Kак разбойници се превърнаха в борци против фашизма и капитализма

Съществува един мит, който българските комунисти поддържат години наред, и той е че въоръжените и терористичните действия на БКП са започнали като отговор на Деветоюнския преврат от 1923 г., след който невъоръженият, безпомощен и изтерзан български народ, воден от земеделци и комунисти – верни народни синове, е започнал законнa самоотбрана, като отговор на „фашистките изстъпления“. Това изобщо не е вярно! Трябва да се знае, че комунистите се въоръжават още преди 1919 г., когато тесните социалисти от БРСДП се преименуват на комунисти, основават БКП и се присъединяват към Третия Комунистически интернационал (Коминтерн). Те приемат методите на въоръжена борба за разрушаване на буржоазния строй в България и установяване на съветска власт под формата на диктатура на пролетариата.

По спомените на генерал Иван Винаров, Плевенската партийна организация се въоръжава още по време на Първата световна война, а веднага след нея „от София получихме тайно централно нареждане – събирайте оръжие“. През зимата на 1920 г. на тайно събрание Тодор Луканов – секретар на Плевенската организация и член на ЦК на БКП, дава разпореждане: „Трябва да търсим оръжие от всекиго и навсякъде, където намерим. Ще изземваме, купуваме и прочие – според възможността и конкретния случай“. Комунистите организират кражби на оръжие от складове, погреби, казарми и влакови композиции, дори открадват две оръдия от музея в Плевен.
В началото на 1920 г. БКП създава Върховна военна революционна колегия (комисия) в състав от шест души за всестранна подготовка на партията за бъдещи въоръжени сблъсъци с буржоазията. Александър Германов донася „първа помощ“ от Москва в размер от над 3 млн. лв. в златни бижута, които са обменени във Виена и Париж от Аврам Шемтов – търговец на хартия от София. Коста Янков, Петко Напетов, Тодор Атанасов и колегите им от ръководството на Военната организация се грижат за осигуряването на престъпления, наречени на революционен език „ексове“ , които възлагат на млади и дръзки хора със склонност към криминални деяния.

До 1923 г. в България са прехвърлени големи количества пари и оръжие от СССР, а комунисти и анархо-комунисти извършват серия от грабежи, убийства и атентати.
След неуспеха на септемврийския метеж БКП е разбита, но Военната ѝ организация продължава да действа, а основната цел – подготовка на въоръжено въстание – не се променя!

От 1924 г. тя прилага „Правилник за всемирната гражданска война“. Започва военнотехническо обучение на бойни групи, активизиране на четническото движение, подривна работа в армията, снабдяване с оръжие.

Балканската комисия по българския въпрос към Коминтерна решава да финансира с 56 000 долара (7 754 200 лв.) изграждането на Единен фронт между комунисти и земеделци с цел създаване на революционна обстановка в страната.

За годишна издръжка на Военната организация Коминтернът отпуска 100 000 долара, а отделно от тази сума за подкрепа на пострадалите след Септемврийския метеж в България влизат още 32 500 долара .

След май 1924 г. към централното ръководство на Военната организация е създадена терористична група, начело с Петър Абаджиев и е приета практиката за раздаване на награди за реализирани убийства. За времето май-юни 1924 г.

Задграничното представителство на ЦК на БКП във Виена изпраща за помощни акции на БКП парични средства в размер на 32 500 щ.д., след което помощта се изпраща всеки месец .

Сумите се използват за подкрепа на затворници, нелегални, временно арестувани, гаранции за подсъдими, заплащане на адвокати по процеси на комунисти и нелегали (през м. декември 1924 г. има 8 съдебни процеса със 144 подсъдими), медицинска помощ за пострадали, за съпруги на убити, куриерски разноски и за покриване на неизбежни провали, а персоналната подкрепа месечно на едно лице е 1000 лв.
Комунисти, дружбаши, анархисти и разбойници –
заедно в политическите чети

Отчетите на БКП за получените и изразходвани суми са редовни, но контролът на „ревизорите“ на Коминтерна, които вървят „по петите“ на „червените пари“, показва незадоволителни резултати. На дейците на Коминтерна става ясно, че действията на БКП трябва да се масовизират и ускорят и партията получава задача да се заеме с изграждането на въоръжени политически чети, които „да започнат действия за нарушаване на нормалната работа на жп линиите, да организират нападения над отделни селища, където да унищожават агентите на властта и да провеждат работа по революционизирането на селските маси“. Освен това четите трябва „да тероризират администрацията“ и „да послужат като школа за подготовка на бъдещите ръководители на въстанието“.

