С наближаването на зимата е въпрос на време да ни изненада първият сняг и всички дружно да се спуснем към социалните мрежи, за да се оплачем колко е студено, как не са изчистени улиците или просто че колата не пали. Както всяка година, вероятно ще видим и някоя друга новина, прокрадваща се в медийното пространство, която ни казва как ни чака най-студената зима в историята и че за всичко са виновни климатичните промени. Лятото пък ще бъдат отчетени рекордни жеги в някое затънтено кътче на родината, за което ще бъде виновно глобалното затопляне, както доскоро бе модерно да се наричат климатичните промени.
Темата вълнува с право много хора в обществото ни. Вълнува медиите, защото всяка година носи гарантирана сензация. Вълнува обикновените граждани, защото всяко общество в историята си мисли, че в някаква степен живее в дните преди Деня на страшния съд и че той непременно ще дойде още утре, ако не направим нещо по въпроса днес. Не на последно място обаче климатичните промени вълнуват политиците ни.
Политиците се вълнуват от климатичните промени поради две причини. Първо, те са много лесен начин за сигнализиране на загриженост към околната среда – тема, която вълнува всички ни. По-важна обаче е втората причина, а именно, че страхът е верен съюзник в прокарване на непопулярни политически платформи и оправдаване на централизиране на повече власт.
Опитите да се случи точно това намират изражение в Парижкото споразумение относно изменението на климата и в докладите, които периодично са изготвяни от Междуправителствения панел за климатични промени (IPCC). И двете са под шапката на ООН – институция, където се преплитат интересите на всички нации по света. Това е може би най-грандиозната сцена на политическата игра, а именно тя – политическата игра – е в основата на организацията. Един от аспектите, при които науката би трябвало да е водеща пред политиката, обаче е дейността на Междуправителствения панел за климатични промени (IPCC). За съжаление, политическите интереси, медийното отразяване и общественият интерес до голяма степен обезсмислят научния дебат, който остава на заден план.
Специалният доклад на IPCC от 2018 г.
IPCC изготвя периодично доклад за очакваните промени в климата, както и ефектите от тях през няколко години, като този от 2018 г. е първият след подписването на Парижкото споразумение. В него се дава оценка на влиянието на промените върху климата, ревизират се някои прогнози от стари доклади и се дава оценка за вероятността прогнозите да се сбъднат. В заключителната част можем да прочетем и какви икономически и политически мерки предлага панелът за справяне с потенциалните проблеми. Първото, което прави впечатление в доклада, е, че прогнозата за затопляне до 2040 г. е за 1,5 градуса по Целзий при прогнозирани 2 градуса в предишния доклад (от 2014 г.)
В продължение на много години ни бе повтаряно, че в рамките на този век ще достигнем до 3-4 градуса глобално затопляне. Излиза, че всъщност климатът се затопля по-бавно, от колкото си мислим. В глава 2 можем да открием следното:
„Има голямо съгласие, подкрепено с широк спектър от доказателства, че оставащият въглероден бюджет за достигане на 2 градуса затопляне е всъщност по-голям, отколкото очакваме.“
Т.е. климатът се затопля с по-ниски темпове, отколкото сме очаквали досега. Поради това датата, на която се очаква да достигнем 1,5 градуса затопляне, се избутва назад във времето с новия доклад. Очакванията бяха това да се случи след 3-4 г., а новата прогноза е за 10 г. Причината това да поражда скептицизъм у много хора не е, че хората не вярват, че климатът се променя. Но това поражда съмнения за степента, с която хората влияят на тези промени, и доколко изобщо сме способни да дадем точна прогноза за посоката и източника на климатичните промени.
