fbpx

„Ах, тези медии!” се интересува не от битието, а от житието на новината

Разговор на Николай Облаков с Мартин Табаков

Мартин Табаков е магистър по История на философията от СУ „Св. Климент Охридски” и доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международната политика, с акцент върху турската и американската дипломатическа дейност. Автор е на редица аналитични коментари в български медии, включително и в „Консерваторъ”. Работил е като съветник към политическия кабинет на Министъра на външните работи на България. Главен редактор на „Ах, тези медии!”

Николай Облаков: В информацията на сайта се казва, че „Ах, тези медии!” е „медия за медиите”. Какво значи това обаче?

Мартин Табаков: Всеки, който се поглежда в огледалото, вижда себе си. И евентуално разбира, че нещо в него не е както трябва: било яката на ризата, било поведението. Е, нашата платформа е огледалото на медиите, които могат да видят как изглеждат в очите на публиката, когато отворят сайта ни.

Всяка власт трябва да има опозиция. „Четвъртата власт” – след като е власт – не прави изключение и ние сме точно това: медия, чиято цел е да покаже къде грешат или дезинформират средствата за масова информация. По природа ще бъдем критични, но не защото ще искаме да „срутим” или „съборим” нещо с вниманието си, а понеже ще желаем то да ни уважава повече като потребители на информация, така че да не ни заблуждава по един или друг начин. В този смисъл „Ах, тези медии!” е възможност за масовите информационни средства да станат по-професионални, т.е. по-качествени, доколкото критичният взор, насочен към тях, ще ги направи по-добри.

Ако медиите отразяват някакво събитие, какво отразявате вие? Събитието важно ли е или по-скоро неговото представяне от съответните медии?

Нашата цел е да видим какво се случва в пространството между субекта на информацията (медията) и нейния обект (зрителя/читателя). А между тези две величини се случва нещо със събитието или новината: тя бива обличана във внушение, пристрастност, манипулация. Много рядко може да видите как една новина „тича гола” по телевизията; обикновено тя е наметната с нечия субективност (търговска, политическа или лична). Понякога това се случва волно, понякога неволно (никой не може да се абстрахира от себе си). Понякога това се реализира от журналиста, понякога от потребителя (когато той има вече изградено мнение, през което предава или приема дадената информация).

В „Ах, тези медии!” искаме да направим точно това: да извършим дисекция на новината в контекста на пътя, който тя извървява. За целта, разбира се, е редно да знаем каква е новината или събитието. Но нашата истинска работа започва след това: когато „скочим” от събитието върху неговото интерпретативно полагане в публичността (периферията на събитието, която се изгражда от различни тълкувателни агрегати). За да разберем в крайна сметка дали човекът се е завърнал от Русия с Волга или с Олга.

Казано по друг начин, ако медиите по принцип се занимават с битието на новината, за нас от първостепенен интерес е нейното житие, т.е. как се разказва и интерпретира тази новина, какво е нейното наследство в публичното въображение, когато премине през трахеята на средствата за масова информация.

Има ли съвременният потребител на информация време за всичко това? Приоритет на хората е да се запознаят с новините преди всичко бързо, а не задълбочено.

Ако ми позволиш такъв паралел, прекалено много медии в страната се превърнаха в нещо като вериги за бързо хранене, които сервират fast food. Хапваш на крак с пръсти и тръгваш, точно защото водиш забързан живот. Но това е полезно толкова, колкото е полезно да „консумираш” информация по същия небрежен начин. Независимо дали става дума за хамбургери или за фалшиви новини, злоупотребата и с двете те превръща в пациент: било на доктора, било на пропагандата.

Е, в този контекст „Ах, тези медии!” ще предлага такова меню, което ще изисква боравенето с вилица и нож, но пък за сметка на това няма да предизвиква среднощни вълнения у клиента.

От казаното дотук излиза, че вие не се занимавате точно с мониторинг на медиите, а по-скоро целите една дълбочина на дискурса. Вертикално съдържание, а не хоризонтално.

