Изминаващата година беше време нa дълги протести в Западните Балкани. Обществени протести по улиците, но и дипломатически демаршове, изискващи ясна посока за региона. Социалното недоволство се дължи на дълбоко вкорененото безсилие и гняв от корумпирани правителства и лошото управление. В Албания, Черна гора и Сърбия гражданите излязоха на улиците, за да поискат оставките на своите правителства.
Протестите продължават най-дълго в Сърбия, където започнаха през декември 2018-та, разпространиха се в десетки градове в цялата страна и не спират и към днешна дата. По подобен начин в Черна гора протестите бяха предизвикани от разкрития за корупция сред отдавна управляващия политически и бизнес елит. Албанските протести срещу правителството, макар и по същество студентски, също допринасят, за да разберем малко повече за обстановката в Западните Балкани.
Далеч преди есенната среща на Европейския съвет в Брюксел в средата на октомври обществата в Западните Балкани бяха разочаровани от Стара Европа. Решението на Франция да блокира началото на присъединителния процес за Северна Македония и Албания само официализира едно зле прикрито отношение към региона. От една страна Франция официално каза „не“, вероятно водена от стратегически подбуди. Но от друга Брюксел загуби образа си на сила, която чрез следване на принципите й, би променила категорично политическата съдба и стандарта на живот. През изгубеното десетилетие (2008-2018) ЕС започна да фокусира вниманието си другаде: банковата криза, гръцката криза с еврото, опасното нарастване на евроскептичните и популистки сили в държавите-членки, кризата с бежанците и Brexit, и по-важно – всичко това съчетано с известна умора от разширяване. Изправени пред собствените си европейски проблеми, отношенията между ЕС и Западните Балкани влязоха в нова фаза, като Брюксел се съсредоточи повече върху буквализма в преговорите за сметка на смислен напредък в структурните реформи. И въпреки че разширяването не беше премахнато изцяло от дневния ред на Брюксел и напредваше с бавен темп, процесът постави стабилността над реалното подобряване на политическата обстановка в полза на принципите на либерална демокрация.
С кратки думи: технократичният гигант ЕС обещаваше много, но пазеше от критики местните лидери. По този начин създаде неприязън, но и липса на доверие във възможността да подобри реално положението на балканските страни. Това позволи на местните балкански лидери да заменят блокираната перспектива страните им да станат част от ЕС с националистическата реторика, за да управляват с по-силна ръка и да извличат големи ползи при ниски политически разходи, вместо да провеждат трудни реформи, необходими за присъединяване към ЕС.
Отдалечаващата се европейска мечта създава вакуум, който умело се използва от стари и нови геополитически играчи. Тези играчи дават лесносмилаем отговор на въпроса от какво имат нужда местните общества: физическа инфраструктура и повишено самочувствие. В нишата за липсващата инфраструктура оперира Китай, а за самочувствието, чрез военни демонстрации, търговия с оръжия и информационна поддръжка, се грижи Русия. Както и в други региони в Азия, Африка и в Западните Балкани Китай се опитва да работи на принципа „големи заеми, малки инвестиции“. Целта е ясна – ако се стигне да неплатежоспособност на дадена държава, тя да бъде заставена да приеме по-голямото китайско влияние. Азбучният пример е Черна гора. Ако Черна гора не успее да обслужи $950млн. си заем, Китай придобива правото на достъп до черногорска земя като обезпечение. Като цяло китайските проекти се фокусират върху Сърбия, която е най-голямата икономика в региона и представлява 44% от регионалния БВП. Страната е приела проекти на стойност над 2,5 милиарда евро. Най-значимият проект е модернизацията на железопътната линия Белград-Будапеща.
Чрез модернизиране на железопътната линия Пекин ще създаде транспортен коридор между Пирея в Гърция и Западна Европа през Северна Македония, Сърбия и Унгария. Според първоначалните планове първият влак трябваше да достигне Унгария до 2017г., но строителството от унгарската страна все още не е започнало. Основната пречка изглежда е загрижеността на Европейската комисия относно липсата на прозрачност във финансовите споразумения между Унгария и Китай. Противно на общия наратив за „огромните“ китайски инвестиции, комбинираните средства на ЕС за инфраструктура и икономическо развитие са по-големи и по-евтини за страните получатели. ЕС всъщност предоставя безвъзмездни средства, докато финансовото участие на Китай е ограничено до заеми. Предизвикателството на Китай към интересите на ЕС в региона е различно от това, което идва от Русия. Китай подкрепя и се възползва от стабилността на региона, за разлика от Русия, която може да се възползва от неговата дестабилизация. Китай не цели да подкопае доверието в демократичните политически системи и не използва пропаганда за износ на идеология или подкопаване на присъединяването на региона към ЕС или НАТО. Китай няма алтернативна политическа визия за Балканите. Той всъщност подкрепя европейската перспектива на региона, тъй като се нуждае от достатъчно ниво на политическа стабилност, за да улесни икономическите си интереси.
