fbpx

Ганя – идентичности и начини на употреба


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Изминалата 2022-ра година шокира света с връщането на войната в Европа. По някаква странна историческа закономерност нажежен е отново Източният фронт – считаният за най-значим и тежък на предходната голяма война, наричана „Световна“, но на практика – Европейска, нанесла непоправими щети на европейската култура, цивилизация и демография.

Докато нароилите се не до там убедителни опити настоящият конфликт да бъде обвързан идейно и стратегически с предходния, то основното бойно поле все повече се измества от улиците на окупираните украински градове и села към съзнанието на индивидуалния човек – феномен, забелязан от анализатори на Алианса и описан още през предходната 2021-ва година в останал незабелязан от широката публика прелюбопитен документ със заглавие Countering cognitive warfare: awareness and resilience, където четем следното:

“Целта е да се промени не само това, което хората мислят, но и как мислят и действат. Воденa успешно оформя и влияе на индивидуалните и групови вярвания и поведение в полза на тактическите или стратегическите цели на агресора. В крайната си форма тя има потенциала да разбие и фрагментира цяло общество, така че то вече да няма колективната воля да се съпротивлява на намеренията на противника. Един противник би могъл да подчини цялото общество, без да прибягва до пряка сила или принуда. Целите на когнитивната война могат да бъдат ограничени, с кратки времеви хоризонти. Или могат да бъдат стратегически, с кампании, стартирани в продължение на десетилетия.”

Аналогична идея срещаме разгледана и в непреведената все още на български език излязла през 1982г. в САЩ под заглавие книга Changing Images of Man с автори Joseph Campbell, Willis Harman и O. W. Markley, където в поредица от есета авторите разглеждат еволюцията, която претърпяват индивидуалната и колективните човешки идентичности под влияние на идеите, които идват от самите нас, които ни заобикалят и в които – твърде често за модерната епоха – някой се опитва да ни убеди посредством амалгама от психологически, идеологически и дори езотерични техники, известна под популярното наименование пропаганда, сиреч „разпространение ”.

Ако се опитаме да погледнем българското общество критично в перспективата на времето и през призмата на горното, шансът да се почувстваме, че излизаме от Пещерата на Платон и за първи път виждаме слънчевата светлина и същинските неща, а не само формите и сенките им, е огромен.

Но приемайки истината, че както свидетелства и анамнезата на известният психиатър д-р Светлозар Василев, живеем в „заговор на мълчанието“ и „психичната травма от комунизма се предава в следващите поколения“ бихме могли да осмислим онези изминали бурно последни 140 години от родната ни история, в които въжделенията на Възраждането за църковна и национална независимост се израждат скоропостижно в активна гражданска война, разграбване на имущество и саморазправа и дори до отпадане на една трета от българския народ в новосъставената македонска национална идентичност. Именно в това, а не в натрапеното за целите на пропагандата клише за военни загуби, които има всеки един (велик или не) народ на планетата, се изразява истинската национална катастрофа на нашия народ, чиято кулминация, намираща проявление в тоталната загуба на всякакъв народностен характер, нрави и идентичност под вълните на глобализацията, наблюдаваме днес.

Отправна точка на нашия публицистичен историко-философски преглед ние трябва да поставим в XVIII-тото столетие, когато светогорският монах Паисий Хилендарски пише своята прословута история, с което българският народ започва да се пробужда от няколковековният си геополитически сън, за да се включи в разрастващото се европейско Просвещение. Търсейки своето място под слънцето, дедите ни започват плахо да се осъзнават като имащи нещо общо или поне искащи да приличат повече на населяващия християнска Европа образован, сдържан, предприемчив и справедлив „алафранга“, отколкото с облеченият в шалвари анадолец с архаичното му мислене, в което няма място за човешки права – на свобода, на стремеж към щастие, на собственост.

Естествено, сред Великите сили една „хваща ума“ малко повече от другите поради прякото си езиково и най-вече верово сходство – Руската империя.

По същество това значи отхвърляне на „стария“ и изграждане на „нов“ българин, на нова народностна идентичност, преход скициран чудесно от Любен Каравелов в „Българи от старо време“ и отразен в наименования като това на масонската ложа „Млада България“.

