Консерватизъм и икономика

Време за четене: 5 мин.

Когато в идеологически дебат стане дума за консерватизма като набор от политически идеи, мнозина се сещат за християнство, морал, традици, родолюбие, семейни ценности… В икономически план обаче, някак си консервативният поглед се губи или поне не е напълно изяснен, поради което често ставаме свидетели на погрешни тези, изказвани от наши политически опоненти. Едни ни обвиняват в пазарен фундаментализъм, а други – в етатизъм или дори направо в социализъм с религиозна и патриотична окраска. Ето защо този текст, макар да няма претенцията да изчерпи темата, може поне да се опита да формулира някои базови постулати.

Нека първо да разгледаме кои са основните икономически модели, разграничаващи се един от друг по два фактора: ролята на човека с неговото право на собственост върху средствата за производство и възможности за инициатива и ролята на държавата в икономическите процеси – като регулатор и в някои случаи като пазарен играч:

  • капитализъм – преимуществено частна собственост и сведени до минимум държавни регулации. Тъй като класическата капиталистическа теория отдава огромно значение на пазара (търсене и предлагане на стоки и услуги), този модел се нарича също „пазарна икономика“. За „баща“ на капитализма се приема шотландският социален философ Адам Смит, макар че елементи на тази система могат да се открият още в Античността, както и в късното европейско Средновековие. През ХХ век голямо влияние върху развитието и популяризирането на този модел оказва американският икономист Милтън Фридман;
  • социализъм – собствеността е изцяло или почти изцяло държавна в комбинация със силна, дори на моменти всеобхватна намеса на държавата в икономическите процеси. Основоположник на тази теория е германският философ Карл Маркс, като през ХХ век този модел се прилага на практика в държавите с комунистическо управление – СССР, Китай от комунистическата революция до реформите на Дън Сяопин, Източна Европа в периода на „Студената война“ и други;
  • „смесена икономика“ – собствеността е предимно частна, но държавата използва богат набор от мерки за влияние (множество регулации, интервенции, лицензионни режими и т.н.), което ограничава свободния пазар. Тази теория се застъпва от британския икономист Джон Мейнард Кейнс, според когото решенията на частния сектор може понякога да доведат до недостатъчно добри и ефикасни макроикономически резултати. Този модел е прилаган в държави с различни политически системи – нацистка Германия, фашистка Италия, „новия курс“ на президента Ф.Д. Рузвелт в САЩ, Царство България през 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век, повечето западноевропейски страни от края на Втората световна война до „петролната криза“ през 70-те години на миналия век. Продукт на „смесената икономика“ е и следвоенният „План Маршал“ за икономическо възстановяване на Европа;
  • държавен капитализъм – хипотетично това би трябвало да означава свободен от държавна намеса пазар при изцяло или силно доминиращо държавна собственост. В действителност това е невъзможно, защото минималните регулации неизбежно ще формират сериозен частен сектор, а от друга страна, наличието на голям държавен сектор, дори и при автономен мениджмънт на отделните предприятия, общият принципал (правителството) няма как да устои на изкушенията да се намесва твърде често и твърде сериозно. Така този модел на практика се трансформира в система, при която собствеността е или държавна, или номинално частна, но неприкосновеността на тази „частна“ собственост по никакъв начин не е гарантирана; същевременно пазарът е привидно свободен, защото ролята на държавата (т.е. на властта) се изразява в неписани закони, по които тя може просто да отнеме собственост от един субект и да я „подари“ на друг. Примери за това днес се наблюдават в държави като Китай, Русия, Турция.

И докато основните ни идеологически опоненти (социалисти и либерали) са ясно заявени поддръжници на определен икономически модел (съответно социализъм и капитализъм), при нас, консерваторите, ситуацията е по-специфична. Затова нека да видим кои са главните ни различния с тях по отношение на икономиката. Със социалистите имаме огромно противоречие по отношение на частната собственост – за нас тя е водеща ценност. По отношение на ролята на държавата в икономиката, ние сме съгласни с тях, че такава трябва да има, но се различаваме докъде може да се простира тя. И докато социалистите застъпват тезата за всеобхватната държава, то ние смятаме, че държавната намеса следва да е ограничена и много добре премерена. Неразумната интервенция спрямо пазара може да донесе повече вреди, отколкото ползи, а бюрокрацията и лицензионните режими от една страна са „неизбежно зло“ за производители и търговци, но от друга се правят с цел защита на правата и интересите на потребителите – ето защо тежестта от тях трябва да се минимизира, като същевременно си даваме сметка, че няма как да бъдат изцяло премахнати.

Подобно на социалистите, ние също смятаме, че определени слоеве от обществото са онеправдани и заслужават помощ и подкрепа. Само че докато социалистът вижда това чрез преразпределителната роля на държавата (която взема от богатите, за да даде на бедните), консерваторът разчита не на държавата, а на обществото с неговите ценности, като християнско милосърдие. Изобщо, според нас, намесата на държавата в икономическите процеси следва да бъде предимно по косвен път – инвестиции в образование и квалификация на населението, възпитаване на ценности като трудолюбие, предприемчивост, респект към законите и социална отговорност от страна на богатите и успелите, развитие на публичната инфраструктура, създаване на привлекателна бизнес среда (данъци, правосъдие, добър международен имидж и т.н.)…

Тоест, ако за социалистите държавата е и баща, и майка, то ние поддържаме само „бащинската“ роля – да възпитава, да стимулира и когато е необходимо, да санкционира.

С либералите си стискаме ръцете относно следните твърдения:

  • частната собственост е свещена и неприкосновена – тя може да бъде отнемана или ако е придобита незаконно, или ако е обект на сериозен обществен интерес, например нужда от изграждане на публична инфраструктура (тогава обаче собственикът трябва да бъде компенсиран справедливо);
  • ролята на човека, който произвежда, е първостепенна за икономиката в сравнение с ролята на държавата, която преразпределя;
  • държавата трябва да осигури върховенство на закона.

Основното ни разминаване идва по отношение на пазара – докато за тях той е съвършена форма на организация на икономическия живот, то ние отчитаме неговия безспорен принос към благоденствието на обществото, но не можем да си затворим очите и пред неговите недостатъци. За разлика от либералите, ние не вярваме, че пазарът може винаги да се саморегулира, тъй като отделният пазарен играч се стреми към неговото монополизиране. И ако това бъде допуснато – край не само с конкуренцията, а и със самата идея за пазарна икономика. затова държавата не бива напълно да абдикира от икономиката.

Либералите също така смятат, че законодателните промени и държавните политики трябва да следват нуждите на пазара. За разлика от тях, ние вярваме в изпреварващото действие на държавните политики – държавата може не просто да реагира на дадени процеси, а да провокира такива, използвайки едни или други лостове на управлението. Докато либералът твърди, че хората просто трябва да бъдат оставяни да произвеждат (без държавата да им пречи), консерваторът нерядко е убеден, че хората могат и да бъдат стимулирани от същата тази държава.

Консерваторът се стреми към поддържане на естествения ред и като такъв, той може да се застъпва, както за пазарна, така и за „смесена икономика“ – зависи в каква посока е отклонението от този естествен ред. Не приема нито социализма с тоталния държавен контрол, нито пазарния фундаментализъм с тоталната абдикация на държавата. Но най-вече защитава частната собственост и се стреми да стимулира частната инициатива.

 


 

Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.

 


 

Share This