Препоръката на Коминтерна е в четите да влизат работници и селяни под ръководството на комунисти . Поради спадналото влияние на БКП сред населението тя се ориентира към разбойническите чети в страната, които действат от края на Първата световна война. Голяма част от състава им са дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, проповядващи безвластие, както и декласирани типове и хора с психически отклонения, за които насилието е начин на живот.

Комунистите смятат, че ще асимилират разбойническите шайки и постепенно ще се отърват от техните водачи, a разбойниците виждат, че БKП им осигурява тил и възможности за набавяне на финансови средства и оръжие. Така се оформя една симбиоза, в рамките на която всеки преследва своите цели, но тя е истинска напаст за населението и за властта. Обирите и убийствата съсипват много семейства, те водят до фалити на фирми и частни стопанства, защото освен пари и имущество, най-честата плячка на разбойниците в селата и граничните райони са животните и стоките на селяните. По признанията пред полицията на Цола Драгойчева:

„Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище. Това създаваше несъмнено един дух на разложение.“

„Четническото движение, колкото и да изигра своята роля, то си има големи отрицателни черти, а именно, че в неговите среди често пъти се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подравяха авторитета на партията.“

В Народното събрание министърът на МВР Иван Русев (1923–1926) заявява, че във всички престъпления и убийства са замесени дружбаши и комунисти:

„В тези разбойнически банди има и вулгарни разбойници, но намират се и учители, и юристи, и запасни офицери, станали такива по разни причини. Разбойниците често пъти носят червената звезда, държат комунистическо-дружбашки речи, колят и бият представители на властта и буржоазията.“

„Целта на разбойническите банди е да измъчват населението и да му внушат, че при днешната власт не може да се живее. Разбойническото дело има за цел да компрометира България пред чуждия свят и да се каже пред него: ето народът се бунтува против днешната власт. Това е задачата на разбойничеството. То има за цел още да обучава своите хора, от една страна, и от друга да внушава страх в българските граждани по села и градове с убийства, грабежи и разбойничество, да ободрява собствените си партизани и да поддържа техния дух.“

„Всички разбойници, господа, се плащат. Разбойникът получава от три до пет хиляди лева месечна заплата, независимо че взема част от плячката. Комунистическата партия дава, освен това, премии за извършено престъпление.“

„На всички други политически партии водачите не получават никаква заплата, като считат за чест да застанат начело на обществените течения, докато в Комунистическата партия всички получават заплати. Членовете на Централния комитет получават от 30 до 50 хиляди лева заплата; на окръжния комитет – естествено по-малко. В България днес най-добре живеят комунистическите водачи. Виждаме ги как добре живеят.“

Министърът говори и за ужасяваща жестокост на разбойниците, които „не се задоволяват да убият само с изстрели, но те издевателстват върху жертвите си като истински садисти.“ Той чете пред народните представители част от инструкцията, която ЦК изпраща до завеждащите минноподривното дело в терористичните групи на комунистическата партия:

„Освобождението на пролетариата и изобщо на работническите маси от игото на капитала е съпроводено с грамадни човешки жертви и извънредно грамадни материални разрушения и унищожения. Колкото повече освобождаващата се класа или народът си е служил с разрушение и безпощадност в избиване на противниците – толкова неговите шансове за успех са били по-големи и той е успявал в борбата да излиза победител.“

„Единният фронт при революциите трябва да подражава на турците, не на нашите въстанници в излишни чувства на човеколюбие. Постъпвайте така, както постъпваха турците – пожар, огън, клане на всичко, което се изправи пред вас като буржоазия“. Министърът се обръща към депутатите: Заповядайте, да видите!.

