Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Новото хилядолетие беше белязано от едно травматично преживяване: терористичните атентати от 11-ти септември, които хвърлиха Запада в паника.
Вашингтон реагира категорично, а в някои отношения дори малко пресилено: публичното говорене на тази тема беше регулирано от строги правила, а така у свободолюбивите американци се породи една естествена съпротива, уловена и канализирана от умели манипулатори.
Появиха се добре организирани и финансирани проекти – Anonymous, Zeitgeist, Occupy и други, които години наред успешно внушаваха на младежите, че живеят в полицейска държава, филмите на Майкъл Мур изместиха Cartoon Network от любимите им неща за гледане докато са напушени, медиите натрапваха апологети на комунизма като Ноам Чомски, Жак Фреско и Славой Жижек.
Тази агресивна деморализация подготвя американското общество за поредния брилянтен проект на задкулисието: новото лице на промяната, Избрания, непорочно заченат от всеобщото недоволство срещу „прогнилия капитализъм“ и американския колониализъм, призван да възстанови баланса в Силата и да обърне курса на историята към по-добро – Барак Хюсеин Обама.
Революционната еуфория обаче бързо охладнява при сблъсъка с реалността: още с първите си действия новата администрация ясно показва, че ще работи за по-голям федерален контрол на всички нива: в пазара на труда, бизнеса, здравеопазването, науката, образованието, възпитанието на подрастващите, културните норми в обществото и семейството.
Вместо към свобода и просперитет, тя повежда Америка към мрачното минало на диктаторските режими от 30-те, които все още не са разполагали с технологиите и ресурса да сбъднат мечтата на Мусолини.
Администрацията на Обама провежда най-мащабното подслушване на цивилни в историята поне на Западния, ако не и на целия свят за онова време, тя започва повече въоръжени конфликти от всяка друга, някога стопанисвала Белия дом.
Това пък прави Америка все по-малко харесвана на световната сцена, а маргинали (или в най-добрия случай регионални фактори) като Путин, Ким Чен Ун и Хаменеи заемат все по-добри позиции на глобалната карта.
Автократичните режими от Изтока вече открито говорят за “многополюсния свят“, докато анексират територии и плашат с ядрено оръжие, а западните лидери всеки път отговарят с декларации на загриженост.
Терористите стават все по-дръзки в атаките си срещу свободния свят, а Европа е подложена на безпрецедентен мигрантски натиск, серия от икономически кризи и нов военен конфликт, който в голяма степен се дължи тъкмо на пасивната политика на примиряване, възприета от Белия дом.
Светът се променя до неузнаваемост само за няколко години: докато т.нар. „дълбока държава“ се занимава с репресии над опозицията и налагане на цензура, глобалният политически, финансов и медиен елит е така добре синхронизиран в действията и посланията си, че масовият избирател започва да се съмнява дали демокрацията още функционира.
Закономерно се появява стремеж за връщане към нормалността, традиционните консервативни ценности и културно-историческите корени на Запада. Медиите на нео-глобалисткото ляво, в чиито острие се беше превърнал Обама, дискредитираха, заклеймяваха и клеветяха безогледно своите опоненти: обвиняваха ги в расизъм и ксенофобия, психическа лабилност, корупция и развратен живот, а избирателите им нарекоха просто „the basket of deplorables“.
Острото разделение, създадено по това време и продължаващо до днес, прави медийната среда толкова токсична, че общественият натиск за радикализъм става трудно преодолим: при среща със здравомислещ индивид подивялата тълпа има далеч по-големи шансове да наложи „своята гледна точка“, както раковите клетки успяват да променят нормално функциониращите, а обратното е в разрез с принципите на термодинамиката.
Този самоусилващ се процес бавно подкопава устоите на цивилизацията, а на еволюцията ще са необходими много опити и грешки, за да налучка отново структурните връзки на обществения протеин, и противно на прогресивните блянове, тя ще стигне до същите мъдри решения, върху които сме изградили нашата цивилизация, независимо колко пъти повтаряме експеримента с „тоталното зануляване“.
Инженерите на прекрасния нов свят обаче имат решение – да инжектират лабораторно създаден генетичен код (с т.нар. „либерални ценности“) в епруветката, преди да я разклатят за пореден път.