Ами, да. Мониторингът е тяло без душа. Доколкото разбирам, все по-близо сме до това мониторингът да се прави от софтуер. „Ах, тези медии!” няма да предлага телеграфно съдържание (предполагам, че това имаш предвид под вертикален дискурс), а ще се опита да постига тази дълбочина на съдържанието, която споменаваш, посредством съответния анализ. Анализът е екипировката, която прави разликата между гмуркача и удавника. Определено желаем да стигнем отвъд заглавието и ключовите думи – и мисля, че сме добре екипирани за това.

Достъпът до информацията отвъд това, което се вижда на пръв поглед, вероятно е и причината Харалан Александров да ви нарече „метамедия”…

Г-н Александров има инстинкт за думите, за тяхната природа и начина, по който те обозначават релефа на социалните ни интеракции. И ако на свой ред мога да си позволя да интерпретирам определението на г-н Александров, то според мен той правдиво вижда „Ах, тези медии” като на медия-монада, която борави с медии-атоми. А монадата носи конотация на възприемчивост и одухотвореност, коeто позволява рефлексия спрямо обема информация, с който се борави. Неслучайно сме избрали и такъв екип от колумнисти и външни автори, на чиято интелигентност и прозорливост да може да разчита платформата, докато се гради пред очите на читателите си.

Сам загатна за хората от екипа на проекта. Ние сме отделили текстово пространство на всеки един от тях – на „Ах, тези муцуни”, които стоят зад „Ах, тези медии!” – но все пак сподели как се спряхте на въпросните имена? Макар не всички, много от тях са познати и на читателите на Консерваторъ.

Когато стартираш нов проект, логично е да заложиш на сигурното. Т.е. на хора, които са се доказали с професионализма си. Оттук бе закономерно да „бръкнем” в кадровата банка на „Консерваторъ”. Но има една ключова разлика в ангажимента, който тези хора ще имат в „Ах, тези медии!” – те са част от екипа не защото са привърженици на даден ценностен порядък, а защото са добри в това, което правят. За мен например бе приоритетно не да изградим отбор от съмишленици, а по-скоро екип от хора, които да мислят критично; да могат да се абстрахират от опаковката и да бръкнат в съдържанието.

Нали знаеш максимата, че не е редно да споменаваш конкретни имена, понеже, видиш ли, ще забравиш други – и така накрая някой ще бъде засегнат? Добре че този разговор е за страниците на „Консерваторъ”, та не сме длъжни да сме образцови с такава коректност. Затова ще си позволя да подчертая присъствието на две дами, които правят нашия екип интересен. Това са Виктория Георгиева, за която буквите са като куршуми, и Ирена Тодорова, която е като балерина на словото. Като човек, общуващ и с двете, аз се чувствам наистина привилегирован не само от богатството на техните особи, но и от стиловете им писане, както и от тезите, които защитават.

Иначе ми се струва важно да кажа, че освен с колумнистите, работим и с широк кръг от външни автори като вече цитирания Харалан Александров, като Людмил Кърджилов, Ивайло „Нойзи“ Цветков и т.н. Те дават една допълнителна пълнота на проекта. Такава получаваме и от хората, с които правим интервюта. Със сигурност не искаме да направим този проект заложник на себе си. Затова търсим и различни мнения.

Разбира се, целият проект нямаше да бъде възможен без усилията и нервите на Иван Стамболов – Сула, но да говорим за него след споменаването на Ирена и Виктория би било като да ядем люти чушки след като сме блаженствали с торта Сахер.

Хората са важни, те правят нещата такива, каквито са. В твой разговор именно с Ивайло Цветков той те попита не рискувате ли да влошите отношенията си с журналистите? Може ли дадени медии да ви се обидят? Все пак, предполагам ще се съгласиш, журналистите предпочитат да критикуват, а не да бъдат критикувани.

Това вече зависи от чисто интелектуалния капацитет на дадения човек. Ако някой не разбира, че по този начин ние можем по-скоро да сме му полезни с критиката си, значи проблемът не е в нас. Нещо повече – чрез тази критика ние изобличаваме грешката, а не човека. Ние нямаме нищо против човека. Много вероятно е да познаваме този човек, да сме имали удоволствието да бъдем гости в неговото предаване, да водим чудесни разговори в и извън студиото с него.