„Когато почне революцията, не спазвайте никакво правило на човечност и други дивотии“. Елате и го прочетете.“

При обиски на полицията в Пловдив е намерена „Инструкция-окръжно“ с 13 точки-указания за действия на местните структури при избухване на революцията, между които и указанията № 4: „На враговете пред къщите им да се поставят часови или експлозиви и в случай на действие от тяхна страна да се хвърлят във въздуха“, и № 7: „Заловените врагове се обезоръжават и в момента затварят в някоя стая от заведението и добре да се пазят. Противопоставящите се да се убиват на място“ .

В доклада си до ръководството на Коминтерна за военната дейност в България през 1924 г. емисарят „Георг“ докладва, че е „вкарал“ 20 000 долара в четите, където има 35 четници-комунисти и 29 анархисти, а останалите са криминални типове, разбойници, привлечени от парите. Той определя характера на четническото движение като „полуполитически и полуразбойнически“ .

Освен „боевите чети“, които действат постоянно, на терен „работят“ инцидентно 12 терористични групи и 10 милиционерски чети с общо 428 членове, които изпълняват поръчки за убийства и за подривна дейност. За въоръжаване са организирани нелегални канали на Коминтерна през Черно море и река Дунав. Разчита се и на ограбване на държавни военни складове и покупка в България, за което БКП заплаща на митничари, контрабандисти, крадци на оръжие и склададжии, които го съхраняват. Конспиративно–техническият апарат е платен и се занимава с доставка и кражби на оръжие. Организацията създава „свои отделения в по-големите гарнизони на страната, където се предвиждат още няколко платени ръководители“ .

Само за 1924 г. комунисти, дружбаши и разбойници извършват общо 187 разбойнически нападения; убиват 41 пристави и стражари, а общият брой на убитите представители на властта, учители, кметове, свещеници, политици надхвърля 120 души.

През 1925 г. те извършват 80 нападения; през 1926 г. – 120; 1927 г. – 220; 1928 г. – 138; 1929 г. – 45 . Изключителна наглост демонстрират комунистите в Народното събрание, където те задават въпроси относно убитите от разбойниците и нанесените от тях щети и пледират властта да се справи с разбойническите чети, като я обвиняват в слабост.

В същото време „Работнически вестник“ насърчава разбойниците и ги величае като „истински народни комити от типа на старите български хайдути, но при новите условия“ . Началникът на отделение „Обществена безопасност“ докладва:

„Правата на болшевишките емисари-ръководители са неограничени и диктаторски. За неизпълнение на революционните нареждания се издават заповеди, последвани с бързи революционни санкции. Едно от най-мощните средства за повдигане духа на революционерите, съобразно с българската психика, е заплащането на големи заплати и даването на големи парични суми.“

Коминтернът гарантира заплатите на четниците до края на септември 1924 г., когато се очаква да избухне революцията, а сръбското правителство обещава на БКП финансова помощ от 20 млн. сръбски динара и активна подкрепа на въстаниците.

В спомените си от 1929 г. Никодим Николов описва разбойничеството, емиграцията в Сърбия и връзките със сръбската власт:

„Друг начин, по който сърбите и Задграничното представителство използуваха емигрантите, е чрез организирането на разбойничеството. И от тяхна гледна точка този вид дейност се оказа много сполучлива. Престъпленията на разбойниците сееха страх и тревога всред българския народ, и възбуждаха силни и постоянни протести против правителството, и създаваха впечатлението, че в България има анархия, безредие и голямо недоволство. Освен това жестоките деяния на разбойниците предизвикваха строго и жестоко въздействие от страна на българската власт срещу подозряното в съучастие българско население и всичко това бе добре дошло на емигрантските вождове и на някои сърби, които се радваха на туй жестоко стълкновение между българското управление и масите.“

„Те не обичаха сръбската власт, нито пък сърбите обичаха тях, но взаимно си служеха едни на други. Дейността им бе мизерна и пакостна… Войводите бяха в тясна връзка с агентите на сръбското правителство, бяха снабдявани със сръбско оръжие, муниции и дрехи, излизаха от своите главни квартири в Сърбия да извършват своите разбойнически нападения и пак се прибираха в Сърбия след свършека на „подвизите“ си. Емигрантското дело е свързано с това най-банално и жестоко разбойничество – с убиване и обиране невинни хора.“

