С много абстрактният, но и даващ големи възможности за действие слоган „Заедно“, Пловдив спечели кандидатурата за Европейска столица на културата през 2014 година. Проект, който се изпълни през отминалата 2019 година. Самото кандидатстване и надпреварата между различните български градове се случи в предходните около 5 години – иначе казано, целият процес обхваща 10-годишен период.
Разбира се, през 2019 година, темата бе най-актуална и коментирана съвсем в духа на времето от редица експерти – от улично ниво до политически представители. За много от тях, също в духа на времето, това бе едно чудо, с което се сблъскват за три дни, споделят експертизата си, сред което преминават към друга, също толкова вълнуваща и непонятна за тях тема. В този ред на мисли, един трезв поглед върху проекта „Европейска столица на културата“ е твърде нужен.
В проекта „Европейска столица на културата в Пловдив“ важната година не е 2019-та, а 2020-та. Парадоксалният на пръв поглед коментар сме го чували всички, които сме са се занимавали с темата от 2010 насам, но в действителност е верен. Важното е трайното и устойчиво наследство, което този проект би оставил, а не мимолетното удоволствие от няколко фестивала, концерта или инсталации.
Накратко, как протече процесът до 2019 година? Реалният старт е през 2010 година, когато българските градове започват своята организация по кандидатурите пред международно жури, което трябва да избере един победител. България бе предварително определена за домакин на проекта през 2019-та, така че състезанието бе единствено между местни кандидати. През есента на 2014 година Пловдив бе избран от международно жури, състоящо се от 7 чужденци и 6 българи с единодушен вот от чужденците и смесени гласове от българските специалисти.
В последствие т.нар. Мониторингов екип, отговарящ за проекта, издаде няколко доклада, свързани със самата кандидатура на града и с работата в първите месеци след нея – кои са идеите, на които трябва да се акцентира, тези, които са повече в синхрон с идеите на проекта „Европейска столица на културата“ и в кои сфери как се справя фондация „Пловдив 2019“, натоварена да ръководи проекта.
Очаквано, акцентите бяха именно върху проектите, които биха дали устойчиви резултати. Изоставеният квартал с бивши тютюневи складове трябваше да се прероди с живот, запазвайки културното наследство на красивите сгради; пустеещото кино „Космос“ трябваше да стане център за изкуство, култура и събития; старата Чифте Баня трябваше да продължи живота си като Център за съвременно изкуство със създадено ново Биенале за съвременни изкуства; пустият остров с тавтологично име Адата (от турски – „остров“) да се превърне в територия за артистични намеси, без да се нарушава уникалната природа, но да привлече хора към мястото.
Между кандидатстването и създаването на тези идеи, които международното жури хареса, и реализирането, обаче имаше един важен вододел. Краят на 2014-та и началото на 2015-та година бяха изключително важни за Пловдив с няколко успоредно случили се събития. След избирането на Пловдив за победител, изведнъж иначе сравнително свободната Общинска фондация „Пловдив 2019“ изведнъж стана политически интересна. За няколко месеца управителният съвет на структурата, от по-скоро независими лица, бе сменен с политическо мнозинство. Изпълнителното крило – екипът на фондацията, също до известна степен бе подменен, а приемствеността до голяма степен бе изгубена. Това, от една страна, се отрази на продължителното развитие на одобрените от международното жури проект – което не бе продължено; от друга – на работата на самия екип, който загуби няколко месеца, ако не и година, за започване на реална работа. Факти, отразени в докладите от Мониторинговия доклад, понякога директно, понякога в известния на всички ни брюкселско политкоректен бюрократичен език. Реално организацията започна почти наново работата си с почти изцяло нов екип с огромно закъснение – и това се отрази на резултатите както в самата 2019-та година, така и във факта, че устойчиви проекти почти няма да има.
Конкретно: Един от най-високо оценените проекти за съживяване на кино „Космос“ с гражданско участие бе развит от колектив от архитекти, други творци, културни мениджъри и разнообразен тип експерти, разработили бизнес план за устойчивото му развитие именно като културен център. При това със самостоятелен бюджет, без да тежи на общинската управа, както се случва с уж пазарно настроените спортни зали (например, пловдивската – „Колодрума“). Зали, в които се провеждат всякакъв род събития — от политически събрания, през поп концерти, до форуми на сектантски религиозни организации, всички от които си плащат висок наем, но залата продължава да работи на загуба. Проектът обаче бе отхвърлен и забравен от общинската управа, като актуалната идея изглежда е тя да стане поредното общинско предприятие, което да тежи на общинския бюджет – при това само идея, която никой не знае дали ще се реализира и по този начин. А ако община и фондация „Пловдив 2019“ бяха работили с Колектив Кино Космос, както бе и представено пред журито на Европейска столица на културата през 2014-а година, днес можеше да имаме работещ културен център, а не изоставен и заключен, както в момента.
