През 2019 година световното обществено внимание беше почти непрестанно ангажирано с вътрешни или международни дипломатически и политически скандали, прокси военни конфликти, инциденти и съвсем не на последно място, зелена истерия. Наблюдаваме две притеснителни тенденции. Едната е продължаващото влошаване на отношенията между трите крупни ядрени сили и ерозията на международното право, навлизащи в терминална фаза.
Разнасянето на раковите метастази пък се подпомага от втора тенденция – за постоянен спад в качеството на журналистиката от страна на масовите медии, която през 2019 също видимо мина на по-висока предавка. Използването на знакови телевизии и издания за пропагандни цели също не е новост, но изливащото се от екраните през последните 12 месеца е в състояние да накара и най-фанатизираните демагози от времената на Студената война да се изчервят. Двете явления работят като скачени съдове, при които превърнатото в истерия подобие на диалог и анализ се прехвърля към другия. В процеса се отделят безочливи лъжи и стряскащ цинизъм. Финалният продукт се обогатява с двойни стандарти и принципно несъвместимо с тях морализаторстване, както от страна на политически фигури и партии, така и от страна на медии. Откровено пропагандната медийна истерия вече достига до нива, създаващи реални рискове.
Manifest destiny
В САЩ ежедневното шоу на Тръмп доминира новинарските цикли в почти всички западни медии. Откроява се CNN, както поради очевадната си анти-Тръмп реторика, така и защото те с лекота могат и биват определяни като лицето на САЩ в световен медиен план. Далеч не сами в тази задача, през изминалата година те отново бяха активно ангажирани в омаскаряването на президента на всяка крачка, с реални или изсмукани от пръстите “аргументи”. Годината е 2019 и всичко е в кавички. Нещо, за което самият Тръмп периодично допринасяше в лично качество – както за омаскаряването си, така и за кавичките. Противоречивата му политика попадаше под ударите на медиите, без те да си правят труда да спазват благоприличието да отчитат нито причинно-следствените връзки които водят до тях, или пък националния интерес.
В резултат на безконтролната медийна и политическа истерия, крилатата американска фраза manifest destiny (предопределение на съдбата) може да бъде заместена с manufactured reality (произведена реалност), като събирателно за американската политика и дипломация. Както администрацията на Тръмп, така и много от медиите бяха заети да убеждават световната и вътрешна общественост в неща, които не са така. Удачен пример за това са бомбастичните изказвания на Тръмп от пролетта, а и през цялата година – че те собственоръчно са победили ИДИЛ в Сирия и че техните части си тръгват от страната. Първото в най-коректен политически тон може да се определи като неистина, а второто се оказа съвсем обикновена лъжа. Опитите му да изтегли частите от наследената от Обама поредна инвазия на суверенна държава се оказаха саботирани на всяка крачка – от собствената му администрация и от говорещите глави по екраните. На които в почти нито един момент не им се случваше да попитат какво правят там тези части. Защото когато имаш войски в чужда територия и те не са там да помагат на легитимното правителство, следва че държавата ти е във война с другата. Според телевизионните глави обаче това не е така; ако се били оттеглили, то руснаците щели да спечелят войната. Която не беше война? И беше спечелена?
Истински театър на абсурда, в който продължи да се натяга и другата сюжетна линия – за лошите руснаци, които със шест банера в социални медии са променили изхода от изборите. Всеки, осмелил се да нарича нещата с истинските им имена, биваше мигновено заклеймен като руски агент, слуга на Путин и други определения в този дух. Тази съдба сполетя и Тулси Габард, един от малкото стойностни кандидати за президент от Демократическата партия, тъй като явно не искаше да играе в същата театрална постановка. Едновременно комично и притеснително е, че въпреки пълното фиаско на разследването на т.нар. “руска намеса”, медиите в САЩ продължиха да водят кампания, която мога да определя само като опит за вътрешен regime change. Опитите на демократите да отстранят Тръмп с всички средства имат негативен ефект върху имиджа на американската демокрация. Сходен на този, който неуспешният опит за преврат във Венецуела имаше върху външната им политика. Слабата актьорска игра там и около Иран пък костваше главата на ексцентричния дуумсдей режисьор Джон Болтън, ала без изгледи за повече контрол в ръцете на президента.
Вероятно не е съвсем видно защо това е не само нездравословно, но и опасно подкопава основите на стратегическия баланс и оръжейния контрол. Причините за това са многобройни и разхвърляни из разнообразни исторически решения и грешки от последните вече близо 30 години, поне що се отнася до НАТО и Русия. Поглеждайки към 2019 обаче, те са основно две и са пряко свързани с вече илюстрирания абсурд. От една страна имаме Тръмп, който продължава да се хвали, че подписва най-добрите сделки.. Освен преговорния му подход в стил българска силова групировка от 90-те дори към собствените съюзници, не можем да си затворим очите и за комичното му ниво на самохвалство. То е в състояние да подкопае успехи като намаляването на напрежението около Северна Корея. Предозирането с нереалистични обещания и очаквания за ядрено разоръжаване обаче отново илюстрират споменатата произведена реалност. Несериозно е да се говори как Ким Чен Ун ще подпише двустранна сделка, в която той си нарязва ядрените ракети и чак след това може би му вдигат санкциите. Без за това да се явяват като гаранти другите две големи ядрени сили, Русия и Китай. Географски съседи с работещи лостове за въздействие върху режима в Пхенян. Двустранна сделка със САЩ, които и отпреди ерата Тръмп имат навика самосиндикално да излизат от подписани споразумения, е в сферата на произведената реалност. Договор с гаранти би отнел от блясъка и “ненадминатия интелект” на Тръмп, а медиите биха го отразили като капитулация пред Китай лично по заръка на Путин или нещо в тази насока.