А Русия има една цел в региона – предотвратяването на по-голямото влияние на Запада. Както се изразява Димитър Бечев в книгата си “Rival Power: Russia’s Influence in Southeast Europe” на Балканите Русия води low-cost геополитика или казано другояче – прави слабата си ръка да изглежда силна. Пример са наскоро подарените 6 самолета МиГ-29. Далеч от изрично търсената публичност останаха фактите: Сърбия ще трябва да отдели около 235 милиона долара за сглобяване и модернизиране на подарените остарели самолети МиГ-29. В най-скорошно време, през октомври тази година, бяха предислоцирани и дивизион от най-модерните системи ПВО С-400 в Сърбия. Така Русия постигна своят ефект – на Запад се заговори за руското завръщане на Балканите. Трите основни фактора за руското влияние са: сдържащата сила, която Москва има за спора за Косово; енергийните лостове и естествената популярност сред православните общности. В тази връзка през януари посещението на Владимир Путин се оказа от голяма важност за Александър Вучич. От една страна сръбският президент събра 120000 души в зенита на антиправителствените протести. От друга страна бяха обсъдени маршрута на газопровода Турски поток, започнаха преговори за търговско споразумение между Белград и ръководения от Русия Евразийски икономически съюз и Путин за пореден път застана зад Сърбия в спора за Косово. Това стана месец след като Косово създаде своя армия. Само десет месеца по-късно руският министър-председател Дмитрий Медведев беше гост в Белград, където потвърди реализирането на Турски поток, а Сърбия стана част от Евразийския съюз.
Тази ситуация може да се обобщи с две реалности, чието развитие би променило геополитическото развитие на региона. Първата е нерешеният спор за Косово, а втората е политическият вакуум на Балканите, породен от световната финансова криза от 2008г. и последващата неспособност на ЕС да финализира разширяването си.
Случи се малко очакваното – ЕС заплаши непряко американския интерес в региона. Диалогът между официален Белград и Прищина беше воден от ЕС като посредник. Този диалог не даде очакваните резултати. През последните десет години не бе постигнат значителен напредък, откакто регионът на Западните Балкани беше оставен на грижите на ЕС. Други страни, особено Русия, Китай и Турция, засилиха присъствието и влиянието си. Подобни действия на ЕС наложиха завръщането на САЩ на Балканите. Така започна нов етап в ангажирането с региона. Черна гора бе приета в НАТО през юни 2017г. След като посредничиха по време на институционалната криза в Скопие през същата година и спомогнаха за избирането на Зоран Заев, САЩ съсредоточиха дипломатическите си усилия да разрешат тридесетгодишния спор за името на БЮРМ с Гърция. С тяхно посредничество отпада значителна пречка пред приемането на вече Северна Македония в НАТО. През ноември 2017г. Атлантическият съвет, смятан за основния мозъчен център на НАТО, излезе със стратегия, озаглавена „Balkans Forward“, в която основни приоритети са: “Основни задачи на американската геополитика на Балканите следва да станат постоянното военно присъствие на САЩ в региона, постигането на ‘историческо помирение’ със Сърбия и възстановяване ролята на Вашингтон като основен посредник между държавите от региона.”
Но такова помирение би могло да се случи само, ако бъде решен въпросът с Косово. През последната година и половина чрез различни публични източници стана ясно, че се готви размяна на територии между Косово и Сърбия. Решаването на въпроса за Косово на практика би премахнало лоста за влияние на Русия над Сърбия и руското влияние на Балканите значително би намяло. От гледна точка на реализма постигането на това трябва да бъде един от основните интереси на САЩ в Европа. Но стратегическият успех за сегашната администрация на президента Тръмп има силата да отключи серия от събития и провокации в и без това крехката стабилност на сигурността в Западните Балкани. Така, за да се намали значителното влияние на Русия, ще се постигне друга нейна цел – размразяване на конфликти – и в крайна сметка ще наруши силовата архитектура, сътворена от САЩ. Това е една геополитическа „вилица“ – термин в шахмата, с който се обозначава ситуация, при която фигура на единия състезател заплашва едновременно две или повече противникови фигури. Преките преговори между Белград и Прищина са спрени от ноември миналата година, но има редица индикации за тайни преговори с посредничеството на САЩ. В същия дух американците правят опити да рестартират и официалните преговори.
