Годината, в която процедурите застанаха на пътя на хаоса

През 2022 г. доминираха две разрушителни за държавата тенденции: първата, наследена от революционните 2020 – 2021 г., която описах в текста си за предходния „Годишникъ“, и втората, породена от първата, но проявила се именно през последната година. Първата е стремежът на настоящия държавен глава да овладее цялата власт и да трансформира формата на държавно управление от парламентарна република от хибриден тип (какъвто е в момента) в президентска от хибриден тип или суперпрезидентска (двата термина са синоними), каквато се наблюдава в Путинова Русия от една страна. Втората: опитът на лансираната от страна на президента „промяна“ да се еманципира от него в името, разбира се, на овладяването на същите властови лостове.

Както се вижда, двете тенденции са взаимосвързани, като втората произхожда от първата, част от която беше до съставянето на редовното правителство на „промяната“. Самото възникване на въпросната формация се дължи на временния съюз на обитателя на „Дондуков“ 2 с определени медийни и олигархични кръгове, които именно му подадоха напористите Асен Василев и Кирил Петков за министри в служебния му кабинет. До постигане на заветната цел – спечелване на парламентарните и президентски избори през м. ноември 2021 г., идилията между двата лагера изглеждаше пълна. Тандемът Василев-Петков подкрепи с всички сили кампанията по преизбирането на държавния глава, издигайки слогана „С Вас сме, господин президент!“ и призовавайки да се гласува за него в деня на изборите в нарушение на Изборния кодекс, а той от своя страна обясняваше как България ще бъде много по-различно място, ако имаше повече министри като тях.

Меденият месец обаче рязко приключи със съставянето на кабинета на „промяната“. Василев и Петков отчетливо демонстрираха, че повече не възнамеряват да свирят втора цигулка в президентския оркестър, а искат цялата власт за себе си. Сигналът за това бе даден с „изчегъртването“ на редица назначения на служебните кабинети и замяната им с кадри, верни лично на „промяната“. Противоречията относно присъединяване на Република Северна Македония към ЕС и избухналата война в Украйна допълнително наляха масло в огъня, като от „промяната“ дори обявиха президентската позиция относно войната за „позор“. Отварянето на нов фронт от страна на „промяната“, която междувременно воюваше с всички позволени и непозволени средства срещу опозицията (противопоставяне, кулминирало в обявените от българския съд за незаконни арести на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севдалина Арнаудова) и срещу най-рейтинговия български политик, определено способства за преждевременното ѝ падане от власт.

***

Разбира се, основната причина кабинетът „Петков“ да падне от власт след едва шест месеца на власт беше всеобхватната катастрофа, която той стовари на страната в резултат от комбинираното желание на харвардската партия да управлява България като стартъп и за извличане на максимални печалби в процеса на краткотрайното си управление. Измеренията на тази катастрофа са добре известни на всички, затова ще маркирам само основните от тях: рекордна от времената на Жан Виденов инфлация, която през септември 2022 г. достигна 19% и започна да се забавя едва след падането на „промяната“ от власт, пришпорена от умишленото връщане на посредниците в руския газ; срив на вътрешната сигурност и охрана на границата, в резултат на който убийствата на граждани и полицаи станаха ежедневие; чудовищен ръст на цените на горивата, пряко свързан с опънатия от управляващите чадър над кражбата на един лев на всеки литър гориво от всеки един от нас.

Към описаните катастрофи в сферата на икономиката и сигурността трябва да прибавим и институционалният хаос, характерен за всеки революционен период. В стремежа си да подчинят всяка власт в държавата и поради неумението си да водят нормален политически диалог с опозицията и дори помежду си, „партиите на промяната“ се оказаха в невъзможност да попълнят парламентарната квота на Конституционния съд, който понастоящем работи в непълен състав. С изтекъл мандат са Висшият съдебен съвет (ВСС) и Инспектората към ВСС, управителят на БН Банка, председателят на КЕВР и генералният директор на БНТ.

Когато двойната тежест от провалите на управлението и конфликта с президента на републиката стана прекалено тежка за носене от една от тях – стоящата най-близо до вижданията на държавния глава ИТН, тя излезе от управлението, лишавайки го от парламентарно мнозинство, необходимо за съществуването на правителство в една парламентарна република, каквато е България. Оттам нататък падането на правителството беше само въпрос на (недълго) време. И то не закъсня под формата на вот на недоверие, внесен от парламентарната опозиция – процедура, уредена в чл. 89 от Конституцията на Република България.