Такъв скептицизъм е напълно в реда на нещата, особено що се отнася до някои от по-крайните послания, които чуваме от страни членки на ООН и радикални левичари. Учени като Ерик Холцхаус, метеоролог и нещатен преподавател в Университета на Минесота, открито призовават за отхвърляне на капитализма с цел достигане на заложените от ООН цели за борба с климатичните промени. Откъде идват тези призиви за разрушаване на капиталистическия строй? От Глава 4 от доклада, където пише:
„Увеличаващи се доказателства сочат, че пренастройване на харчовете с мисъл за глобалното затопляне изисква еволюция на финансовите системи на глобално и национално ниво. Изчисленията показват, че освен инвестиции на публични средства в природосъобразни проекти е нужно да бъдат пренасочени между 5 и 10% от капиталовите приходи.“
Или иначе казано, нужно е да централизираме харчовете и да преразпределим допълнителна една десета от приходите. Всъщност това е и истинската цел зад целия шум около глобалното затопляне. Доказателство за това е и Парижкото споразумение. То изисква от развитите страни драстично да променят начина, по който правят бизнес, докато други държави дават празни обещания. Например Китай обещава да намали парниковите си емисии, чак след като достигне таван на емисите през 2030 г. Индия дори не си прави труда да даде точна година, след която да направи същото.
Как е отразен в медиите?
Според „Ню Йорк Таймс“ това е крайъглен камък в изследванията на IPCC на глобалното затопляне, който обрисува много по-злокобна картина за непосредствените ефекти от климатичните промени спрямо предишни доклади. Това обаче не е вярно. Промените в прогнозите за ефектите от предишния доклад и този са минимални. Всъщност единствената значителна промяна в прогнозите е, че „Денят на страшния съд“ се отлага още напред във времето, което би трябвало да е добра новина. Според „Ню Йорк Таймс“ обаче тази прогноза значи, че въпреки по-малкото очаквано затопляне последиците ще са още по-страшни (1,5 вместо 2 градуса затопляне до 2040 г.):
„Докладът на IPCС обрисува масов недостатък на храна и измиране на коралови рифове до 2040 г., когато много от нас ще са все още живи.“
Целта зад тези прогнози е да си представим сцена от филма „След утрешния ден“ – как огромни вълни цунами разрушават крайбрежните ни градове, докато сковаващ студ избива огромна част от населението. Тази прогноза е обозначена със средна увереност за сбъдване.
Проблемът е в начина на отразяване на тези доклади. Когато човек чете поредната новина за това, как всички крайбрежни градове ще бъдат наводнени до 20 г., и си мисли колко страшно е положението, и добива усещане за сигурна заплаха. Всъщност в докладите от такъв тип се дава оценка на риска това да се случи.
„От изследването на 1000 вида 6% от насекомите, 8% от растенията и 4% от птиците се очаква да загубят над половината от географските си обитания при затопляне от 1,5 градуса до 2040 г. Прогнозата за 2,0 до 2040 г. градуса затопляне е за около 18% от насекомите, 16% от растенията и 8% от птиците да загубят над половината от географските си обитания.“
Прогноза, също изразена със средна увереност. Какво значи „средна увереност“? Според методологията на IPCC това значи, че има 50 на 50 шанс са сбъдването.
Разбира се, възможно е учените да са прави и хвърлената монета да падне на лошата страна, но има и възможност в следващите десетилетия технологиите и науката да се развият достатъчно, за да можем да се преборим с последствията от това.
Всички тези прогнози стават все по-несигурни, колкото по-специфични ситуации описват. Всеки следващ модел за прогнозиране на климатичните промени се оказва също толкова неточен колкото предишните.
Научен консенсус не съществува по множество важни въпроси. Например нивото на сигурност в някои предположения е за това, че можем да кажем с голяма сигурност, че 2 градуса затопляне е по-лошо от 1,5 градуса затопляне. Според тяхната метрика това значи около 80% сигурност.
Окей, това е логично и звучи убедително. След това обаче стигаме до съществените, по-специфични прогнози за това, колко щети ще има при 1,5 градуса глобално затопляне, всички прогнози са изразени със „средна увереност“, което пак по тяхната метрика означава около 50% сигурност или хвърляне на ези-тура.
Има значителни проблеми с моделирането на климатичните промени. Нито един от досега създадените модели не отразява реалните резултати от климатичните промени, които се случват. На практика всеки един от тях надценява тези последствия. Това е така, защото климатът е всъщност много труден за предвиждане поради огромния брой фактори, които му влияят.
