Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Падението на българската политика (и като „елит“, и на ниво граждани) е очевидно през последните години, но 2023-а сякаш ликвидира и последните остатъци от някаква привлекателност както на партийната система, така и на демокрацията въобще.
Изборите през годината (парламентарните през пролетта и местните през есента) се проведоха при устойчиво намаляваща избирателна активност, а това което произведоха (воглаве с предизборните кампании), е способно да отврати и най-ревностните поддръжници на либералната демокрация.
Да започнем с парламентарните избори от 2 април. Очаквано, кампанията се превърна в тържество на скудоумието и кресливата посредственост, да не кажа некомпетентност – но така е било и на предишни избори, да си кажем. По-интересно е какво се случи след формирането на 49-ото Народно събрание.
След няколко „ялови“ парламента, най-сетне се стигна до редовно правителство – сформирано от първата и втората парламентарни сили. Да, преди това втората (ПП-ДБ) години наред бълваше огън и жупел по първата (ГЕРБ-СДС), но колаборацията изненада само най-големите наивници. Първо, защото подобни „обръщалки“ в политическото поведение (и на „демократичната общност“, но далеч не само) са се случвали и преди. Второ, защото обективно тази управленска комбинация бе ако не предопределена, то поне логична на фона на продължаващата война в Украйна и необходимостта от солидно „евроатлантическо мнозинство“. И трето, заради „кумуването“ на американското посолство.
Това, което истински отвращава, е отказът да се наричат нещата с истинските им имена. Подобна „голяма коалиция“ не е нито необичайна за Европа (справка, коалицията между християндемократи и социалдемократи в Германия), нито срамна. Срамно е да се изнасилва лексиката („некоалиция“, „сглобка“) само и само за да не се признае очевидното – че доскорошните „по-черни от дявола“ врагове, вече са коалиционни партньори. Че Бойко Борисов вече не е „Боко Тиквата“, а Делян Пеевски е „изпран“.
И всичко това бледнее пред буфонадата, която същите политически субекти спретнаха на местните избори в София.
С кандидатурата на Васил Терзиев „умнокрасивите“ влязоха в учебниците по политически ПР – „как да направим всичко възможно, за да загубим спечелени избори“. При наличието на утвърдена на терен фигура като Борис Бонев, и най-вече заради скандалното ДС-родословие на Терзиев, този ход събуди очакван гняв сред част от таргета на „добрите сили“ (гняв, довел до кандидатурата „по неволя“ на проф. Вили Лилков). Но също така предизвика и потрес сред наблюдателите – как е възможно някои хора да са толкова скъсали с реалността?
За да не останат по-назад, от ГЕРБ-СДС също смаяха публиката с номинация. Вместо да подкрепят проф. Лилков (и така в максимална степен да се възползват от гафа на опонентите си), или поне да заложат на собствен кадър с експертиза в общинските дела (например Георги Георгиев), те се „метнаха“ на външен човек, който два дни преди номинацията вероятно не е знаел, че ще бъде техен кандидат.
Тази надпревара по „настъпване на мотики“ им коства балотажа, а на „демократичната общност“ ѝ се наложи бая да трепери в нощта на броенето. Толкова за нивото на колективната мисъл в партийните централи.
Сега за избирателите. Очакванията бяха, че като им бъдат наложени непопулярни кандидатури, те ще ги отхвърлят – тоест, Терзиев и Хекимян ще съберат по-малко гласове от листите на партиите, които ги подкрепят. В действителност не стана така – и двамата са си докарали и „горница“ под формата на някакъв личен вот, но избирателната активност бе потресаващо ниска. Просто много хора са им обърнали гръб и толкоз.
Партийните ядра обаче се оказаха изключително всеядни. Познавам немалко гербаджии, но преди номинацията на Антон Хекимян не помня някой от тях да се е изказвал положително за него. А сега влязоха в роля да агитират за човек, който като програмен директор на бТВ създаде (или най-малкото допусна) феноменален медиен комфорт на противниците им от „Промяната“.