„Във всеки лагер имаше голяма комунистическа група. Те получаваха пари от Виена и бяха в постоянно съприкосновение с III Интернационал, обаче все скришом… земледелците даваха на комунистите документи и покровителство, а комунистите не рядко услужваха на големците емигранти с пари от Москва.“

От Сърбия е организирано взривяването на Военния клуб в София, планирано за навечерието на Нова година, когато царят, министрите и много хора от елита на Царство България ще се съберат там, но по щастлива случайност адската машина, поставена в мазето, е открита и обезвредена.
Естествената реакция на правителството срещу „Червения терор“ е наречена от комунистическите историци „Бял терор“, мъжете, които се справят с разбойниците са заклеймени като убийци и фашисти и след 9 септември 1944 г. са избити или вкарани в затвори и концлагери, а разбойниците са определени за „четници“ с ранг на „партизани“ и получават народни пенсии и привилегии.

„Безсмъртният“ Георги Германов – Швабата

Една от разбойническите чети от Сърбия е тази на общия работник, комунист и бивш затворник Георги Германов – Швабата, който е на платена работа към Околийския комитет на БКП в Луковит. Арестуван и затворен в Шумен. Успява да избяга от затвора и минава в нелегалност.

На 15 февруари 1925 г. разбойниците му ограбват 350 000 лв. от един от държавните бирници на Омуртаг. Подгонен от властта Швабата емигрира в Сърбия, откъдето се завръща през август 1927 г. с четата на анархиста Васил Попов – Героя.

В началото на 1928 г. напуска четата и през Сърбия емигрира в СССР, където постъпва в партията на болшевиките и се занимава с партийна дейност . През 1938 г. е арестуван от НКВД и убит. В книгата „Звезди във вековете“ за българите, загинали в антифашистката борба, Швабата е включен като войвода в рубриката „Безсмъртни имена“, а разбойническата му чета е определена като политическа .

Политическата чета на Тодор Грудов

На 10 март 1924 г. Бургаския окръжен комитет на БРП(к) решава да се създаде политическа чета за действие около Малко Търново с водач излезлият наскоро от затвора бивш железничар и комунист Тодор Грудов, който от 1922 г. е кмет на Карабунарската комуна, разтурена след Деветоюнския преврат същата година. Тодор Грудов е участник в метежа през септември 1923 г. Той се свързва с бандата на Георги Янчев, която пристига от Сърбия, за която се знае, че „бе най-безпощадна и жестока от всички“ .

През септември 1924 г. в четата се включва садистът Атанас Премянов – Главореза, който до 18-годишна възраст пасе добитък в Странджа и от дете изпитва удоволствие да измъчва животни, като ги изгаря, реже им крайниците, избожда им очите или пък ги оставя да се мъчат, докато кръвта им изтече. По-късно започва да се занимава с разбойничество и естествено намира място в четата на Грудов.

На 17 септември 1924 г. четата напада лагера на трудоваци в местността „Падалото“ и по-най-зверски начин е убит командирът капитан Багрянов, който е безмилостно пребит с приклади. Трудоваците са принудени от разбойниците, под страх от разстрел, да удрят командира си.

Ужасът продължава с отрязване на ръцете и краката на Багрянов от страна на главореза Премянов и закачване по дърветата, а червата му са извадени и разхвърляни покрай оградата на лагера. Само до края на годината те извършват серия от грабежи и най-жестоки и садистични убийства, в т.ч. с рязане на глави „в името на революцията“ .

През 1925 г. четата е разбита от полицията и войската. По нелегални канали Тодор Грудов отива в СССР. Там завършва военнополитическа академия в Ленинград и служи като военен до 1935 г., когато е ликвидиран при сталинските чистки. След 9 септември 1944 г. е обявен за жертва на революционната борба срещу фашизма и капитализма . Родното му село Кара бунар (Средец от 1934 г.) е преименувано на Грудово и носи името му до 1993 г. В центъра на селото е издигнат негов внушителен паметник, улици в жк „Меден рудник“ и кв. „Езерово“ в Бургас са наречени на неговото име, което става и патрон на пионерски отряди, комсомолски дружества и трудови бригади, а освен написаните книги и разкази и народни песни се пеят за „героичното“ му дело !

