Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
Като всяко не съвсем пораснало дете и българинът обича да експериментира с куп неща, включително със самия себе си. Когато на човек му липсват опитът и знанието, които се предполага, че предходните поколения са имали възможност да натрупат и да му предадат, неизбежно е лутането из дебрите на социума и битието. Същото важи в пълна сила и за незрелия гражданин на Републиката, който в рамките на една календарна година биде изправен пред нелеката задача да избира три-четири пъти. Каращото пубертет българско електорално дете трябваше за пореден път да прецени какви на цвят плочки да сложи в банята на къщата, която още няма дори излети основи. С други думи казано, дали би искало да си играе с рап или чалга трубадури, летци, спортисти, пожарникари, аптекари, инфлуенсъри (навремето им викахме кибици), продавачи на шнорхели, продавачи на занаятчийски сладолед или просто някакъв друг тип раздавачи на надежда. Само че истината, както се разказва в онзи виц, е, че на нас ни трябва арматурист.
Гениалният Николо Макиавели преди около половин хилядолетие отправя призива да се запомни за бъдни времена, че няма нищо по-невъзможно за планиране, по-трудно за управление и по-съмнително откъм успех от една нова система. Не че да боравиш със стара система е лесно, разбира се, но става все по-очевидно как напоследък се заформя един бегъл, но шумен консенсус, обединен около схващането, че светът вече не е същият (което само по себе си до голяма степен не е вярно) и очевидно е необходима драстична, дори драматична промяна. От две десетилетия насам българското общество разиграва вълнуващ театър на абсурда, в който в обратен ред се преразказва приказката за трите прасенца – някак от що-годе подредена и добре структурирана тухлена къща неудържимо сме се юрнали към живот в палатка, опитвайки се като допълнение да си назначим възможно най-нелепия домоуправител. Постепенно се приближаваме към заветната цел – нощувка под звездите. Тя изглежда все по-реалистична, особено вземайки предвид настоящите цени на електроенергията и строителните материали, както и засиленото желание на определени групи модерни политици да се придвижваме само с велосипеди и да ходим до магазина със свещ в ръка (стига от пламъка ѝ да не остава твърде голям въглероден отпечатък).
Само че преди да продължим темата за електричеството и кабелите, нека се върнем на арматуриста. Ако наистина твърдо сме решили, че искаме да срутим старата къща и да заживеем в нова, то би било добре да не започваме строежа ѝ от покрива, да не говорим за липсата на ясна концепция как точно трябва да изглежда следващото ни местообитание (да се чете правителство). Принципът „Не знам как е, ама не е така!“ никога не е бил устойчив. Звучи добре и приляга на всеки революционно настроен студент или гимназист, само дето обикновено някой възрастен се налага да плаща масрафа. Лошото в случая е, че дори нашите по-зрели избиратели са крайно непостоянни в настроенията си и с охота прегръщат всеки новопоявил се политически проект. Търси се модерното, сензационното, често кичозното. Всяко обещание се приема безкритично, няма задълбоченост или поне елементарна изискуемост. Веднъж се доверяваме на медийна холограма и трупата му от сърдити чичковци и лелки, а в следващия момент се прехвърляме към колежански звезди с крайно неясни намерения. Спираме да подкрепяме патриотичните формации заради честото им коалиционно преформатиране, същевременно вкарваме в парламента организация, която си сменя името през няколко месеца, а в последствие – партия, чийто лидер променя политическата си принадлежност кажи-речи през същия период от време. Последният последователно заявява, че би сринал всичко смислено, постигнато от нацията през последните десетилетия, но това явно не е проблем – важното е да има екшън.
После се чудим защо все на нас се случва. Защо тук вирусът взе най-много жертви? Защо сме с най-ниски доходи? Защо раждаме най-малко деца? Защо младите у нас пушат и пият повече от връстниците си в други страни? Защо всеки може да влезе и излезе от държавата, все едно е на разходка в парка? Защо ни се разпадат пътищата? Защо ни тече метрото? Защо ни се палят влаковете? Защо имаме най-много Защо-та на глава от населението в целия свят? Защото не слушаме, когато ни говорят. Не помним и не мислим напред във времето. Искаме някой да се появи и да свърши всичко, без ние да даваме нещо от себе си. Да ни съгради прекрасен дом с един 3D принтер, а ние само да се събуем, да влезем вътре и да си пуснем музика толкова силно, че да ни чуят в съседния квартал. Да празнуваме като за първи и последен път, макар че всъщност нищо друго не правим. Кръчмата е нашият парламент, а народните си представители избираме, за да ни забавляват.