В цялата човешка история хората са доста добри в адаптирането към промените от всякакъв тип, не само тези в климата. Няма изгледи това да се промени изведнъж. Колко от климатичните промени са причинени от човечеството? Със сигурност някаква част, според IPCC става въпрос за около 80%, а според по-скептично настроени учени като Рой Спенсър – около 50%. Въпросът към този момент е не дали сме свидетели на климатични промени, а доколко ние сме отговорни за тях, какви са щетите от тях за околната среда и икономиката и каква цена трябва да платим, ако се опитаме да ги спрем. В почти всички големи медии бива отразявана горната граница на прогнозите на доклада. Според „Ню Йорк Таймс“:
„Избягването на найсериозните последици изисква трансформиране на световната икономика и това ще струва 53 трилиона долара.“
В заключението на доклада четем за изключително крайните мерки, които биват предлагани като решение на проблема с климатичните промени. Например в доклада се предлага увеличение на данъците и данък върху въглеродните емисии в размер на 27 000 долара на тон до 2100 г. За да дадем перспектива, това значи около 10 долара данък върху всеки литър гориво. Всеки път, когато отидете да заредите 20 л бензин, ще трябва да платите около 200 долара (или 360 лв.) въглероден данък. И въпреки че на теория това е възможно, на практика е политически и меко казано малко вероятно.
Парижкото споразумение бива използвано за прокарване на такива леви политики като увеличаване на данъците под предлог за борба с климатичните проме- ни. Говори се и за множество други теми, които нямат нищо общо с промените в климата, и това е само поредното доказателство за политическите цели, облечени в природозащитнически одежди. В много от точките си то звучи като манифест на някоя социалистическа партия. Говори се за овластяване на жените, мигрантите, равенството между половете и поколенията, права на коренните населения. Неща, които трудно могат да се отчетат като фактор за промяна в климата.
В текста на самото споразумение четем за следните мерки:
- „Привеждане на капиталовите потоци в съответствие с целта за постигане на ниски емисии на парникови газове“ (чл.2 п.1-в)
- Прехвърляне на приходите от дейности, свързани със споразумението, към други страни от наднационална комисия (чл.6 п.6)
- „Страните признават значението на интегрирани, цялостни и балансирани непазарни подходи“ (чл.6 п.8)
- „Определя се рамка за непазарни подходи към устойчиво развитие…“ (чл.6 п.9)
Т.е. се призовава за пряка намеса на държавите от споразумението в свободния пазар.
Икономистът от университета в Йейл Уилям Нордхаус спечели Нобеловата награда за икономика през тази година. Медиите с ляв уклон изпаднаха във възторг от новината, защото Нордхаус от години се занимава с въпроса какви икономически системи биха се справили най-добре с глобалното затопляне, а изводите му сочат към социалистически такива. В резултат въпросните медии приеха тази награда като шамар срещу всички, които са скептично настроени към последствията и причините за глобалното затопляне. Дори самият Нордхаус обаче защитава тезата, че трябва да се намесим само и единствено тогава, когато цената на ненамесата стане по-висока от тази на намесата в световната икономика с цел борба с глобалното затопляне. Такъв момент би настъпил при затопляне от 2,3 градуса според неговото изследване, т.е. по-голямо от каквито и да са прогнози в докладите на IPCC.
Според медиите и много леви политици трябва да унищожим капитализма на базата на хвърляне на ези-тура. Наистина ли обаче искаме със 100% сигурност да унищожим световната икономика и да обречем стотици милиони хора на бедност и глад, на базата на хвърляне на монета за това, че 4% от птиците ще загубят над половината от географските си обитания? И изобщо това ли е истинската цел, стояща зад работата на Междуправителствения панел за климатичните промени, или огромният политически натиск оказва влияние върху работата и докладите му?
Трябва да направим трезва оценка на фактите и да отчетем множеството неизвестни. Едно нещо обаче можем да предвидим, ако погледнем в миналото, а именно, че когато бъдат разклатени основите на свободните пазари, а правителствата получат прекалено голяма власт, нищо добро няма да последва. И това няма нищо общо с климата.
Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.