Развитието на остров Адата също не се състоя. Макар и за много хора, които следят събитието по медиите, проектът да е изключително атрактивен и с интересни събития, то реалността е, че островът е напълно изоставен и там не се случва нищо. С малки изключения на пасивни намеси – филми или фотографски изложби, островът продължава да е недостъпен. По най-лицемерен начин десетки проекти стават част от “Adata Air“, но те са свързани с артистични намеси на тотално различни места, като пловдивските хълмове, изоставени социалистически паметници или бреговете на река Марица, без дори да се стъпи на брега на самия остров. Странни бяха обвиненията от новия към стария екип, че не би било адекватно островът да се включи към програмата, тъй като е частна собственост. От една страна, частните собственици на няколко пъти в интервюта през различни медии, включително пространен разговор в популярното списание Нула32, обявиха желанието си да сътрудничат и отдават под наем територията за различни събития. Но и добавяха, че всъщност никой не ги е търсил. От друга страна – това, че територията е частна няма как да е проблем за нейното обживяване. Трябва да се уточни, че тези критики идваха основно от левия политически спектър, за които всичко частно е зло. Фондация „Пловдив 2019“ обаче неведнъж в годините използва частни пространства за различни събития, включително настоящия си многоетажен офис в обновен тютюнев склад, който е частен, и за когото се плаща наем.
И така стигаме до тютюневите складове. Критиките, че там не може да се случи нищо, тъй като са частни, ги имаше и там. За петте години се случиха събарянето на склада на улица „Одрин“ 8, който продължава да се руши без никакво укрепване и в момента на написването на този текст, както и опожаряването на 4 други склада, които също се рушат и в момента. Eдинствените тютюневи складове, които се обитават, са същите, които работеха и преди 10 години, когато на никого не му беше хрумнало, че ще ставаме Европейска столица на културата. Двете сгради са една до друга, и двете са частни – едната е спортен център, който развива и известна културна програма; другият бе бивш мебелен магазин, който в последствие стана и споменатият по-горе офис и пространство за изложби на „Пловдив 2019“.
Действията за връзка със собствениците на останалите сгради, със създаване, затягане – или кой знае, олекотяване на законовата рамка, с каквато и да е комуникация, стратегия за действие, са нула. С изключение на няколко безсмислени обществени обсъждания, които за 10 години се броят на пръстите на едната ръка, политика, насочена към възраждане на тютюневото градче, няма. И, всъщност, ако догодина „Пловдив 2019“ прекрати или поне съкрати дейността си – каквото би трябвало да се случи – и вторият от двата склада, отново ще запустее, ако няма политика за неговото устойчиво развитие като културен център.
Може да се напише пространен доклад, голям колкото книгата, която държите, и за останалите проекти, които не претърпяха своята реализация – не се направи дори опит да се работи в дадена насока, дори да се експериментира дали нещо ще се случи или не. Вместо децентрализация в културата, пловдивската Градска художествена галерия изведнъж се превърна в най-голямата културна институция – с три огромни нови изложбени пространства, за които няма никакъв капацитет да се грижи или дори да им измисли подходящи имена. Освен, когато работливи външни организации излагат там, Градската художествена галерия устойчиво открива изложби в Баня Старинна, галерия „Капана“ и галерия „Изложбена зала 2019“, които са зле подредени, зле представени, зле осветени, макар и самите пространства – също със своите известни недостатъци – да дават доста по-големи възможности от съществуващите преди 5 години пространства. Липсват, обаче, хора. И капацитет.
Това е положението в много сфери – няма да навлизам в детайли в нереализираните теми, като развитие на съвременното изкуство с Биенале, или приобщаване чрез културни и образователни проекти на ромските квартали, или представяне на кирилицата в Европа с нестандартни акции из континента и т.н. Огромна част от оригиналната програма остана нереализирана – добра, или лоша – тя бе тази, заради която Пловдив бе избран.