Освен недостатъците на президента, от другата страна на монетата отново имаме кръстоносния поход на медии, както и на кръгове около, зад и в Пентагона против него. Това доведе до едностранното оттегляне на САЩ от INF (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty) – подписаният през 1987 г. договор за елиминиране на ракетите с малък и среден обсег с наземно базиране. Последвано от реципрочно действие на Русия като наследник на задълженията на СССР по него и към днешна дата той е ефективно мъртъв. Официално заявената причина за това бяха руските ракети SSC-8 (9M729), които го нарушавали. Проблемът на САЩ не е нито с този модел ракети, нито дори с Русия. Неоспорим факт е, че договорът беше от ключово значение за баланса на ядрените и конвенционални ракетни сили в Европа. Също неоспоримо е, че той беше морално остарял и се нуждаеше от ревизия поради появата на нови технологии и обстоятелства, но това обширна тема. Предоговарянето се оказа невъзможно поради същите две причини. От една страна логичната, но също нереалистична идея на Тръмп да вкара Китай като страна по сделката. От друга – всякакъв опит за конструктивен диалог между САЩ и Русия щеше да бъде използван от неговите политически опоненти.
За Европа остават устните обещания на САЩ, че няма да разполагат ядрени ракети със среден обсег на континента. Както и сходните уверения на руската страна, че няма да прави това освен ако НАТО (т.е. САЩ) първи не го сторят. Уви, в отсъствието на обвързващи документи и регламент, това не е проверимо на практика и създава допълнително недоверие. На теория нито една европейска държава не би следвало да се съгласи на подобно разполагане. Но се сещаме за Румъния и Полша. Реакцията на Столтенберг и ЕС беше “конструктивна” – те дадоха “ултиматум” на Русия да се върне към договора. Недоумението на руската дипломация към подобен тон беше по-скоро искрено.
Това са моите ракети. Ако не ви харесват – имам и други.
Горната фраза спокойно можех да представя като цитат на Владимир Путин. Едва ли много от читателите биха проверили. Той, разбира се, никога не е казвал подобно нещо. Не и буквално, но сентенцията е сходна.
През 2019 руските ракети често присъстваха в медиите. Все пак по-добре там, отколкото във въздуха. Въпреки навярно неискрените уверения, че споменатата ракета няма обсег над 500 км и официалното ѝ представяне, което американците не уважиха, нещата не са толкова прости. В Русия INF договорът не се възприемаше еднозначно. Продължаването му беше желателно, но не и без ревизия. Липсата на възможност за преговори с “партньорите” по същество позволи на Кремъл да си измие ръцете. Най-малкото защото ако ще се издребнява и двете страни имат системи, които нарушават духа на споразумението ако не и конкретни негови клаузи. Рискът идва както от самите системи, така и от потенциалното отпадане на останалите договори за оръжеен контрол. Споразумението Open Skies също има изгледи да отиде в кошчето, а New Start (поставящ тавани на броя ядрени бойни глави и осигуряващ взаимен контрол) изтича през 2021. Той лесно може да се удължи с 5 години, но тук отново се сблъскваме с Тръмп и медиите. Тръмп иска да вкара Китай като страна, което няма как да се случи. Преговори с Русия, явни или тайни, едва ли ще има преди изборите в САЩ.
Самият Владимир Путин редовно пуска шеги за анти-руската истерия. Политическият лов на вещици в САЩ успешно се конкурира с продължилият през цялата година цирк Brexit. За който, разбира се, според някои също са виновни руснаците, ако и интензитетът на подобни брътвежи да намаля. Всичко това с лекота подхранва пропагандното лице на Федерацията на запад – Russia Today, които буквално си правят гаргара. В Русия паралелно си върви другата сказка за това как САЩ са виновни за проблеми, които в никакъв случай не се дължат на недиверсифицираната им икономика и слаб мениджмънт. Още неща, които не са така.
Заслужената на места морална висота, от която Кремъл морализаторства, по никакъв начин не пречеше и на техните двойни стандарти и добрите отношения със Саудитска Арабия например. Все пак последните са в съвета на ООН по човешките права. Удряй в Йемен, ние няма да го отразим. Никой пък не си прави труда да поучава Япония за очевидно работещата им политика, практически забраняваща всякаква форма на ислям на територията им. Парите, за разлика от медииния морал, не миришат.