Всичко това съвпада с един от актуалните тогава „тонове“ звучащи в Европейската симфония – Екатерина Велика, а след нея и Наполеон Бонапарт имат своите планове за възстановяване на Източната Римска империя под някаква форма, като руският (по-ранен, но и по-дълготраен в сравнение с бонапартисткия) сценарий за това се основава на всеизвестния руски геополитически стремеж към проливите, който би позволил на тази държава да се превърне най-накрая в пълнокръвна колониална търговска империя и така да надделее над конкурента си Великобритания. Зародилата се в средновековната българска столица Търново идея за „Трети Рим“, който за разлика от Константинопол няма да падне пред турците, заживява своя нов живот в морето на чудати философии и идеологии, извиращо от образованите в просвещенски дух руски мислители, в чиито най-големи „реки“ ще се превърнат славянофилията и нихилизма, идейните прадядовци на „съветският човек“ от ХХ век. Тогава се заражда и руската претенция за свързаност и приемственост с така наречената Византия, но форматирана за „широката руска душа“; една Византия не на Комнините или Палеолозите, не на хроникьорите, философите, не на свети Марк Ефески и стремящата се към истината универсална цивилизованост, но Византия като „батюшка“, като „нагайка“, като „деспотизъм“ – идеологема с корени в английското Просвещение, която по-скоро цели да оневини абсолютизма и свещено право на царя в собствената си история, а не да изгради правдив образ на някогашната Източна Римска империя.

Този период е и времето, когато българите преживяват своите най-големи разочарования, но и най-големи радости, свързани с Русия: преселението на наши сънародници в Украйна и Бесарабия, Кримската война, мечтата за помощ от „дядо Иван“ (замислете се само какво е било необходимо да се пожертва от народната идентичност, за да се изоставят доброволно архаичните български форми на името Йоан и Йован, за да се приеме в популярна употреба русизираната му версия или пък масовото приемане със суфикс „–ов“ при фамилните имена случили се точно тогава), и най-накрая идването на самата помощ – Освободителна война от 1877-1878г. С последната идва и краят на илюзиите и разцеплението на българското общество, но не разцепление на „-фили“ и „-фоби“, ами:

„-Ваше Сиятелство, оплакват ми се младите наши революционери, които се връщат из турските тюрми, че никъде вашите органи не ги приемали на служба, били предпочитали досегашните турски аази в межлисите и други стари турски чорбаджии.

-Верно е – отговорил князът,- младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с освобождението на България се свършва. Старите турски аази в межлисите и чорбаджии са отлични строители, сега требва да се строи; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам“.

Князът тук е руският княз Черкаски, чието име днес носи село някъде в българския Северозапад. Диалогът е част от спомените на възрожденеца, революционер и първи наш етнограф с изключително интересен жизнен път Димитър Маринов, публикувани за първи път едва през 2004г. А най-доброто, което е казано там по адрес на руския имперски чиновник, е: „За щастие княз Черкаски почина.“ За нещастие обаче делото на Черкаски и подобните нему ще надживее авторите си с много поколения и ще бъде употребявано в натрупващата различни слоеве и нюанси имперска пропаганда, дори ще надживее руската държавност, ще се приспособи към новосформиралата се Съветска такава.

Ето корените на русофилстващата идентичност у нас – от лоялните на Османската власт, които били преназначени да бъдат лоялни на Руската империя. Отново по спомените на Д. Маринов възрожденците не успели да обяснят добре на широките маси, че разлика между благодарност за освобождението и безпрекословна лоялност във вътршените и външни дела съществува немалка.

По този начин биват наляти основите на разделението в българското общество, което през последващите десетилетия, особено от Александър Стамболийски насам, ще добие формата на груба физическа саморазправа и организирана кражба.