Иначе да, съгласен съм: журналистите предпочитат да критикуват, а не да бъдат критикувани. Но когато така или иначе има основания за съображения , убеден съм, че те по-скоро биха предпочели да ги чуят от колегите си, а не от хора, с които не споделят сходно професионално поприще. Затова например е много чувствително, когато политик критикува журналист; както и много несериозно, когато таксиметров шофьор критикува журналист.

Разбирам, че журналистът, който посещава „Ах, тези медии!”, ще търси отговор на въпроса как си е свършил работата. Но каква ще бъда мотивацията на обикновения читател да следи сайта ви?

Наистина бих бил удовлетворен, ако читателят ни възприеме като място, на което може да си сверява часовника. Ето че този разговор провокира фантазията ми: нека проявя въображение и привидя „Ах, тези медии!” като часовникаря на българския медиен пазар. Този, който отваря сайта ни, иска да свери часовниковите си стрелки. И това важи както за хората, които създават информация, така и за тези, които я използват.

Иначе, за да отговоря направо на въпроса ти без заобикалки, ще кажа, че ние ще се опитаме да дадем на читателя контекста. Всички останали медии ще му дадат събитието, ние целим да му предоставим контекста. Контекстът като непосредствен периметър на събитието: не само какво се е случило, но и как ни се представя. И в този аспект всичко има значение – от зададения до незададения въпрос.

Къде се позиционира „Ах, тези медии!” в сблъсъка между лявото и дясното, особено имайки предвид отпечатъка, с който това противопоставяне бележи средствата за масова информация?

И да искахме, ние не можем да избягаме от дихотомията между лявото и дясното. Най-малкото посредством избора на авторския колектив в „Ах, тези медии!”, ние сме избрали страна в този сблъсък. Пък и както казваш, дихотомията от интерес е все по-определяща спрямо съдържанието, на което попадаме всички ние като потребители на информация.

Когато става дума за България обаче, нещата с идеологията са по-условни. В нашата страна, струва ми се, водещият принцип, който определя поведението на медиите, е различен. И това не е лявото и дясното, а кой е на власт и кой е в опозиция. В България, на първо място, има правителствени издания и опозиционни издания.

За сравнение, в САЩ ситуацията е по-различна. Там Fox News няма да стане лява, ако управляват демократите, и CNN няма да бъде дясна, ако на власт са републиканците. Именно понеже при американците водещият принцип е дихотомията ляво – дясно.

В България, напротив, ние сме виждали как определени издания са променяли политиката си на базата на това кой е на власт. Тук основното съображение не е идеологическата платформа на правителството, а неговият достъп до публичен ресурс, който също има отношение към благоденствието на медиите.

След като казваш, че не сте неутрални спрямо идеологията, доколко това тогава ще повлияе на редакторската политика на „Ах, тези медии!”?

За мен има нещо, което е по-ценно от дясното отношение към света, и това е истинното спрежение на заобикалящото ни. Ако видя, че дясното спекулира с истината, ще се застъпя за истината. Защото в Библията се говори за истината, а не за дясното. Но това е моя лична априорна детерминанта.

Като главен редактор, който може да разчита на съвета на Иван Стамболов, на твоя поглед и на помощта на Виктория Георгиева, ще искам от нашите автори да пишат това, което смятат за истина. Но аргументирано, така че дори и това да не е моята истина, да е легитимно-издържана позиция. Пък ако тази истина има дясна конотация, това не би било изненада за мен, доколкото съм се убедил – тук вече апостериори – че обикновено дясното е огледалото на истината.

Истината като цел на редакционната политика и дясното като личния почерк на авторите ще бъдат нашата визитка пред аудиторията. И тази формула на платформата ни няма да бъде повлияна от гореспомената специфика на българските условия, които към момента не са толерантни нито към истината, нито към дясното.

Благодаря за отделеното време и желая успех на целия екип на „Ах, тези медии!”.

Напротив, аз се отнасям с признателност за това, че осигури място за представянето на платформата ни в доказано издание като „Консерваторъ”. А успехът на медията ни зависи от всички нас.

Споделете:
Default image
Николай Облаков
Създател на платформа “Консерваторъ”. Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Колумнист и редактор в няколко български онлайн и печатни издания.