Жестокият разбойник Георги Янчев емигрира през 1926 г. в СССР, където е убит през 1943 г. След 9 септември 1944 г. е обявен за герой, загинал в борбата срещу фашизма и капитализма .

Атанас Премянов също емигрира в СССР и през 60-те години се завръща в България, където е удостоен със званието „активен борец“, получава апартамент в Ямбол, солидна пенсия и привилегии, дори издава книгата „Орлите на Странджа“, която е разпространена във всички читалища и става препоръчително четиво за учениците.

Книгата е епос за храбрите борци против „фашисткия гнет“, а жестоките им „подвизи“ не са описани изобщо. Главорезът е обсипан с почести, канен е на тържества, разказва спомени за „кървавите септемврийски дни и нощи“, организирани от фашистите. След смъртта му през 1967 г. той остава „завинаги в строя“ и е избиран за патрон на комсомолски дружества, като това в Института по радионавигационна апаратура към радиозавода във Варна, на което чести гости са комунисти, които „разказват на бъдещите поколения“, как Главорезът „храбро се е борил“!

Политическата чета „Христо Ботев“

Митьо Ганев от село Горски Извор, Хасковско, получил прозвището „Последният войвода“, не завършва дори четвърто отделение, но отрано се занимава с обири по пътищата, нападения на пощенски служби и общински сгради.

Заедно със своя брат Петър, който скоро е ликвидиран, извършват няколко убийства и изтезания на цели семейства за да отмъкнат парите им, дори залива жертвите си с вряла мас, за да посочат къде са скрити парите им.

На три пъти е вкарван в затвора, но всеки път успява да избяга.

По нареждане на Военната организация на БКП се образува политическа чета „Христо Ботев“, в която влиза и четата на Митю Ганев, определена от Москва като „чисто разбойническа“.

Начело на четата застава Ради Делчев – Чалъка, а за помощник-войвода по бойната работа е избран Митю Ганев, който внася 400 000 лв. „лични“ средства, а след 40 дни разбойничество добавя още 616 000 лв. от обирите „без да броим пендарите, махмудиите и ермилиците“.

Четата действа в региона на Хасково, Пловдив, Асеновград и Първомай, като извършва кражби на оръжие от казарми и няколко убийства за отмъщение; организира редица дръзки обири и отвлича най-проспериращия за онова време хасковски тютюнотърговец Смочевски, който обикаля селата да търгува с тютюн. За „асът на тютюнотърговците“ разбойниците искат откуп от 100 хиляди лв., а като гаранция, че ще получат парите взимат за заложник тютюневия експерт Филип Лазаров .

Четникът Христо Павлитов  описва разпитите, които водят „народните закрилници“ със своите жертви: „И при всякой въпрос най-напред едното му ухо ще отрежем, след туй ще му отрежем носа, след като проверим вече всичко и сме преценили, че заслужава смърт“ . Между четниците има откровени садисти, като Тодор Карагочев, който е охарактеризиран от Добри Терпешев, като „жесток изпълнител на най-решителни задачи“, а за Георги Найденов – Чирпанлията, който е един от „ликвидаторите“ в четата, казва: „Той кашкавал реже, реже му бузата, с кръв реже кашкавала и яде. А това всеки не може да го прави. Даже аз някой път така ги съжалявам и отида отзад и му тегля куршума“  

За всички „услуги“, които четниците получават от своите ятаци, те стриктно заплащат, а при извънредни ситуации храната, пиенето и нощувките се заплащат от ОК на БКП – Хасково.