За кратко време голяма част от поколението, активно участвало във Възраждането и национално-освободителните борби, си е отишло (твърде често по насилствен път и при обстоятелства, сочещи пряко или косвено към русофилска следа), но успяло да положи основите не само на обновената българска държавност, но и на модерната българска идентичност. Всичко онова, което ще бъде стигматизирано идеологически като „монархофашизъм“ в десетилетията след 1944г., та и до днес, и намиращо най-ясна изява и духовна кулминация в Иванчевския правопис от 1899г., или по разказът на приснопаметния общественик, филолог и китаист Петко Хинов, който в своята статия озаглавена „Българскиятъ правописъ, чуждитѣ идеологии и нашето народно единство“ пише:

„Една отъ първитѣ стѫпки на всички комунистически пра¬вителства бѣ отмѣната на стария правописъ и изобрѣтяването на нѣкакьвъ новъ, — «по-прогресивенъ и по-народенъ». Ако опростяването и да имаше нѣкакво привидно оправдание за писменость като китайската, то по отношение на руския, бъл¬гарския и румънския правописъ тая реформа бѣ пълна нелѣпица. Въ румънския, напримѣръ, бѣ замѣнена буквата «â» съ «î», — замѣна безъ особена лингвистична стойность, която — както наврѣмето ми обясниха колеги-румънисти, — е служела за оприличаване съ руския правописъ! При тази «реформа» обаче бѣ заличена връзката на нѣкои думи съ латинскитѣ имъ словокорени, напр. думата «рѫка» – «mână < manus» стана неочаквано «mînă»: ясенъ примѣрь за научното скѫдо¬умие на комунистическитѣ реформатори. При българския, както и при руския, заличаването на етимологичната приемственость съ старославянскитѣ езици бѣ още по-очевидна.

Прокараната оть комунистиче¬ското ни правителство правописна реформа имаше двѣ основни идеологически цѣли — разкъсването на културно-историческата връзка съ миналото и приемственостьта на национал¬ните култури (които сѫ ненужни на интернационализма и спъватъ създаването на новия свѣтовенъ редъ) и вѫтрешното диалектно и културно разпокѫсване на българитѣ. Ако старата християнска култура лѣжеше върху една традиция, създавана и пазена хилядолѣтия, то новата «прогресивна» върхушка съ бодряшка пѣсень успѣ да я разгроми и съсипе за по-малко отъ вѣкь. «Смърть на всичко старо!» — ето го изразена вкратцѣ квинтесенцията, лозунгътъ на тѣзи реформи. И понеже у насъ старото е православно-християнското народностно и културно самосъзнание, то тази реформа бѣ толкова по-нужна на безбожнитѣ режими оть Стамболийски до Живковъ. Дълбинниятъ смисълъ на писменитѣ реформи, поглѣднати прѣзъ очитѣ на едно право¬славно самосъзнание, е именно тоя: дотукъ съ християнското минало! Напрѣдъ къмъ «свѣтлото бѫдеще»!“

Плодовете от този погром на народностната ни идентичност посредством подмяната на езика (което е и опит за посегателство срещу неговият най-съкровен λόγος), случващо се наглед уж безобидно и дори благовидно под маската на „адаптиране на езика към говора“, виждаме днес, когато езиковият въпрос бива употребяван успешно за целите на македонистката пропаганда и при случилата се през изминалата година канонизация на българския възрожденец Кирил Пейчинович от Македонската православна църква.
Междувременно новоосвободеният българин, видян като „ориенталец“ не само през очите на англичанина Хидает паша (истинско име Станислас Синклер) в неговите мемоари, излезли под заглавие A Residence in Bulgaria. Notes on the resources and the administration of Turkey, бърза да се отърси от ориенталското в себе си и да се „европеизира“ и „либерализира“, но успява единствено да достигне до състояние, в което сам е отрязал корените си, без да има спомен за причината на избраната от самия него и предците му посока на историческо развитие.

Това е сюжетът на Алековия „Бай Ганьо прави избори“, но през погледа на друг възрожденец – поп Минчо Кънчев, който в свое писмо до тогавашният старозагорски митрополит г-н Методий (Кусевич), съхранено в неговата Видрица разказва:

„Болшинството от християните вече не пости. Това нежелателно явление – непостенето – влече началото си от самото Освобождание и от година на година числото на непостещите расте. Причината са гражданите, чиновниците, а на някои места и учителите.“

Подробни сведения за това обществено развитие – неспособността да се направи връзка между поколенията и неизбежно следващата от това промяна на образа на българина, на неговата идентичност – срещаме още и у съчинението на самия митрополит г-н Методий (Кусевич) „Възпитанието в духа на християнството или безбожието”, както в съчинението на разстреляния от комунисти по време на служба митрополит г-н Борис Неврокопски „Кризата в нашето училище“, но като че ли най-ясно описано във всичките му трагични краски в спомените на политика Петър Пешев, касаещи атентата в църквата Света Неделя, в който той самият е сред жертвите:

„От 30 години насам, душите и умовете на родоостъпниците са подготовлявани, за да бъдат възприемчиви към болшевишки и терористични внушения, на които са сега оръдия. Тридесет години е работено систематично, за да се смутят умовете, за да се закоравят сърцата и да се озверят душите на младежта, та да се обезверят, да се озлобят, да отричат Бога, братството, доброто, отечеството, родителите си. За подготовката на адската машина сме виновни ний всички, цялото общество, защото залисани в партийните ежби и борби, отдали тям повечето от силите си и вниманието си, ние изоставихме да възникне пред очите ни, да се развие свободно и да вирее безконтролно, наред с официалното училище, често вътре в него, школата на разрушението.

В тая школа не надзърнаха ни веднъж поне родителите, за да видят що се преподава на децата им. Никой от нас по-старите не изпълни дълга си към младежта, за да я отвърна от пагубния път на отрицанието и разрушението.“ – думи, звучащи в пълен синхрон с казаното (но за жалост трудно разбрано и все още недоосмислено от широката аудитория) от пловдивския митрополит г-н Николай в тазгодишното му слово по повод Деня на Съединението и празника на град Пловдив в храма „Света Богородица“:

„Оказа се, че освен знания, които тепърва ще очакваме да приложат, някои от тях са попили и презрение към родното. Неуважение към родителите. Краен индивидуализъм. Материализъм. Егоизъм. И на всичко отгоре готовност да налагат наученото насила, с методите на инквизицията. Те говорят за политика, но на практика се държат като религиозни фанатици, изповядващи някаква религия на омразата, ако изобщо може да има такава.“
Така стигаме до настоящето, а макар контекстът минимално да се е изменил, то същината на проблема остава неизменна – образованите на Запад млади българи упорито привнасят у нас… Източен тоталитаризъм. Самоподхранваща се диалектическа система, в която е все по-трудно да се говори за принципи или въобще да се говори, защото смисленият диалог и обсъждането на идеи пречат на безпрекословната идеологизирана лоялност, а вчерашната истина е днешната лъжа и обратно.

От страна на Руската федерация днес топката е поета от топ адепта на Алистър Кроули – Александър Дугин, който е избрал за нормативен човек на своята бленувана евразийска система някой, който е „небял, немъж и нехристиянин“ и продава в недобре заредения КООП на неототалитарната пропагандна машина (същият, от който пазаруват и немалко български инфлуенсъри) претоплени идеологеми като „социална справедливост“, „антиимпериализъм“, „гнил запад“, „НАТО-вски сатанински кръстоносци“ и прочие до болка познати безсъдържателни понятия, чийто единствен ефект е доразрушаване на последните оцелели елементи от автентичната българска идентичност. Употребата на тези навлезли в публичното говорене у нас изкуствени понятия е да използват българската традиция като оръжие срещу самата нея, а всичко това отново и в диалектическа игра със същите крайно либерални западни сили, които уж биват отричани.

Изходът от фалшивата дихотомия се вижда единствено като отказ от натрапените абсурдни крайности и гледане трезво „на сърце“ (1 Царства 16:7) и без да забравяме, че нашият непосредствен ближен не е онзи, който живее на далечно географско разстояние и който се опитва да ни употреби за ползите на тази или онази държавност – защото никое царство не е вечно, освен Божия Израил.


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.



БИБЛИОГРАФИЯ:

https://www.nato.int/docu/review/articles/2021/05/20/countering-cognitive-warfare-awareness-and-resilience/index.html

https://www.novetika.com/svetlozar-vassilev-psihika-communism-trauma-sledvashti-pokolenia/

Виж Маринов, Димитър, Спомени из моя живот или моята биография, Изток-Запад, 2004

Хинов, Петко, „Българскиятъ правописъ, чуждитѣ идеологии и нашето народно единство“ на https://petkohinov.com/archives/1244

Кънчев, поп Минчо, Видрица, том II, Изток-Запад, 2017г.

Пешев, Петър, Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес, издателство на БАН, 1993г.

Виж съчинението му „Четвёртый путь“

Споделете:
Тома Петров
Тома Петров

Публицист с интереси в областта на философията, икономиката и геополитическият анализ. Магистър по икономика от УНСС.