Но, все пак, да завърша с оптимистичен поглед. Макар и тази програма да не се реализира, а устойчиви проекти да няма, положителни резултати от проекта „Пловдив 2019“ има. Самата година премина с множество културни проекти, които достигнаха до много различни хора – със сигурност много повече от предходната, а вероятно и от всяка друга българска година в български град досега в историята. Това, че екипът, който управляваше проекта във фондация „Пловдив 2019“ подмени по политически причини през 2014-2015 година първоначалния такъв, не означава, че новите хора не бяха компетентни, а че работеха в доста трудна обстановка. Не е целта тук да давам оценка на различните културни мениджъри и експерти в структурата, но със сигурност там имаше много качествени хора, което се отрази и на част от резултатите. Проблемът обаче бе в структурата – нещо, за което никой не пожела да се пребори: от една страна политическия контрол на местно ниво, от друга страна цялата тежка бюрократична машина, която задушава целия културен сектор в България. Обещанията в кандидатурата, че „Пловдив 2019“ ще лобира за по-адекватни закони за обществените поръчки, когато става дума за културни проекти, за данъчни облекчения и прочее, останаха само на хартия. Това се отрази както на организациите-партньори, така и на самата фондация „Пловдив 2019“, натоварени с излишно много безсмислена работа.
Трудно изпълнената културна програма трябваше да бъде скромният фон, на който се случват големите и устойчиви проекти за промяна в града. Така или иначе тя стана фундамент за 2019-та, и тя ще остане в спомените – вероятно, основно приятни – на мнозинството пловдивчани или гости в града. Безспорно е, че имиджът на Пловдив като място за културен туризъм се вдигна. Туристически ръст има – доколко обвързан директно или косвено с „Европейска столица на културата“ е спорно, но той е факт. Той, разбира се, влияе не само на ХоРеКа сектора, а на цялата икономика на града.
Не бива да се пропуска и развитието на квартал Капана. От дупка в града, която бе отбягвана и използвана единствено за паркинг от всички, които имат работа по центъра, сега това е най-привлекателното място за туристи, и място, което носи много приходи за местните. Критиките отляво за негативния ефект на „джентрификацията“ едва ли имат значение за стотиците хора, които намират работа в различните заведения, хотели, кафенета, магазинчета за ръчно изработени стоки и артистични изделия, както и за стотиците скромни и обикновени хора-хазяи, които вече не притежават разпадаща се дупка, а стойностен имот.
Интересно е, че може би това е мястото, в което местната власт направи най-малко (но не нищо) – обновени бяха общите пространства, улиците бяха направени пешеходни, при това ремонтирани относително приятно с естествена настилка, и… почти нищо друго. Всичко останало е ефект от стотици малки предприемачи, наели пространства и развили ги по свой собствен начин, който привлича различни туристи. Оригиналният проект за превръщането на квартала в „Квартал на творческите индустрии“ претърпя провал, но именно, защото бе наложен отгоре – оказа се, че хората нямат нужда или обществото няма капацитет да издържа цял квартал за творчество. И въпреки че основното лице на Капана днес са заведенията или няколко по-скоро повърхностни фестивала, то сред тях има и доста изкуство – малки магазини, които предлагат качествени, ръчно изработени стоки, подаръци, галерии и други изложбени пространства, и прочее. Вероятно тъкмо поради тази причина и Капана ще бъде устойчив – мястото разчита на истинското търсене от хората, а не на кухи субсидии, които в момента, в който бъдат прекратени, и това място ще изчезне.
В крайна сметка годината на Пловдив като Европейска столица на културата премина. Тя не премина по начина, по който журито, което избра града, очакваше да се случи. В същото време може да сте сигурни, че докладите ще са умерено дипломатични, в типичен брюкселски стил, и само най-докачливите, които търсят критики, ще успеят да ги открият (и те, действително, ще са там, между редовете). И това ще е всичко, което „Брюксел“ ще направи за развитието на културата в България – лицемерна подкрепа, че сме едно, както и критики с недомлъвки, да не би някой да се разсърди. Истинската промяна – както и съществуващите успешни проекти – ще станат от местната активност на образованите и знаещи хора. Няма как да очакваме Европейска или каквато и да е столица да оправи цял град или държава – всичко ще стане от смели действия на местните хора, които да съществуват в система, подпомагаща най-добре културата. Такава, в която основните ценности са подкрепа за творците, свобода за работата им и тяхна отговорност към свършеното.