Но до истинското дъно стигнаха адептите на „демократичната общност“. Онези, дето се имат хем за най-интелигентни, хем за най-морални. За „цвета на нацията“. Които години наред лягаха и ставаха с призиви за лустрация на свързаните с бившата Държавна сигурност, а сега (тук оставам безмълвен)…
Въобще, политическите партии, партийните лица и активисти, и цялата идея за многопартийна система никога за последните 34 години не са били толкова недолюбвани. И вината не е само на ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Да си припомним, че лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов отказа да подкрепи Ваня Григорова на кметския балотаж в столицата (нещо, което би било логично действие за поддръжниците му), само защото го беше страх последната да не го „засенчи“ в неговата електорална ниша. А като стана дума за Григорова, нейната номинация, ако и да беше супер успешен ход на БСП, се реализира въпреки съпротивата на „червеното“ лидерство.
Рейтингът на партиите се е насочил към Марианската падина. 2023-а се усеща като 1934-а.
Но да беше само това. Покрай партиите, към канавката се насочва и демокрацията. И заради тях, но не само.
Дълго време мнозина се заблуждаваха, че демокрацията, въпреки своите недъзи, е най-добрата възможна политическа система („по-добра не е измислена“). Без да си дават сметка, че нейното качество пряко зависи от нивото на „демоса“.
В първите години след падането на комунизма, демокрацията беше без алтернатива в очите на българските граждани – колкото и разделени да бяха по партийни пристрастия, на практика никой не искаше друго, освен демокрация. Но трябва да отчетем, че тогава нивото и на политиците, и на избирателите беше отчетливо по-високо, при това въпреки прекъснатата през комунизма традиция на политическа активност. А сега?
Още по времето на протестите през 2020 г. предупреждавах, че не всяка промяна задължително води към по-добро. Шумните „протестъри“ обаче не искаха и да чуят – за тях всеки, който не им приглася, беше „гербаджия“ и „слуга на mafiqta“. Е, немалко от тях сега сърбат надробеното тогава, но това всъщност показва липсата на далновидност.
Истината е, че „демосът“ гласува емоционално, а не рационално. Независимо за кого.
Няма връзка между образованието и политическата грамотност. Както и няма кой знае каква разлика между гласуващите за различни политически сили – те просто „кълват“ на различни лидери и/или мантри.
Що се отнася до партиите, в България поне те са напълно излишни. Просто защото (с малки изключения, които не събират съществена подкрепа) българските партии не са такива в истинския смисъл на думата. Политическата партия е общност от хора, които имат сходни политически убеждения.
Но у нас в повечето случаи партиите са или фен клубове на съответния лидер, или кланови структури, за които се гласува по фамилна или регионална традиция, независимо от политически идеи, програми и прочие. Да, зад някои партии стоят общности, но тези общности не са политически, а са се формирали на друг принцип – родов, естетически, съсловен, етнически и т.н.
Всичко описано сочи, че демокрацията е в упадък. Алтернатива обаче не се вижда, поне ако гледаме реалистично. Тогава какъв е полезният ход?
Като начало, да се уповаваме на институциите. Българската (но и световната, да уточним) политика все повече се превръща в гротеска, а участниците в нея все по-често се оказват случайно попаднали. Рискът от поразии е голям, или по-точно щеше да бъде голям, ако ги нямаше Конституцията, законите, наредбите.
И институциите, които съблюдават тяхното прилагане и спазване. Защото основата е положена във времена на по-читава демокрация, на фона на днешната идиокрация.
В никакъв случай не трябва да се подценява (завоюването на позиции в) съдебната власт. Въпреки нейните недостатъци, в момента тя сякаш е в най-добра кондиция от трите власти. Може би и защото в най-малка степен зависи от прекия, демократичен избор.
Но най-вече, трябва да се работи за формирането на солидна консервативна общност. Да се взаимодейства с Църквата, бизнеса, офицерството и военно-патриотичните съюзи, ловно-рибарския съюз, футболните агитки… И по този начин, дори формално партиите да не бъдат разтурени, да могат да се заобикалят и неглижират като фактор.
А колко по-лесно би било „да върнем хората по стадионите“, по почина на един чилийски генерал. Но времената са вече други…
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