Ще го напиша отново, защото ако човек слуша само оплакванията на част от свалените от власт партии и на обслужващата ги либерална медийна кохорта, ще остане с впечатление, че срещу тях е бил извършен преврат. Кабинетът „Петков“ беше свален от власт в резултат на демократична процедура, разписана в Основния закон на държавата. Това, че за тридесет и една години действия на настоящата Конституция, това се оказа първото успешно приложение на процедурата „вот на недоверие“, показва единствено колко неспособен едновременно да управлява държавата качествено и да консолидира парламентарна подкрепа се оказа този кабинет.

От друга страна, фактът, че провалени политици от ляво-либералния сектор, дошли на власт след като са коленичили по площадите пред размахания срещу законно избраното правителство юмрук, и на вълната на революция, протекла през финансирани от олигарси с проблеми с правосъдието протести и кулминирала в стахановски приети на Разпети петък промени в изборните правила, могат да наричат конституционно уредена процедура „преврат“, свидетелства единствено за правосъзнанието на въпросните политици. В ума на тези политици (някои от тях станали служебни министри в нарушение на Конституцията, докато все още имаха чуждо гражданство) Конституцията и законите на страната следва да се спазват само когато това им е изгодно, а когато не им отърва – става въпрос за държавния преврат. По същия начин правонарушенията са морално и законово укорими единствено, когато са извършени от другите, но не и от тях. Тъй като немалка част от въпросните политици са се самобрандирали като борци срещу корупцията, това ни води и до следващата неотменна част от политическото им верую: „Корупция е всяка далавера, в която ние не участваме“.

Излишно е да обясняваме надълго и нашироко колко вреден е подобен тип мислене за правосъзнанието на гражданите и за утвърждаването на България като правова държава. По същество то отрича принципа за разделението на властите (защото по силата именно на този принцип законодателната власт има правото да лиши от доверие изпълнителната и по този начин да прекрати мандата ѝ предсрочно) и институционалната култура и обрича страната на перманентна революция всеки път, когато определени либерални медии и стоящите зад тях олигархични кръгове преценят, че не одобряват актуалната политическа обстановка.

***

След като видяхме как една конституционно заложена процедура, каквато е вотът на недоверие, успя да пресече втората описана в уводната част на настоящата статия тенденция: на завземане на цялата власт от страна на едно малцинство, което дори не разполага с подкрепа в парламента, управлява чрез незаконен терор срещу опозицията и съсипва с ударни темпове икономиката на държавата в името на извличане на максимални печалби за себе си, да проследим и развитието през вече отиващата си година на първата: стремежът за подмяна на формата на държавно управление в суперпрезидентска република от руски тип.

Както написах в статията си за предходния „Годишникъ“: „Не е задължително предложенията за драстично усилване на президентските правомощия да се съдържат непременно в предлагания от „Дондуков“ 2 проект – много по-елегантно ще бъде в хода на обсъжданията му партии или отделни депутати от пропрезидентското мнозинство „спонтанно“ да внесат текстове в такъв смисъл.“ През изминалата година бяха задействани и двата способа за повдигане на тази тема на вниманието на обществеността. От една страна, беше направено предложение за референдум в този смисъл от ИТН – партията, която през последните две години най-плътно подкрепяше президентския дневен ред, блокирайки възможността за съставяне на правителство 45-то и 46-то Народно събрание. С това партията на чалга звездата Слави Трифонов както подпомогна произвеждането на изборите за втори мандат на настоящия държавен глава от назначеното от него служебно правителство, така и съдейства за засилване на внушенията, че механизмите на парламентарната демокрация са неспособни да съставят правителство и да генерират стабилност, поради което е необходима радикална смяна на модела.

От друга страна, доколкото с гореописаното си поведение ИТН разпиля огромна част от обществената подкрепа за себе си и стратезите на „Дондуков“ 2 явно прецениха, че не е достатъчно престижно само въпросната партия да повдига темата за промяна на формата на държавно управление, дотолкова и те самите се включиха в опитите за налагането на тази теза в публичното пространство. В предходната си статия вече съм изложил становището си защо това е лоша идея. Ето защо тук ще се задоволя да маркирам преградите пред подобни попълзновения, издигнати в Конституцията от 1991 г.

На първо място трябва да се отбележи това, което вече беше посочено от достатъчно на брой специалисти по конституционно право: по темата за смяната на формата на държавно управление референдум не може да се прави. Съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, национален референдум се произвежда за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение от компетентността на Народното събрание (НС), но не и от компетентността на Великото народно събрание (ВНС). И това е така, защото както сочи Конституционният съд (КС) в своето решение № 9 от 2016 г. по конституционно дело № 8/2016 г., решението за произвеждане на референдум се приема от Народното събрание (чл. 84, т. 5 от Конституцията), а съгласно принципа за разделението на властите Народното събрание не може да взема решение от компетентността на другите власти.

