Изказване пред дискусията „Консервативни ли са българите“ (с някои редакции)
Първан Симеонов
Ние в „Галъп Интернешънъл“ направихме социологически експеримент. Моля, не приемайте числата тук като някаква ултимативна мярка, не се фиксирайте. Предлагам да видим тенденциите зад тях – защото те са съвсем „лабораторни“.
Зададохме въпроси, които форсират отговорите, т.е. накарахме хората да се определят – не им оставихме много „сива зона“. Например, избирате „Православието трябва да бъде съхранявано като част от идентичността ни“ (70% избраха това) или избирате „В светска България всички религии трябва да имат еднаква тежест“ (29% избраха това). Така остава само 1% „сива зона“.
Вярвате ли в Бог? Този въпрос, разбира се, показва малко по-нюансирана картина: 63% казват, че вярват в Бог, 23% казват, че не вярват. 14% не могат да отговорят.
“Бракът трябва да е между мъж и жена” или “Хомосексуалните бракове трябва да се легализират”? Тук имаме следната ситуация: 11% казват, че хомосексуалните бракове трябва да се легализират, а 88% казват, че бракът трябва да е само между мъж и жена.
Направена беше и върховата провокация. “Хомосексуализмът е болест” или “Хомосексуализмът е въпрос на личен избор” – равенство в отговорите. Твърдението е съзнателно крайно. Съзнателно експериментална ситуация. Ситуация, която ясно да породи напрежение – мисловно и не само мисловно.
Какъв е дотук маниерът, който долавяме от тези данни – през цялото време се отговаря по-скоро консервативно. По-скоро традиционалистки. Но в момента, в който достигнем някоя по-остра тема, не се стига до крайности. Да легализираме хомосексуалните бракове? Не, разбира се. Православието? Да, разбира се, това е част от нашата идентичност. А болест ли е хомосексуализмът? Е, не.
И все пак, не са малко и тези, които ще кажат, че е болест и това е известен повод за тревога по отношение на демократичните нагласи в обществото ни. Естествено, по-възрастните ще ви кажат едно, по-младите – друго. Разбира се, хората в по-малките населени места ще ви кажат едното, а хората в по-големите другото.
Да минем нататък. “Абортът е зло, към което трябва да се прибягва само в много краен случай” – 39% се съгласяват с това наистина крайно твърдение. Да, не е малък делът, но все пак предпазливо, по установения коректен политически начин, повечето хора казват: „Правото на аборт е достижение за жената, защото само тя има право да се разпорежда с тялото си” – 60%. И наистина, българите като цяло нямат против абортите.
Ето ви още едно доказателство, че нашето общество реагира наистина традиционалистки (не знам дали с консерватизъм, но във всеки случай с консервативност), но има теми по които то не прекрачва някои червени линии, макар да разсъждава по тях – както виждате, и за хомосексуализма, и за абортите се виждат пукнатини в единодушието).
“Чувствам се по-скоро българин” или се “Чувствам по-скоро гражданин на света”? 81% отговарят твърдо, че се чувстват българи. “Българите са велик народ” (68%) или “Българите са народ като всички останали” (32%). “Гордея се с българските фолклорни традиции и обичаи” (90%). “Фолклорните традиции и обичаи са отживелица” (9%). Можете лесно да си представите демографския профил зад тези данни.
И сега, внимание: гордея се, велики сме, българин съм – да, всички тези неща събират високи нива на съгласие. Но ние зададохме и въпрос от типа на “Бихте ли се били за България в случай на нападение срещу нея?”. И резултатите са: „В случай на нападение срещу България бих воювал за нея“ (48%) и „Държавата няма право да рискува живота на гражданите си дори при война“ (48%). Останалите се колебаят. Абсолютно равенство.
Така зададен, въпросът може да стресне хората доста. После, може би това е форма нормалност – нали живеем във времена, в които националната общност се преосмисля. Но каквото и да е, все остава тази картинка, която малко спекулативно очертах по-горе, а сега лека-полека доказвам: по повечето индикатори у нас се отговаря с афинитет към идентичност, към колективна принадлежност – дали вярваме или не вярваме в Бог е второстепенен въпрос, по-важното е общностната принадлежност към православието. Но в момента, в който нещата станат крайни, реагира се благоразумно.
“Пристигането на мюсюлмански бежанци е заплаха за България” – 75%. “България е длъжна да осигури убежище на всеки застрашен човек” – 24%. “Европейският съюз трябва да е съюз от суверенни държави” – 79%. “Употребата на леки наркотици трябва да остане криминализирана” – 78% или “Употребата на леки наркотици трябва да бъде легализирана” – 20%. Има ясни мнозинства.
И сега отново нещо по-крайно: „За да просперира една държава, трябва да се управлява със здрава ръка“ (51%) или „За да просперира една държава, трябва да се гарантират плурализма, правата и свободите на гражданите“ (48%). Отново същата структура – консервативно звучащи отговори, но когато се стигне до крайност, спирачка. Макар афинитетът към здрава ръка никак да не е малък. За добро или зло. Дали това е авторитарност на нагласите, не знам. Във всеки случай е червена лампа, която трябва да светне, знак за тревога.