Въпреки комичния елемент в идеята как ГРУ с лекота е разклатило устоите на американската демокрация, без никой да може да ги уличи, но пък агентите им са заснети от улични камери, без даже отровените жертви да са умрели, въпросната медийна истерия е опасна. Защото тя отново върна на дневен ред плашенето на ЕС с руския Торбалан. Да не се бърка с Ердоган. Това води до подсилване на военни съединения в Източна Европа и в самата Русия на принципа на кокошката и яйцето. Въпреки очевидната непосилност на начинанието за руския военен бюджет. От своя страна американският продължава да расте ежегодно, което показва или нова оръжейна надпревара, или потресаващи злоупотреби. Или и двете. Тръмп върти кормилото на кораба, но рулят не винаги се мести в синхрон, което допълнително всява съмнение в идеята, че лично за Путин е от особено значение кой е президент в момента. Неизлизащият одит на Пентагона и иновативното им приложение на вековни военни традиции (да нахлуеш в чужда територия с цел да плячкосваш не нея, а собствения си данъкоплатец) няма как да послужи като успокоение за военните планировчици в Кремъл. В чиито арсенал, както и в този на Китай, вече има на експериментално бойно дежурство хиперзвукови ракети. Те все още работят с човек зад пулта. Преминаването към почти или напълно автоматизирани, интегрирани стратегически системи днес може да звучи като научна фантастика, но работата си върви. Едновременно стряскащо опасно и абсолютно неизбежно при времена за реакция от под 10 минути. Хиперзвуковата ера е вече тук, а грешки стават. Изобщо няма нужда от споразумения и контрол.
Слонът в стаята
Това е кметът на Азия – Си Дзинпин. Човешкото лице на “неприемливата” система, която в Китай някак работи. В притесненията на САЩ заменете руската SSC-8 със семейството ракети Dongfeng (източен вятър). Определени негови представители имат достатъчен обсег, скорост и специфично предназначение, позволяващо експлозивно придвижване на въздушни маси не само в глобален мащаб, но и конкретно към Гуам или плаващи мишени на до 2500 км. Дали тяхната ефективност е на ниво, е сред нещата, които никой не иска да проверява на практика. Благодарение на тях и на стремглаво нарастващия китайски военноморски потенциал, небезопасната за американския флот зона около Китай се е разширила неколкократно. Именно което подписа смъртната присъда на INF. От американска страна дори заявиха желание за разполагане на ракети със среден обсег в азиатския регион. Съмнително е и доколко може да се разчита на помощта на Австралия или Япония за реализирането ѝ, предвид проблемите за вътрешната им политика, неминуеми при подобен развой. Можем да се надяваме и че не визират Тайван, тъй като това ще доведе до моментален военен конфликт. Самият Тайван пък губи все повече международна подкрепа и поначало краткият списък на държавите, които официално го признават и поддържат дипломатически отношения с него, продължава да се скъсява. С лицемерното одобрение на Китай за “суверенния” избор на сменилите лагера, вървящо ръка за ръка с икономически стимули. Кметът на Азия има решение за Тайван. И за Хонг-Конг. Политическото е за предпочитане. Въпреки редицата си недостатъци, китайската армия отбелязва огромен прогрес само за едно десетилетие. Както и икономиката им. Размислите на редица анализатори за това как Китай щял да има проблеми с демографската “криза” (сякаш тя не е планирана), как вътрешният им дълг растял (ама това не било като американския) и как флотът на САЩ още нямал повод за притеснения, също подозрително напомнят на произведена реалност. Все още намиращи се във фазата на отрицанието за края на краткия еднополюсен свят, те карат всички да се притесняват.
А договорите? От тях не останаха много. Вкарването на Китай в нова форма на INF
e неприложимо поради спецификата на тяхната военна доктрина и възможности.
Тристранен START-3, с това удачно име, също се отхвърля от Пекин. Дори Китай да
може да удвои ядрения си арсенал в следващото десетилетие до грубо 600 глави,
той пак би бил под половината руски или американски. Вариант е още по-голямо
рязане на арсеналите на двата ядрени колоса, което изглежда трудно за
преглъщане. Най-малкото заради руските бюджети, в които гаранцията за
суверенитета на Федерацията минава през заплахата от война до последния човек.
Както Владимир Путин каза по повод желателното удължаване на действащия договор
– “К 2021 году все закончится”.
Всичко е бомба
На този фон има и “лъч в тунела”. Това са вариращите между 2 и 22% групи от населението на предимно западни държави. На възраст предимно между 3 и 33 години. Очакващи все така неслучващото се покачване на световните океани с между 6 и 66 сантиметра. Твърдо уверени, че изземването на още пари от данъкоплатците и даването им на държавата ще оправи климата. Ако изобщо е сбъркано нещо с него. Понеже даването на още повече пари на военните, работи така добре за световната сигурност. Може пък да е влак?
Една смислена идея в посока подобряване на обстановката се приписва на космонавти от МКС – да качим политиците на орбита и да ги оставим там някакво време. Защото е редно да се правят повече ракети, които не се приземяват с върха напред. А политиците? Тях може и да не ги връщаме.