Трябва да се отбележи и че американската политика за региона е на моменти разнопосочна, защото отразява различни силови центрове във Вашингтон. От една страна Съветът за национална сигурност на САЩ, със заместник старши директор за Европа Джон Ерат и директор на Балканите Брад Беркли, започна активно да посредничи в диалога на Сърбия и Косово независимо от Държавния департамент. Объркване предизвикват и двамата специални пратеници – Матю Палмър, на държавния секретар, и Ричард Гренер, посланик в Германия и специален пратеник на Белия дом. През последните месеци се засили интересът от страна на Конгреса по отношение на Западните Балкани с изслушвания в Камарата и Сената. Разделенията в политиките на САЩ са видими в различни външнополитически области, включително Западните Балкани. Въпреки това, тъй като Белият дом проявява малък интерес към други регионални въпроси освен диалога между Сърбия и Косово, има малко възможности да се наблюдават тези различия публично. По отношение на диалога между Сърбия и Косово имаше по-малко видими различия, тъй като Белият дом и Държавният департамент подкрепят граничните промени.
Докато размяна на територии в Косово сама по себе си не води до оттегляне на САЩ от Косово, то тя променя принципа на държавите в региона: легитимността на етническите сфери на влияние спрямо косовската държава и би подкопала политическия баланс в Босна и Херцеговина, Северна Македония, а оттам би въвлякла в конфликтна ситуация Албания, Сърбия и Хърватска. Политиката и в трите държави е доминирана от ревизионистично настроени националистически политици, които са били силно въвлечени в предишните войни, като повечето от тях са дълбоко недоволни от тяхното приключване. Те отдавна чакат момент наложеният от САЩ силов баланс да бъде променен. И този момент може да дойде с подкрепата на Вашингтон.
…или Париж.
В рамките на октомври месец се разигра серия от очаквани и неочаквани събития, които пряко засягат българския национален интерес. След проведения Съвет по общи въпроси на ЕС в средата на октомври и отказа да се даде дата за стартиране на преговори, правителството в Скопие реши да насрочи предсрочни парламентарни избори. Понасяйки вътрешнополитически риск, то подписа договор за добросъседство с България (2017г.) и договор за международното име на страната с Гърция (Преспа, 2018г.). Този риск не би се реализирал, ако ЕС бе дал начало на преговорите. Отказът на ЕС доведе до насрочване на предсрочни избори и опасност на власт да дойде политическа сила с ясна антибългарска реторика в лицето на ВМРО-ДПНЕ. Но последствията напускат територията на голата политическа реторика и ясно очертават геополитическо разместване в региона. То заплашва ролята на България като фактор, спомагащ за по-бързата евроинтеграция. След срещата на ЕС сръбският президент аргументира стратегическите си отношения с Русия и Китай именно с невъзможността на ЕС да изпълни обещанията си. Той ясно заяви пред Financial Times, че Западните Балкани не могат да разчитат на ЕС. И затова стартира инициативата „Малък Шенген“ с Албания и Северна Македония.
Тя цели създаване на свободна зона за пътуване и търговия между държавите, но у анализаторите буди спомени за Югославия. Интересно е да се отбележи, че това е втората местна инициатива, използваща основополагащия за ЕС принцип на регионализма, но с цели различни от това да се стане част от ЕС. Първата такава беше подета от албанския министър-председател и се нарича „Национална стратегия за обединение на албанците до 2025г.“. Прилагането на стратегията доведе до това митническите процедури между Косово и Албания да бъдат силно опростени, също както и граничният контрол между двете държави, с идеята в бъдеще границата между тях окончателно да изчезне. Целта според самия Рама е албанците да бъдат обединени в една държава, защото не може да се чака безкрайно, докато Сърбия вече отваря преговори глави. Двата проекта всъщност имат за крайна цел ставане на част от ЕС. Но със сигурност гонят по-краткосрочни цели като окрупняване и повишаване на влиянието. На 28-ми октомври унгарският премиер Виктор Орбан и неговият словенски колега Марян Сареч също изразиха разочарование, че ЕС не успя да постигне съгласие за започване на преговори за членство с Албания и Северна Македония.
