НОВО

„Да здравствует революция!“

Каква беше точната цена на болшевишкия преврат в Русия? Между 7 и 12 милиона души загиват в Русия от 1917 г. до 1923 г, за да наложат болшевиките властта си в гражданската война и върху обществото. Около 500 000 войници загиват в битките, като сред цивилното население...

Идеализмът убива

Посещаването на опасни места по света следва да е продукт на подготовка, осъзнат риск, богата информираност и способност за критично мислене. Санитарният минимум от познания за това как работи светът диктува да може да различиш сравнително сигурните от несигурните...

Орбан и ЕНП или пушката като патерица

От решението на Европейската народна партия (ЕНП) да "замрази" участието на Фидес, ръководена от Виктор Орбан, няма спечелили. И ЕНП, и унгарският министър-председател само губят от така развилите се събития. ЕНП губи, тъй като тя трябва да кооптира, да си сътрудничи...

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жаби ли са европейците?

Време за четене: 10 мин.

Масовата миграция към Европа застрашава континента, но европейците започват да се събуждат и обръщат към консерватизма като спасение.

В политологията се е наложила една метафора от науката, относно това как жаби, поставени в съд с вода, който се нагрява бавно, няма да изскочат от него, защото не усещат бавната промяна в температурата. Когато температурата е вече особено висока, за тях просто става невъзможно да изскочат и така умират. Политолозите много обичат тази метафора, въпреки научните съмнения за самия експеримент, защото е особено удобна за обясняването на редица обществени процеси и промени. Един от тях е случващата се към континента Европа масова миграция през последния половин век.

Въпросът с миграцията се превърна в ключов казус за почти всички политически сили в Европа през последните години. Той бутна цели правителства и създаде от нищото нови такива. Прекрати кариерите на дългогодишни и успешни политици, както и даде начало на много други. Защо точно сега? Какво се промени през последните години? Отговорът е както сложен на пръв поглед, така и доста ясен, когато се вгледаме в историята на миграцията към Европа за последния половин век и съпътстващите я статистики. Може би все пак политолозите грешат и европейците не са като жабите, поставени в тенджера с покачваща се температура?

Миграцията не е един общ, универсален и стандартизиран пакет от политически казуси и проблеми. Тя е разнородна и с особено уникални за различните си видове проблеми и последствия. Да се говори за миграцията общо, универсално, като един казус на база човешки права, международни закони или принципи е непрагматично и по принцип безрезултатно. Едно е миграцията на португалци към Белгия, друго на българи и румънци към Англия, а трето на африканци към Италия или араби към Швеция. Причината този на пръв поглед елементарен факт да бъде толкова често игнориран е един страх. Страхът на хората в Европа след Втората световна война, след редица геноциди и престъпления на етническа основа, след Холокоста, да признаят дори, а камо ли да използват в тезите си, наличието на различни групи хора по етнически, религиозен, културен и друг признак.

Европейците като че ли са вкаменени от страх да признаят, че подобни основни разлики между хората съществуват и тъкмо в тези разлики се коренят отговорите на редица въпроси, като това например защо дадена миграция се възприема по-скоро добре от определено общество, а друга – не. Или защо определена група хора се асимилират лесно и бързо в новата си родина, а друга продължава да съставлява паралелна култура и демографска група дори след много поколения.

Тъкмо поради този страх, породен от шока на Втората световна война, европейците в продължение на десетилетия не си позволяваха да критикуват особено открито или да се противопоставят организирано на отварянето на границите им към Африка и Азия, към бившите колонии и Третия свят, което се случи през 60-те и 90-те години на миналия век посредством редица закони. Това отваряне на границите създаде много бързо голям брой общности на хора от Африка и Азия в Западна и Северна Европа, за които местните бяха убеждавани с години, че ще бъдат не просто интегрирани, а асимилирани. Тоест, че в бъдеще тези хора изобщо няма да представляват отделна демографска група, а неразличима част от цялото.

Уви, това никога не се случи. Напротив – тези хора продължиха да създават поколения, родени и израснали в новите си европейски държави, които са още по-силни арабски, турски или пакистански националисти, още по-консервативни мюсюлмани и още по-уверени в „различността си“ от родителите и дядовците си, които първо са имигрирали там. Проучвания доказват това с всяко изминало поколение. Например на последните избори в Турция ислямистите около Ердоган получиха по-голям процент подкрепа от турската общност в Германия, отколкото от самите турци в Турция. При това особено от по-младите турци, родени и израснали в сърцето на Европа.