Ятаците получават по 12 лв. за посрещането на един четник. „По ведомост“ четниците са отнесени към т.нар. „плащани другари“ (най-често такива са нелегалните), които получават от 2500 до 10 000 лв. месечно. В „Спомени за бита на Окръжната политическа чета „Хр. Ботев“ Христо Павлитов пише: „Ние, когато вземем 200 000 лв., 100 000 лв. дадем на комитета, 100 000 лв. на нас. Имайте предвид, че комитетът беше разрешил на всеки четник по 5000 лв. да се дава на семейството му“. Ергените в четата получават по 5000 лв., а семейните по 10 000 лв.

След кървавия атентат в черквата „Св. Неделя“ четата е разбита. Част от нея се запътва към Турция и Гърция. Останалите четници пристигат в лагер в Горни Милановац, Сърбия, и след проведени беседи с тях някои получават разрешение да заминат в СССР, а повечето са обявени за криминални елементи и се присъединяват към емигрантската общност, описана от емигранта Кузман Янчев по следния начин:

„В емигрантите има едно много голямо разколебаване на духа им, разложението е започнало. Разделени са на лагери… За сериозна работа са негодни. Годни само за разбойничество. Такива групи могат да бъдат сформирани от криминални типове с цел за грабеж и разбойничество.“

Ради Делчев – Чалъка бяга в Сърбия, а през ноември 1925 г. е убит на границата при опит нелегално да влезе в България с нова разбойническа мисия. Той влиза в комунистическата история като герой-антифашист .

Митьо Ганев с част от четата продължава да действа в Хасковския район, но за кратко. На 22 юни 1925 г. разбойниците са ликвидирани край село Сусам и събитието е отбелязано като празник от населението в Хасковските села.

След 9-ти септември 1944 г. за него е написана книгата „Последният войвода“, съчинени са 18 песни и поема за залавянето и убийството му; отпечатана е пощенска марка с лика му; организирана е музейна експозиция; улица в Симеоновград носи името му; образът му е пресъздаден в едноименен игрален филм по пиесата „Легенда за Айданларската гора“, а на лобното му място е издигнат паметник, пред който и днес се кланят комунисти и соцносталгици. Митю Ганев е обявен за жертва на антифашистката борба, а неговите ортаци и ятаци стават „активни борци против фашизма и капитализма“ или влизат в пантеона на „жертвите на българския фашизъм“ .

Курдоолу, Пискюлията, Страшния и други разбойници – „антифашисти“

Апостол Христов Каишев – Курдоолу до 9 юни 1923 г. е селски стражар, след което е уволнен и става контрабандист на добитък през Добруджанската граница. В началото на 1924 г. попада във Варненския затвор, откъдето успява да избяга.

Създава разбойническа чета заедно с безмилостния разбойник Мехмед Риза Пискюллията, с бруталния престъпник Страшимир Димитров (Страшния) и други криминални типове и с тях безчинства около две години, като напада и обира бирници, богати българи, турци и румънци от двете страни на българо-румънската граница.

За присъединяване на нов член към неговата чета изискването е: „първо, в най-скоро време да извърши публично убийство, второ, да участва или сам да направи голям обир“, с цел новакът да отреже пътя си за връщане към нормалния живот .

През 1925 г. четата получава пари и оръжие от комунистите от Добруджанската революционна организация, с цел да изпълнява „мокри“ поръчки на Военната организация на БКП.

В крайна сметка четата е ликвидирана в края на юли 1925 г.

През 1966 г. Контролната комисия при ЦК на БКП обявява четата на Курдоолу, като „политизирана“, защото „в нея са загинали добри комунисти“. Това дава основание на ятаците на разбойниците да кандидатстват за обявяването им за „активни борци против фашизма и капитализма“ и получаване на народни пенсии!

Кискиновата, Копривщенската и Старопланинската чета

Комунистът Йордан Кискинов убива на 13 септември 1923 г. кмета на Мухово и минава в нелегалност, а след разгрома на Септемврийския метеж емигрира в Сърбия. През пролетта на 1924 г. той създава комунистическа чета, известна като „Кискиновата“ или Първа средногорска чета, първия подвиг на която е убийството на бирника Лука Дойчев Перфанов и грабежът на 130 хиляди лева.