Подобен процес на подмяна на културната матрица се наблюдава и при масовата урбанизация, съпътстваща индустриалната революция – прекъсването на връзката със земята и традициите сломява духа, особено ако добавим и насаждането на срам от селския произход или езическите обичаи.
Имаме идеалните условия за създаването на групова идентичност на жертва – остава да им се внуши усещането за колосална неправда, както в Европа и САЩ след Голямата депресия, интерпретирана с пропагандни цели като провал на свободния пазар.
Историческият контекст е позволил големи групи от хора да бъдат убедени, че са станали жертва на несправедливост, която би се поправила само ако важните неща в живота им зависят от централизирана власт: всесилна, всемъдра и винаги загрижена за подопечните си като родна майка.
Далеч по-трудно се оказва да насадиш самосъзнанието на жертва в едно наистина проспериращо общество, каквито са тези в Западна Европа и САЩ, поне през последните десетилетия.
Кризата от 2008-ма не нанесе щети, сравними с тези на Голямата депресия, макар и тя да беше изтълкувана като провал на свободния пазар.
Пандемията от новия коронавирус също се оказа не дотам опустошителна като Испанския грип от началото на миналия век.
Дори „зеленият“ социализъм засега не успява да предизвика масова бедност в развитите икономики.
Класовата борба и усещането за несправедливост трябва да се търсят някъде другаде, макар и натякването за икономическите неравенства да продължава.
Затова модерната версия на Коминтерна отправя призивите си именно към „потисниците“, както при хипи-движението от края на 60-те: у една привилегирована във всяко отношение прослойка от млади американци се загнездва вярата, че цивилизацията, която им е осигурила охолен живот, е съградена върху колосална неправда – със средствата на войната, грабителството, робството и измамата.
Тази пропагандна лъжа се пробутва за историческа аксиома в западните университети от десетилетия.
Логичният извод е, че западният човек (в частност белият хетеросексуален мъж) следва да понесе вината на поколенията, които са го създали и поставили в ролята на злодей, не просто с покаяние: той трябва да презре от дъното на душата предците си, преборили се с труд и лишения за незаслужените удобства на днешния му живот, родителите, които са позволили да се пръкне в този несправедлив свят, учителите, помогнали да се адаптира към него вместо да руши, а и всички анонимни хора, които се грижат за неговата свобода и безопасност – презрени агенти на Матрицата, малки зъбни колелца в една потисническа, патриархална и расистка система.
Той самият обаче, като продукт на тази система и „венец на творението“, възседнал кървавия трон на историята, заслужава най-голямата ненавист, и трябва сам да я даде на себе си, отричайки се не само от ролята в обществото, но и от истинската си същност.
Той трябва да се откаже от мъжкия принцип на състезанието и да покани другите да се наредят пред него, да поддържа нивата си на тестостерон по-ниски от тези у жените, за да не ги стресира, а най-добре да се самоопредели като „тя“.
Само така ще бъде от „правилната“ страна: онази, която има правото да хвърля обвинения, да призовава към насилие и да изисква репарации под формата на нови привилегии.
По-добре е човек да се намрази и като биологичен вид, признавайки ролята си на натрапник и разрушител в хармоничния свят на Майката Земя.
Неговият „първороден грях“ не е че убива, за да се нахрани, нито дори че изсича гори и дълбае в планини, за да строи градовете и пътищата си – той е в това, че изобщо диша.
А осъзналите тази „истина“ бързо се превръщат в пророци на гнева и омразата.
Разбира се, паразитният самоубийствен нагон не е нещо ново за Западния свят – лесно можем да проследим корените му до гностицизма и презрението към материалния свят, което ни завещава.
Според дуалистичната ерес, той е илюзия, сътворена от злите сили, а спасението се крие в тайно мистично познание, достъпно само за адептите на сектата.
Този наратив се връща под различни форми в човешката история, но винаги насочен срещу достиженията на Западната цивилизация: богомилството, синтетичните квази-религии на „ню ейдж“ мистицизма, различни конспиративни теории и прогресивни идеологии, повечето от които стъпват на марксистката доктрина.
Общото в тях е схващането, че съществуващият ред представлява изконно зло и месианската отдаденост в борбата с него, придаваща на фанатиците усещане за елитарност.