Правили ли са ви впечатление странните недоизмазани постройки, които могат да се видят във всеки град? Или недостроените сгради в почти всеки зимен или летен курорт? Те са много показателни за начина, по който обичаме да правим нещата. Тръгваме с големи амбиции, без никакъв план, без никакви сметки. Докарваме го донякъде, после се отказваме и подхващаме нещо друго. Слагаме мрамор на стълбите, а покривът ни тече. Мазилката пада, а ние се чудим какво би се случило при едно земетресение. Същото е и в по-големия мащаб. Строим една магистрала от 70 години, влаковете ни се движат с по-малко от 70 км/ч. Нямаме един нормален стадион, имаме 10 тунела и два моста, болниците ни приличат на концлагери, училищата – на затвори. Нас обаче ни вълнуват „зелените“ политики, правата (или по-точно привилегиите) на всякакви видове откачалки, борбата с корупцията и съдебната реформа (които сами по себе си, разбира се, са важни, но не могат да бъдат raison d’etre на една нация). В крайна сметка и самите ни политически организации имат вид на недоизмислени, недостроени и недоизмазани къщи – тук на някого му хрумнало да сложи прозорец, там – врата, която никой не може да отвори. Мазето е пълно с никому ненужни боклуци, никъде няма книги, но във всяка стая е поставен по един телевизор. Ако можехме, бихме сложили най-отгоре и площадка за кацане на хеликоптер, нищо че никога няма да имаме такъв.
Хората, за които гласуваме, не са аниматори. Не са дори и администратори. От тях се очаква да бъдат водачи. Да задават посока, да изпълват първо с мотивация, а сетне и със смисъл избирателите и техните усилия за по-добър живот, доколкото такива изобщо са налични. По-добрият живот не означава по-богата софра или по-лъскави доспехи за фалшивото рицарство. По-добрият живот се изразява в това на края му човек да може да от/издъхне спокойно, знаейки, че е постигнал нещо, съхранил е друго и е оставил след себе си по-добър свят от този, в който се е родил. Чрез решенията, действията, и да – изборите си. За да съградиш или спасиш, трябва да вложиш от себе си, а не да консумираш наготово. А нашето поколение сякаш е ненаситно за евтини забавления, медийна помия и празни обещания с ограничен срок на годност. Прекалено сме заети с изпразване на глави и джобове, за да навием ръкави и да свършим нещо смислено. Затова непрекъснато се оглеждаме за някой друг, който би могъл да го направи вместо нас, и делегираме тази си отговорност на все по-комични персонажи. После цъкаме с език и си казваме: „Какви идиоти управляват тази държава!“ Тази държава има демократическа форма на управление, т.е. идиотите, които я управляват, са тези, които ходят (или не ходят) до урните. Тези, които бързо забравиха какво беше през 97-ма година, когато се наложи да хванем съдбата в ръцете си. Тогава решихме, че повече така не може, започнахме да градим нещо ново, което се оказа трудно, и спряхме по средата. Разтурихме всичко и сега живеем във фургона на строежа – с димящо коминче и сателитна чиния.
Накрая се връщаме към онази изтъркана, но все така вярна постановка: силните хора създават добър живот, добрият живот на свой ред разглезва живеещите го, което от своя страна води до по-тежки времена и неизбежната поява на нови силни личности. В този вечен кръговрат ние се намираме точно в периода на тотално разглезване, намиращо израз в татуировки на делфини и еднорози, снимки от плажове в Гърция и Айфеловата кула, умни устройства за глупави потребители, човешки и професионални отношения за еднократна употреба и безидейно гласуване за празнодумци без биографии и без елементарна идея какво да правят, когато електоралните пубери им гласуват доверие. Дали някой изобщо се занимава да чете политически програми преди избори? Не, разбира се, защото на никого не му хрумва да пише такива. Драмата на българският избирател е в това, че все слуша общи приказки за това кой какво мисли да направи, рядко чете нещо повече от десетината отметки върху пуснатата в пощенската му кутия брошура и никога не се интересува от най-същественото – какво всъщност е постигнал въпросният кандидат в личния, професионалния и обществения си живот. В Библията пише „По делата им ще ги познаете.“ Не че мнозина в днешно време биха си дали труда да разгърнат толкова дебела книга, но все пак…
Да завършим все пак на строителната площадка. Всеобщо е мнението, че към днешна дата България е по-скоро един голям изкоп, заобиколен от разпадаща се ограда. Който иска влиза, който иска излиза – едни падат в дупката и се чудят какво да правят в нея, други драпат със зъби и нокти да се измъкнат навън. Трети чакат да завали, за да се напълни трапа с вода и да си внушат, че са на тропически остров, на който партито никога не свършва. Накрая се появява отруден човек, облечен скромно, с груби ръце, решителен поглед и точна преценка. В джоба си има чертежи – първо основи, след това сервизни помещения, търговска част, офиси и накрая – жилищни пространства. Всяко нещо по реда си. Не може да обсъждаме възвишени теми в бедна страна, не можем да имаме икономика без квалификация, не можем да имаме образование без млади хора, живеещи с отговорност към миналото, настоящето и бъдещето си. Не можем да създадем здраво поколение, когато екзистенциалният (и електоралният) ни хоризонт се простира до следващия уикенд или в най-добрия случай – до следващата лятна ваканция, а хранителните ни навици се свеждат до това да преяждаме с полуфабрикати или да претопляме набързо нещо вчерашно. Затова на следващите избори, които по всяка вероятност ще бъдат съвсем скоро, не се опитвайте да задоволите глада си с разписката от машината, а просто напишете върху нея: „На нас ни трябва арматурист!“
Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
