на службата си в Лом през 1893г. се запознава и със своята съпругата – Райна Денкова Попова, която е дъщеря на видния бунтовник Денко Николов Попов, взел участие в освободителното движение, Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война като опълченец.
Годините след Освобождението започват да се оформят така наречените Тайните офицерски братства, които подпомагат организирането на въстания в Македония и Одринско. За братствата се знае малко поради идеята на тяхното съществуване. Те са тайни, за да се прикрият от османското разузнаване. Това е организация, която има клетки във всички гарнизони. Към 1900 г. над половината от офицерите в армията са членове на тайните братства. В най-големите гарнизони почти всички офицери са посветени в организацията. Най-вероятно по служебни съображения само командирът на полка или дружината не са членове на братството. Освен със средства членовете подпомагат революционната организация с оръжие и боеприпаси и предават военния си опит. Всички материали и правилници, на които е изградена организацията, са разработени от българските военни. Благодарение на братствата у нас възникват и народните стрелкови дружества, които обучават във военно дело бежанците от Македония и Одринско, които не са минали през армията.
Всички офицери от братствата, родени в поробените български земи излизат в неплатен отпуск и се включват в Илинденско-Преображенското въстание. Това показва, че въстанието не е спонтанен бунт на неорганизирани четници, а е подготвяно с месеци и години от истински военни специалисти. Всички те са били на територията на поробена Македония през 1903 г. Освен тях още десетки български офицери, без да си вземат отпуск от армията, подпомагат въстанието.
Преди да замине за Македония Борис Дрангов пише на жена си:
“Мойта невеста, ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов. Аз заминавам, мойта драга невеста! В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага. Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си. Целувам теб и децата най-горещо – Борис”.
Освен воин, той се увлича и по поезията и тази преданост на идеала намира израз в стиховете му:
„Македонио, ако те забравя,
Езикът ми да онемей,
А над душата ми лукава
Проклятие вечно, вечно да тегней!”.
След погрома на въстанието Дрангов не се отчайва, а решава да се учи на висше военно изкуство и да дочака момента, в който ще се върне в поробена Македония. От 1904 до 1907 г. следва в в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. През 1907 г. се завръща в родината и е назначен за командир на различни полкове.
Балканската война връща Борис Дрангов в бойните части и като началник-щаб на Първа бригада от Първа софийска пехотна дивизия участва в боевете при Гечкенли и в атаката при Чаталджа. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. Награден е с орден „За храброст” – ІV степен. Неговата смелост, авторитет и любов към войниците се сблъскват с грешките на висшия команден състав и Дрангов след войната не пропуска да каже истината, макар и много горчива:
„Войната е строг и страшен изпит, който непогрешно открива както всички недъзи, така и всички достойнства на човека. Ако в мир посредствености могат да минат за способни мъже и високо да се издигнат, войната не търпи фалша, тя смъква маските, показва голотиите… Тоя съдбоносен изпит безжалостно погуби духовно несъкрушими наглед високи началници и много генерал-щабници – галени деца на недъгава военна система… За да живее, България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни поцепенени нравствени кастрати. За да побеждава, българското войнство трябва да се води и въодушевява от възвишени характери, а не от безмълвни и раболепни самопоклонници. Ново вино не се налива в стари мехове. Така е било, така е, така всякога ще бъде и инак не може да бъде. Помнете твърдо дълбоката поука на почитания наш самотник: причина за изчезването на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно чисто метете стълбата отгоре.”
След множество критики към висшето военно командване в печата ( чрез статиите, които пише против генерал Иван Фичев и генерал Александър Тенев) е даден под военен съд. Въпреки всичко е оправдан на два пъти, но конфликтът оставя голямо петно върху кариерата му и от този момент винаги бива пренебрегнат при повишенията. На 19 февруари 1915 г. получава последното си повишение приживе – произведен е в подполковник. През септември 1915 г. е назначен за началник на 5-и македонски полк.
По време на Първата Световна война Борис Дрангов успява най-ярко да докаже своя талант на педагог, публицист, писател и войн. Той воюва на Добруджанския фронт и в родната Македония, като успява за кратко време да превърне своя полк, съставен предимно от македонски българи, в ефективна бойна единица, която печели не едно сражение. През май 1916 г. броят на мъжете, мобилизирани в армията нараства изключително бързо, а офицерският състав търпи загуби. Това налага откриването на Скопската школа за запасни офицери, за чийто началник е назначен именно Борис Дрангов. През същата година Дрангов издава в Скопската общинска печатница една легендарна книга: “Съвети за строеви офицери” , която става известна като “Помни войната”.
През цялата си военна служба мотивира войниците си с личен пример. Когато трябва да се премине през река, той пръв нагазва във водата. Изминава походите пеша редом до войниците, а коня си предоставя на ранените. Обикаля окопите, насърчавайки подчинените си и обича да казва така:
“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”
Тези му убеждения го довеждат и до смъртта му при завоя на р. Черна, точно преди 101 години на 26 май 1917 г., когато по това време е командир на 9-и пехотен пловдивски полк. Докато беседва със своите офицери пред землянката италиански снаряд разкъсва тялото на великия български командир и същата вечер той издъхва във Военната болница. Произведен е в чин полковник и погребан с военни почести в двора на църквата „Свети Димитър” в Скопие.
Гърдите на покойника са окичени с руския орден „Света Ана”, германския „Железен кръст”, българския военен орден „За храброст”, турския орден „Звезда полумесец” и още десетки висши военни отличия.
На погребението му войниците го изпращат така, както се изпраща роден баща. Един от тях, които служи под негово командване – Лулчев, пише в следващите дни:
„С патерици, с дървени крака ние, неговите юнаци, стояхме пред гроба му. Навели глави, гледахме пресния гроб и новия кръст и като че ли той възкръсна, изскочи от гроба пред нас, стъпвайки на пръсти, както преди, иде той срещу нас, спира се, изправя високо глава, а сините му очи като че ли ни говорят: Юнаци, мои мили юнаци, горе главата! Ни сълзи, ни хленч, ни плач. Не искам баби да ме оплакват. Не забравяйте това, което ви учех, и пътя, който ви показах… Всички бяхме навели глави и забравили, че привети носим от неговите юнаци и живи цветя, които обилно бяха оросени от сълзите ни. Коленичили, кой както може, ние се заклехме да не го оставим без паметник и да помним пътя му…”
Днес паметници на великия българин има в двата най-големи града в страната – Пловдив и София. Като в столицата паметникът беше открит в навечерието на годишнината от неговото рождение (роден е на 3 март 1872 г.) и стана факт благодарение на активната дейност на Инициативния комитет, Военната академия “Г. С. Раковски”, местната власт, дарители и родолюбиви българи. На откриването и освещаването присъстваха президентът и върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Българската армия Румен Радев, председателят на 44-то Народно събрание Цвета Караянчева, вицепремиерите Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, кметът на Столична община Йорданка Фандъкова, президентите Георги Първанов и Петър Стоянов, началникът на отбраната генерал-лейтенант Андрей Боцев, народни представители от различни парламентарни групи, офицери, роднините на полковник Дрангов – отец Борис Дрангов и Райна Дрангова, кметове на общини в България, акредитирани , нас военни аташета, представители на академичните и научните среди, на военно-патриотичните организации, ученици и гости.
Военни звания
Подпоручик (1895)
Поручик (1899)
Капитан (1905)
Майор (4 септември 1910)
Подполковник (15 февруари 1915)
Полковник (20 юли 1917)