Нешо Тумангелов , който е анархист и член на четата, организира поредица от убийства и грабежи. До зимата на 1925 г. част от четниците са убити, други през Гърция заминават за СССР, трети бягат към Сърбия и по пътя някои умират от студ или са убити. Тези, които оцеляват се срещат с т.нар. Копривщенска анархо-комунистическа чета, начело с анархистите Васил Попов – Героя, Васил Икономов и Никола Юруков и комунистите Атанас Тумангелов, Антон Ганчев, Нешо Мандулов и др. и заедно се присъединяват към ловешките и троянските анархисти и разбойници под ръководството на Георги Попов. Новата чета е наречена Първа старопланинска чета, която се занимава с убийства и грабежи.

Едно от последните им престъпления е обезглавяването на четника Иван Дуковски. На трупа му е оставена бележка, че присъдата е изпълнена от Георги Попов, защото убитият е предател! По-късно поради разногласия и група четници от Копривщенската чета също се оттеглят, а окончателният разпад настъпва, когато е открита крупна сума пари у Васил Попов – Героя, които той е ограбил, без да информира четата .
През август 1925 г. ЦК на БКП Георги Попов заминава за СССР, но Васил Попов – Героя не се съобразява с решението и през 1926 г. създава собствена банда, която ръководи заедно с известния анархист Тинко Симов.

Васил Попов – Героя

Към 1925 г. анархистът Васил Попов – Героя е сред най-издирваните престъпници в Царство България. Двамата с Вълчо Шанков през 1924 г. убиват Плевенския полицейски пристав Сербезов и взривяват оръжеен склад в Плевен. На 14 април 1925 г. той участва в покушението в Арабаконашкия проход срещу цар Борис III. Царят се спасява, но загиват пътуващият с него ентомолог професор Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев.

Васил Попов – Героя участва и в убийството на околийския началник на Ловеч Тифчев. С Тинко Симов организират обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян и убиват тримата придружаващи пощата стражари. Организират и убийствата на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешов и на секретар-бирника на с. Голяма Брестница. През август и септември 1927 г. бандата убива Пенчо Илиев от с. Шанкая и Банко Киров; ограбва пътници по шосето Севлиево – Ловеч; обесва един говедар от село Блъсничево (Луковитско).

Васил Попов – Героя, Тинко Симов и Михаил Костов – Буната нападат Земеделската банка в Троян и в престрелката с полицията оцелява само Тинко Симов. Убитият Васил Попов – Героя е обявен след 9 септември 1944 г. за герой-антифашист и името му е включено в книгата-албум „Звезди във вековете“ под надслова „Достойни за партията и народа“, където за да се подчертае героизма му е записано, че той се е самоубил „за да не се предаде жив в ръцете на врага“.
Тинко Симов емигрира в Сърбия заедно с любовницата си Рада Дуковска от с. Борима, Троянско, която е съучастник в неговите престъпления, за което е осъдена задочно на 15 г. затвор. След амнистията от 1932 г. тя се завръща в родното си село, а през 1934 г. се свързва отново с Тинко Симов, който след шест години странстване из Европа е нелегален в България, и отново започват престъпления.

При опита за обир на касата на мината край село Плачковци Тинко Симов е убит, а Рада Дуковска е арестувана и осъдена на 5 г. затвор. След 9 септември 1944 г. тя получава званието „активен борец против фашизма и капитализма“ , а Тинко Симов е включен в книгата-албум „Звезди във вековете“, където е представен като „общ работник, четник и ръководител на група през 1925 г.“, който „се самоубива за да не падне жив в ръцете на врага“, без описание на дейността му и обстоятелствата на неговата гибел .

През 1957 г. в България от СССР се завръща бившият главатар на Старопланинската чета Георги Попов, който вместо щастлив живот в страната на победилия социализъм, прекарва 26 години и 11 месеца в сталинските трудови поправителни лагери, в т.ч. в Соловки . Веднага се пенсионира като „активен борец против фашизма и капитализма“ и получава софийско жителство.