Илюзията за принадлежност към някакъв тесен кръг от „прогледнали“ опиянява тези патологични нарциси, а ненавистта „в първо лице, множествено число“ според тях им дава морално превъзходство и правото да излеят цялата жлъч на малките си злобни душици върху „невежите“. Те превръщат в смисъл на живота си каузи, за които са научили от фейсбук групи и пропагандни клипове, без да имат и най-малка представа за дълбочината на съответния проблем, нито желание да придобият такава, важното е да заемат театрално поза на обвинител, а не съучастник: този акт прехвърля греха им на другите.
Феноменът става известен в началото на миналия век – с появата на понятието „Self Hating Jew“. Типични примери са психопати като Карл Маркс и Норман Финкелстийн, които размахват пръст от позицията на „прогледнали“ и обвиняват еврейството едва ли не за всички беди на планетата.
Презиращият корените си евреин може лесно да бъде индоктриниран и превърнат в чудовище – някои от най-жестоките масови убийци в Болшевишкия метеж и последващата диктатура имат такава история, напомняща за еничарите в Османската империя.
В епохата на политкоректност тези гласове на разрушителна омраза, опаковани във фалшивата обвивка на самокритичността, получават все повече публичност.
Когато евреи сравняват Газа с концлагер и наричат страната си „фашистки окупатор“, милиардери ни се кълнат колко лошо нещо е капитализмът, мъже говорят за патриархално потисничество, бели хора се изкарват афро-центристи, а въглеродни форми на живот ни обясняват как въглеродът щял да направи планетата необитаема, това не е разкаяние и посипване на главата с пепел – това е заканително размахан пръст на обвинител в другарски съд.
А на подсъдимата скамейка седи изпълненият със състрадание и добродушно-наивен западняк, винаги готов да подаде ръка на падналия и да поеме вината за всяка неправда: най-подходящият гостоприемник на самопрезрението.
Тъкмо затова паразитите-морализатори виреят единствено в капиталистическия патриархален Запад, при старите колониални империи, където критиците на цивилизацията стават любимци на медиите, вместо храна за червеите, както е навсякъде другаде – затова не виждаме протести за правата на жените по места, където ги убиват с камъни за лошо поставена забрадка, не говорим за действащите концлагери и истински етнически прочиствания по света, оставаме слепи и глухи за бруталната реалност докато се самобичуваме с мазохистична наслада, предъвквайки баналните клишета за „корпоративно робство“ и „нео-колониален строй“.
Когато група варвари решат да избиват деца, това трябва да е по вина на Европа и Америка, а ако природно бедствие причини щети, то явно консуматорските ни общества са разгневили боговете. В марксисткия мироглед липсва понятието за симбиоза – там отношенията могат да бъдат само „хищник-жертва“ и „паразит-гостоприемник“, или поне само те са потенциално интересните от гледна точка на социалното инженерство.
Адептите на тази секта усъвършенстват умението да се въплъщават в ролята на жертва, проявявайки хищническия си нагон, и на гостоприемник – докато паразитират.
Същевременно на жертвите си те коварно вменяват ролята на хищници и паразити. В онези, които крепят на плещите си Западната цивилизация – райската градина, изхранила най-добрите плодове на човечеството, вирусът насажда чувство на малоценност и вина.
Казва им се, че поддържат тиранията, тровят ги с исторически фалшификации за регресивното християнство и паразитиращата върху Третия свят Европа, наричат ги „нацисти“ и „всичкофоби“, тормозят тях и семействата им, докато не се откажат от здравия разум и всяка съпротива срещу догмата: тогава трябва да изберат дали да се самобичуват, докато гледат как светът им се сгромолясва, или да се обявят за „прогледнали“ и на свой ред да тероризират обществото, издигайки се във властовата йерархия.
Същата тази верижна реакция е служила на якобинците във Франция, болшевиките в Русия и хунвейбините в Китай.
Новото поколение запази „равенството“, но замени „свободата“ с „приемане“ – първо ни се наложи да приемем, че не сме специални, след това – че сме по-лоши от всички други, докато накрая не стана ясно, че няма изкупление за нас, и заслужаваме гибелта си.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