И така: отново се повтаря същото – едно здраво стъпило на земята общество. Общество, което пред лицето на неизвестното, а понякога просто пред лицето на новото, се хваща за познатото. Общество, което изповядва един здравословен скептицизъм към нововъведения. И общество, което не стига до крайности. Предпазливо общество. Тъкмо защото е предпазливо, то е още по-консервативно.
Мнозина ще кажат, консерватизмът все пак е идеология, със своето първо, второ, трето и т.н. Аз обаче смятам, че по-важно е да видим дали имаме консерватизъм на практика. И няма да се откажа да припомням: ако искате, не консерватизъм, а консервативност. Да, на практика това е консервативно общество.
Това е умерено общество или поне това е позитивният прочит. Някой може да каже, че това е снишаващо се общество. Но във всеки случай това е едно благоразумно общество.
Тогава нека да видим самоопределението. На въпроса как се самоопределят – като консерватори или като либерали, 65% от запитаните българи отговарят, че по-скоро са либерали. 30% се определят по-скоро като консервативни.
Какво излиза? „По-скоро съм консерватор“ е малцинство. При това на фона на всичко, което казахме до този момент. Простият извод: либералното просто победи в Студената война, то е престижният, стандартният отговор. Когато хората дават отговори по такъв тип въпроси, те не казват какво мислят и чувстват, или какво са разсъждавали по темата, те ви казват кой е правилният отговор – който знаят, че трябва да знаят. Либерал съм.
А дали са леви или десни? 38% казват, че са по-скоро леви и 58% – десни. Същата история. Едно общество със сериозен дял пенсионери, с уравниловъчна носталгия, с болезнена социална чувствителност, със сериозни социални неравенства и със сериозни регионални различия ще ви каже: “Абе ние сме по-скоро десни”. Продължава стигмата към левия етикет. Накратко: продължават да не са съгласувани докрай тези понятия: що е то ляво-дясно, що е то консервативно-либерално.
Естествено, на въпроса „комунист или антикомунист“ – по-скоро антикомунист. 30% от българите участвали в изследването възприемат себе си като комунисти, а 67% като антикомунисти. Впрочем въобще не са малко – близо една трета са българите, които откровено си казват „комунист съм“.
Какъв е изводът? На пръв поглед, наблюдаваме интуитивно ясна картина на мненията. Шегуваме се често, че социологията е скъп начин да се докаже очевидното. Очевидно е, че българското общество се държи по-скоро консервативно (дали това е идеология или въпрос на инстинкт, ще разберем малко по-късно), но то още не се нарича консервативно.
Много хора ще ви кажат: това не е консервативно, това е просто „антипрогрес“ и глупост и ще посочат Стратегията за детето, Истанбулската конвенция и т.н. Само че има изследователи, които ще ви кажат, че това са темите на целия Западен свят в момента. Дали традицията, авторитета, морала, дали скептицизма към социални експерименти, или обратно – опитът да подобряваме обществото, да подобряваме човека през идеология. Консервативно – прогресивистко, консервативно – либерално, както искате го наречете.
Мнозина ще ви кажат, че това е просто популизъм. Не е. Популизмът е едно безсилно обяснение на тези процеси. Популизмът е формата, не е съдържанието. Съдържанието е тъкмо консервативно.
За добро или лошо, когато западният свят се почувства застрашен – от хора, които са готови да умират за онова в което вярват или от простия разпад на архитектурата на света, такъв какъвто го познаваме и появата на алтернативни центрове на влияние – тогава той, Западният свят, реагира като се хваща за познатото. За минало, за идентичност, за религията. Да, западнякът няма да започне да вярва повече в Бог. Достатъчно е обаче, да поиска да запази онова, което има в момента. Това вероятно означава повече граници, ред, твърда ръка. Да, той може да не стане консерватор и последовател на тази или онзи автор, но ще стане консервативен в практиката си. И онова, което мнозина смятат за назадничаво е просто новото консервативно.
И не, няма да започне да вярва повече в Бог или да спазва повече приличие. Но просто ще започне да гласува за хора, които говорят тези неща. Без това да променя цялостната посока на света към все повече консуматорство и индивидуализъм.
Много се говори сега за Стратегията за децата. Достатъчно ми беше в последните седмици да прочета швейцарския и полския дебат по темата. И на двете места се говори за боязън пред „национализацията на децата“. Тоест, този дебат на семейно-традиционното срещу социалните експерименти е вездесъщ. Той не е проява на тъпотията на нашето общество и е вредно това самобичуване „ние българите за нищо не ставаме и се поддаваме на хибридни влияния“. Да, поддаваме се, защото има ниша. Нали знаете, че нишата е важна.
Навярно сме общество, което подхожда предпазливо към прогреса, държи на своето. С традиционалистки рефлекс – хващане за познатото, за сигурното, за авторитета.
Макар и не толкова, колкото околните общества. Достатъчно е само да погледнете данните на световната асоциация „Галъп Интернешънъл“, за да видите колко по-силни са в околните на България страни колективните идентичности. На този фон ние изглеждаме направо като индивидуалистично, консуматорско и безценностно общество. Но и това е добре, защото някои от околните общества до такива крайности стигат, че само до онзи ден се биеха за такива неща. Ние поне това си спестихме. На този фон българите подхождат по-благоразумно. С онова консервативно, което банкерите биха нарекли консервативно. Това е хипотезата. Остава дискусията.