Орбан коментира, че частта от Балканите, която все още е извън ЕС, “не може да бъде умиротворена и стабилизирана без развитието на Сърбия”. По-ранната лятна визита на президента Макрон в Белград повдига въпроси относно мотивацията му да не позволи Северна Македония и Албания да започнат преговори за присъединяване. Не са тайна и публичните му изказвания за нова визия и съюз с Русия от страна на ЕС. Спирането на македонската евроинтеграция, успешните регионални интеграционни сръбски политики и приемането на Сърбия преди Северна Македония в ЕС биха довели до загуба на възможността България да влияе положително на региона на Западните Балкани.
След като на 17-ти октомври Макрон заяви своето звучно „non“, на 19-ти Медведев се появи в Белград и донесе новината за Турски поток, на 25-ти сръбската министър-председателка Ана Барнабич подписа договор за свободна търговия с Евразийския съюз. А руският постоянен представител в ЕС Владимир Чижов покани двете отхвърлени държави и отбеляза, че те ще намерят разбиране по-скоро в рамките на Евразийския съюз, отколкото в ЕС. Но черешката на тортата бе появата на най-модерния руски ПВО комплекс С-400 недалеч от Белград. Със сигурност това е ход показващ успешната low-cost геополитиката. Русия може да достави система, променяща баланса на силите през натовска територия. Русия подкрепя единственият си съюзник в Европа. Русия дава асиметричен отговор на това, че сръбските съседи Хърватска, България и Румъния закупуват Ф-16, както и на ПРО системите в Румъния и Полша. Според някои анализатори батареята може да остане под един или друг предлог в Белград или Ниш. Това е особено обезпокояващо за националната сигурност на България, тъй като по подобен начин голяма част от територията ни би била в обхвата на тази система. Свидетели сме на момент, в който руският съюзник Сърбия се опитва да поеме инициативата в Западните Балкани за сметка на ЕС и НАТО. Подобен сценарий е в категоричен ущърб на България. Въпросът, който трябва да се зададе е прост: играе ли Франция по старите правила за баланс на силите в Европа? Ако отговорът е да, то той е в противовес на европейския проект, какъвто го познаваме.
Въпреки, че мнозина побързаха да обвинят президента Макрон в предателство, честният анализ изисква да се опитаме да погледнем ситуацията и от неговата позиция. Ако приемем, че основните силови центрове в ЕС са Лондон, Париж и Берлин, то сегашната ситуация дава шанс на Париж да се опита да реализира виждането си Балканите. Brexit отнема фокуса на Лондон, Берлин е в процес на смяна на канцлера си, а Париж вижда европейското разширяване на Изток като провал, защото на власт идват популисти като Орбан и Матеуш Моравецкий. Френската концепция от времето на Митеран е за ЕС, съставен от различни кръгове: вътрешен, по-външен и външен. Идея, известна в наше време като „Европа на различни скорости“. Вероятно точно в този дух Франция ще се опита да излезе от ситуацията на усилен натиск в ЕС срещу блокирането на евроинтеграционните процеси и ще предложи Албания и Северна Македония да вървят отделно, а не заедно в преговорите. Да станат частични членове, имайки достъп до определени привилегии на Съюза.
За момента сигналите от Скопие и Тирана са обнадеждаващи. И президентът Стево Пендаровски и министър-председателят Зоран Заев обявяват евроинтеграция за посока без алтернатива. Подобни са сигналите и от Тирана. Българският интерес е в евентуалното рестартиране на процеса през ноември. Европарламентът прие резолюция в полза на стартиране на преговори със Северна Македония и Албания. Но България трябва даде и своето усилие отвъд дипломацията и политическите позиции чрез приоритетно изграждане на физическа инфраструктура: гранични пунктове и ЖП линията Кюстендил-Крива Паланка. Само по този начин София може да запази позицията си в една усложнена геополитическа обстановка и в същото време да отстоява интересите на ЕС.
Балканското недоволство през 2019-та вече доби заряд да промени геополитическата ориентация на страните в региона. Съмненията за липса на консенсус в ЕС относно интеграцията на региона и ниският стандарт на живот налагат на местните политици да изработват регионални инициативи и да търсят алтернативни глобални процеси, чрез които да осигурят развитие на народите си. Сякаш тези лидери добре са чели Стайнбек:
“В политиката и сделките трябва със зъби и нокти да си пробиваш път, за да станеш цар на планината. Щом стигнеш там, вече можеш да бъдеш велик и милостив, но най-напред трябва да стигнеш.”