През 1983 г. е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ . Вероятно званието му е присъдено за каторжния труд в СССР, защото той не е работил за НРБ. Георги Попов започва да издига паметници и поставя паметни плочи на своите четници и ятаци. През 1962 г. в местността Чуклата (Малката Турла) той издига паметник на Васил Попов – Героя и Михаил Костов – Буната. В обявата за тържественото откриване на паметника двамата четници са наречени „борци против фашизма и капитализма“, а през 1988 г. по повод 60-годишнината от гибелта на Васил Попов в родното му село Микре, Ловешко е организирано възпоменателно тържество и на фасадата на кметството е поставена паметна плоча на „героя-антифашист“ !

Бандата на Дочо Узунов

През 1926 г. Дочо Узунов от Ловеч попада в затвора заради връзки с нелегални и търговия с оръжие. След бягството от затвора той се включва в разбойническата че¬та¬ на Ва¬сил По¬пов – Ге¬роя, а след като тя е разбита, организира собствена банда, с която в продължение на четири години върлува в Ловешка, Троянска, Севлиевска, Тетевенска и Луковитска околия. Обирите на бандата са съпроводени с изключителни жестокости .

Дочо Узунов отвлича, ограбва и жестоко убива кме¬та на се¬ло Ра¬дю¬ве¬не Петко Цанков, като му нанася 42 ра¬ни с нож. Заедно с На¬чо Пет¬ров и Йон¬ка Курделска атакуват пощенския ав¬то¬мо¬би¬л на пътя Ловеч – Плевен, като ра¬ня¬ват тежко един стражар, на друг от¬ряз¬ват ухо¬то и уби¬ват две не¬вин¬ни път¬нич¬ки, станали сви¬де¬тел¬и на оби¬ра; ограбват богатия тър¬го¬вец Кодуглу и извършват множество други престъпления.

През 1929 г. бандата пристига за пореден път в България от Сърбия с намерение да „хвърли във въздуха“ бързия влак Варна-София. „С влака – обяснил плана си Дочо Узунов – пътуват депутати, които на 1 октомври ще се съберат в София за предстоящата сесия. Ние ще убием депутатите, ще оберем влака и ще се върнем в Сърбия.“ Планът е осуетен и затова те се насочват към друг влаков обир – през ноември оби¬рат пътниците във вла¬ка от Бойчи¬нов¬ци за Бер¬ко¬ви¬ца и се оттеглят в Сърбия.

На 23 октомври 1929 г. бандата убива Йонко Гунчев – председател на Севлиевския окръжен съд, членът на съда Енчо Дочев и прокурорът при същия съд Георги Манчев, които пътуват за съдебно дело в с. Сухиндол . До 9 септември 1944 г. на мястото на убийството има скромен паметник, но след това е премахнат. „Обявено беше, че Дочо Узунов и другарите му са се борили срещу буржоазната власт и правосъдие, против богатите и експлоататорите, че са „борци“ за един нов „прогресивен“ и „справедлив“ строй.“

Дочо Узунов е осъден задочно на смърт и българските власти настояват пред сръбското правителство да бъде екстрадиран в България.

През 1931 г., с помощта на българската Държавна сигурност е заловен от полицията в Марсилия.

Той признава за извършените от него повече от 13 убийства, но заявява, че е бил принуден да ги извърши, тъй като властите в България са го преследвали по политически причини.

Получава статут на политически емигрант и екстрадирането му в България е отказано, но е задължен в 15-дневен срок да напусне Франция, защото е влязъл в страната незаконно.

До 1939 г. българските власти го издирват из цяла Европа. Междувременно Дочо Узунов прави опит да емигрира в СССР, но молбата му за политическо убежище е отхвърлена. Според полицейски информации той загива като интербригадист в Испания .
*
През 1953 г., когато кървавата разправа с офицерите на Царство България, започнала след 9 септември 1944 г. е подновена, е осъден на смърт генерал Иван Дипчев, най-големият син на Райна Княгиня.

Обвинението срещу него е, че през 1925 г. е преследвал комунисти. Всъщност „комунистите“ са разбойниците Васил Попов – Героя и Дочо Узунов. Райна Княгиня разказва на своите внуци за този срамен процес и цитира думите на достойния им дядо, произнесени от подсъдимата скамейка:

„Навремето ме изпращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма!“