В случая промяната на формата на държавно управление, каквото безспорно би представлявало преминаването към президентска република, съгласно изричната разпоредба на чл. 158, т. 3 от Основния закон, е предоставено на Великото народно събрание като орган на учредителна (оригинерна) власт и Народното събрание, което е орган на учредена власт не би могло да приеме решение за произвеждане на референдум по него. Ето защо призивът за референдум по този въпрос е чист и безотговорен популизъм – двойно по-нагъл и безотговорен поради това, че цитираните размисли на КС са развити по конституционно дело, свързано с друг референдум, иницииран от същата тази ИТН, и тя би трябвало да е достатъчно запозната с тях.

След като установихме, че единствено ВНС е компетентно да се произнесе по въпросите досежно изменението на формата на държавно управление, остава да разгледаме какъв е механизмът за приемане на такива промени. Материята относно изменение и допълнение на Конституцията и приемане на нова Конституция е уредена в глава девета от Основния закон. Съгласно чл. 159 от Конституцията право на инициатива за свикване на ВНС имат най-малко една втора от народните представители и президентът, като проектът за нова Конституция или за изменение на действащата се разглежда от Народното събрание не по-рано от два месеца и не по-късно от пет месеца след внасянето му.

Съгласно чл. 160, ал. 1 и 2 Народното събрание решава да се произведат избори за Велико Народно събрание с мнозинство две трети от общия брой на народните представители или 160 гласа, а президентът насрочва избори за Велико Народно събрание в тримесечен срок от решението на Народното събрание. Съгласно чл. 161 Великото Народно събрание (което за разлика от обикновеното се състои от 400 депутати) приема решение по внесените проекти с мнозинство две трети от всички народни представители на три гласувания в различни дни.

Краткият преглед на конституционната уредба показва, че българската Конституция е от категорията на т. нар. „твърди“ по отношение на нейното изменение, особено когато става въпрос за промяната на нейната сърцевина, към която спадат формата на държавно управление и основните ѝ принципи. Процедурата по приемането на тези изменения единствено от ВНС като орган на учредителната власт, изискуемите квалифицирани мнозинства и в НС, и във ВНС, наличието на „охлаждащи периоди“ за размисъл между внасянето на предложенията за изменение на Конституцията в НС и неговото разглеждане и за насрочване на избори на ВНС представляват гаранция, че държавата няма бъде хвърлена в перманентна революционна ситуация на преучредяване според моментните настроения на част от избирателите и различните медийни, икономически и политически интереси, влияещи върху въпросните настроения.

***

През изминалата година станахме свидетели как различните процедури, заложени в Конституцията от 1991 г. от нейните създатели като механизъм за възпиране на революционните пориви на различни временни мнозинства и за гарантиране на стабилността на държавното управление, успешно изпълниха своето предназначение, преграждайки пътя на рушителните за държавността тенденции. На първо място, като изпратиха в историята управлението на „промяната“, а самата „промяна“ – в опозиция. На второ място, като предоставят надеждни прегради пред популистките и конюнктурни призиви за скъсване с парламентарната форма на управление и замяната ѝ с еднолична власт по модела на Путинова Русия. В това се състои едно от главните достойнства на действащия български Основен закон, от който наистина „вее дух на разумен консерватизъм“ по думите на консерваторите от Учредителното събрание (1879 г.), въпреки наличието на някои консервативни институции като горна камара на парламента. За достойнствата на една система се преценява, когато тя е подложена на натиск и българската конституционна система за момента издържа на проверката. Ето защо всякакви призиви за промяна в конституционното ни устройство трябва да се разглеждат с пределен скептицизъм.

Разбира се, това не означава, че битката е окончателно спечелена. Виждаме как „партиите на промяната“, чийто брой междувременно се редуцира от четири на две (революцията изяжда децата си, нали?), продължават с деструктивното си поведение и след като почти провалиха конституирането на 48-то Народно събрание с отказа си да подкрепят избора на кандидата за председател на най-голямата политическа сила в него, сега правят всичко по силите си, за да осуетят съставянето на редовно правителство. Виждаме и как апетитите за еднолично управление на настоящия президент – на този етап чрез служебни правителства – не секват, след като наскоро той обяви, че ще връчи третия мандат за съставяне на правителство едва през януари, или повече от три месеца след произвеждането на парламентарни избори. Така че битката срещу хаоса и пълзящата диктатура ще продължи и през 2023 г., като в нея политическите сили освен конституционните процедури ще трябва да приложат и цялата си мъдрост и държавнически усет. Доколко са успели в това, ще разберем в края на чукащата на вратата ни Нова година.