Добрите времена създават слабо общество
Тридесетина години – от падането на СССР, та до последните години, живеехме в относително спокойствие. Разбира се, имаше военни конфликти, като кървавата гражданска война в съседна Югославия, войните в Близкия Изток и конфликтите в Африка. Въпреки това над Европа не беше надвиснала постоянната опасност от мащабен конфликт, често с фатални, ядрени последствия.
Бойните действия станаха далечни, нещо което виждаме само от телевизионния екран – от отрязаната глава в Чечня в централна емисия на Канал 1, та чак до изтеглянето на САЩ от Афганистан преди няколко месеца. Дистанцирани събития, за които научаваме само от новините, често дори не като първа новина.
В България ситуацията беше усложнена от социални брожения, най-вече от кризата през 1997 година. Дори с тези проблеми, страната все пак успя да постигне напредък, макар и най-бедната, ние сме най-бедните сред най-богатите. И последните виждали реални бойни действия ни напускат на достойна възраст.
Всичко това, разбира се, е прекрасно – никой не желае война и никой не желае да живее в „интересни времена“. Но като всяка важна тенденция и това има своята тъмна страна.
Слабото общество създава тежки времена
Розовият сън свърши. Бяхме събудени от танковете, от километричната бронирана колона влачеща се към Киев. От бомбите над Мариупол или от балистичните траектории на артилерията около Херсон.
Това са фактите. Въпросът е: „Какво правим сега?“
Твърде дълго Европа беше потребител на сигурност. Особено държавите от Източна Европа и конкретно България смениха лагера, но не ролята си. Преди тя беше „Да се издържи X на брой часове, докато дойде Съветската армия“, а сега – „Да се издържи X на брой преди да дойдат основните сили на НАТО“ – разбирайте американските.
Европа делегира сигурността си на някой друг, въпреки че повечето конфликти се случват, ако не непосредствено на границите ни, то съвсем близо до нас. Военните бюджети бяха свити и винаги първото, от което се спестяваше, бяха точно те. Показателно е например, че точно в същия ден, когато се развихряше войната на 200 километра от нас, България отново не успя да отдели 2% от Брутния Вътрешен Продукт. Минимумът, който е договорен като страна член на НАТО.
Тежките времена създават силно общество
Ремилитаризацията е неизбежна. Колкото по-спешно се осъзнае това, толкова по-бързо ще имаме отговор на заплахите от Изтока. (Нали не сме забравили и за Китай?). Има причина за това Путин да си говори предимно с Макрон. И тя не е само в традиционно по-колаборационистките настроения на Франция, а в това, че тя е единствената държава в Европейския съюз с атомно оръжие. (Макар и не с пълна ядрена триада.)
Във времената които идват, е неминуемо за всеки геополитически център да има способности за nuclear deterrence. Виждаме го и в поведение на руския президент и отговорът на всяка контраатака. Путин, дори да не го е осъзнавал преди руските танкове да затънат в украинския чернозем, вече трябва да е напълно наясно, че не би имал никакъв шанс в конвенционална война срещу пълната сила на НАТО. Единственото възпиране е вариантът да се натисне „голямото червено копче“. И разбира се – докъде трябва да се стигне, за да се отговори на шантажа.
Санкциите, макар и този път далеч по-сериозни и потенциално пагубни за руската икономика, няма да спасят Украйна. Действието им е твърде бавно, за да откажат някого от вече започната военна операция. Ефектът им ще се усети едва след приключването ѝ. Дори ако вземем предвид, че руските войски понасят много по-големи загуби от очакваните и първоначалния блицкриг да беше неуспешен. Въпреки това, руснаците ще вложат всичките си усилия по традиционния си начин – с пускане на огромен брой пушечно месо срещу врага.
Просто защото вече нямат път за отстъпление. Провал в Украйна ще означава същото за Русия, каквото означаваше Афганистан за СССР. В най-добрия случай – дворцов преврат, а в най-лошия (за тях) – пълно преформатиране на държавата.
Силното общество създава добри времена
Най-приоритетно, може би дори наравно с ремилитаризацията, е прекратяването на зелените илюзии. След като пандемията ни показа, че не може да изнесеш цялото си производство на другия край на света в името на минимално повишаване на маржовете, войната в Украйна ни показва, че угаждането на зелени талибани в утопичните им илюзии също може да бъде смъртоносно.
Необходимо е пълно и безвъзвратно закриване, заличаване, унищожаване на Зелената Сделка, въглеродните квоти и абсолютно всичко останало, което кастрира европейската индустрия. Спешно реинвестиране в атомна енергия по целия континент. Моментално падане на всякакви мораториуми за проучване на собствени газови находища, включително на шистов газ. Замразяване на всякакви планове за закриване на въглищни централи.
Твърде дълго бяхме доволни само да превеждаме определени суми и да изнасяме проблемите на някого другиго във фантазията си че се борим срещу „климатични промени“.
Крепостта Европа е важна във всяко отношение – военно, енергийно и технологично.
Защото обратното, ядреният и енергийният шантаж, няма да спрат само до Украйна. Украинците само ще платят цената за липсата достатъчна прозорливост. Цената за нашите илюзии, че историята е свършена. Цената на лъжата, най-първата измежду всички, че човекът е изначално добър и единствената причина да върши зло са обстоятелствата. Цената и на илюзията, че с тираните може да се преговаря по друг начин, освен с оръжие в ръка.
Раждането на нациите
Една от най-популярните опорни точки на руската пропаганда е, че украински народ и нация не съществувала. Неголемият брой от тях, които са способни да свържат две кохерентни изречения, дори подло се опитват да сложат знак за равенство между Украйна и Северна Македония. (Всъщност доколкото може да има такава ситуация, тя е тъкмо обратната.)
Дори да приемем това абсурдно и несъстоятелно твърдение за вярно допреди две седмици, то вече не е. Ставаме свидетели как в момента се ражда истинска нация. Така както се създава всяка една – от пепел и в кръв. Така както се създава всичко, което някога е имало значение.
В случая няма никакво значение, каква част от случващото се е истина и нароилите се хиляди „обективни“, фейсбук „факт-чекъри“ нямат никакво значение. Всяка нация е основана на общите си трагедии, на собствения си мит, на разказаната си легенда, която с времето се превръща в истина.
Този подвиг на украинския народ, създаването на мита, се случва под почти безучастния поглед на нас, колективния запад. Флаговете и призивите са символи, които се изпразват от съдържание, когато единствената реална реакция – на санкциите, ще дадат резултат чак след като войната е свършила. Макар и храбрата Украйна все още да удържа, макар и руската армия да понася несъразмерно по-големи загуби от очакваното, рано или късно вечната източна стратегия на хвърлянето на достатъчно пушечно месо по врага ще даде резултат.
А дори да се случи чудото, украинците никога няма да забравят, как бяха изоставени, докато всеки ден пристигаха новините за поредния разрушен град.