Сред запитаните за мнението им относно Шариата и богохулството млади мюсюлмани в Англия – по-висок процент дават отговори, съобразени с политическият ислям (ислямизма), отколкото в родните държави на бащите и дядовците им като Пакистан, Бангладеш и Индия. Такъв отговор например беше даден преди няколко години в социологическо проучване на иначе крайно либералната и прогресивна медия защитник на мултикултурализма Guardian, според което 52% от британските мюсюлмани (и само 5% от немюсюлманите) желаят хомосексуализмът да бъде наказван със закон и държавно преследван.

Тук не става въпрос за противопоставеност на гей браковете, а на самото легално съществуване на хомосексуални хора. Наред с редица други резултати от същото изследване това подтикна тогавашния директор на комисията по „Равноправност и човешки права“ (Equality and Human Rights Commission) Тревър Филипс да изрази открито опасение от оформянето на британските мюсюлмани в отделна „нация в нацията“.

Всичко това сочи към един факт, за който като че ли повечето европейци знаеха и усещаха от години, но ги беше страх да признаят на глас. Преселението на хора от Африка и Азия в Европа не протича като преселението на европейците в САЩ, което те очакваха. Това, че ще се създаде една обща група хора, с обща идентичност и култура, както е тази на „американеца“, изкована от англичани, ирландци, немци, шотландци, италианци, евреи, руснаци и прочее.

Напротив, масовата миграция води в Европа една широка група от народи и култури, които все пак смятат себе си за фундаментално принадлежащи към отделна цивилизация и нежелаещи да загърбят тези си идентичности, а камо ли религия, в името на асимилацията към някаква обща, местна, европейска общност. По-просто казано – арабите си остават преди всичко араби, турците преди всичко турци, пакистанците преди всичко пакистанци, а френската, немска, английска и друга култура и идентичност не заемат не само първото, ами дори и второто по важност за тези хора място – на него е ислямът.

За последните 15 години започнахме да наблюдаваме сред европейците пробуждането, което естествено последва от осъзнаването на горепосочените факти. Това моментално влезе в конфликт обаче с установените либерални политически и медийни елити, които все още настояват за обратното и са убедени в бъдещия успех на мултикултурния проект. Този конфликт първоначално беше по-скоро деструктивен, тъй като от страна на противниците на масовата миграция имаше само партии и политици, които освен това искаха да унищожат и обединена Европа, да изтеглят страните си от ЕС и от НАТО. Хора като Льо Пен във Франция или Герт Вилдерс в Холандия, които успяваха да постигнат значителни електорални резултати на база съпротивата срещу масовата миграция към страните си, но винаги оставаха на две крачки от победата поради настояването си това да върви ръка за ръка с евро и НАТО скептицизъм.

Скоро на сцената се появиха хора, които осъзнаваха, че европейците нямат против обединен континент и липсата на граници вътре в него. Че французите са ОК с това да нямат граница с Испания, но не и с Конго. Че австрийците не желаят да затворят потока от хора към и от Чехия, а този с Турция или Ирак. И нещо много по-важно – че това мислене не е табу, от което трябва да се срамуваме. Че това не е страшната думичка „расизъм“. Че е естествено да наблюдаваш разлики между културите и общностите на Земята и да желаеш по-близки връзки с тези, които са ти по-близки.

 Този нов тип политици започнаха да канализират желанието на голям брой европейци да спрат масовата миграция от Африка и Азия, без да го съчетават с призиви към унищожението на ЕС или напускането на НАТО. Очаквано тази комбинация се оказа печеливша. Въпросните сили, наричащи себе си по-често консервативни, отколкото предишното „евроскептични“, започнаха да печелят избори. Полша и Унгария са вече добре познати примери, но все пак страни от бившия соц блок и все още не са мишени на масовата афро-азиатска миграция. Такива като Австрия и Италия обаче се превърнаха в пионери сред страните отвъд бившата Желязна завеса. Алтернатива за Германия изведнъж започна своя поход към челните позиции в Германия, а шведските Демократи са на път да превземат най-сигурната до този момент крепост на прогресивизма и мултикултурализма в Европа.

Очаквано, това притеснява установеното либерално статукво на континента и то всячески се опитва да заглуши растящото недоволство, да смаже новосъздадената успешна комбинация от проевропейска опозиция на масовата миграция. С други думи – ляволибералният елит се опитва да „върне жабата обратно в тенджерата“.

За съжаление на тези елити, демокрацията не е на тяхна страна. Към момента няма западноевропейска страна, в която желаещите незабавното прекратяване на миграцията специално от мюсюлмански страни да не са между 2 и 3 пъти повече от тези, които желаят тя да продължи.

Проучвания като мащабното такова на Chatham House от 2017 г., проведено сред над 10 000 западноевропейски граждани, показва стряскащи за либералното статукво резултати. На респондентите е зададен въпрос до каква степен се съгласяват или отричат твърдението „Всякаква продължаваща имиграция от страни с мюсюлманско мнозинство трябва да бъде прекратена.“ 53% от германците отговарят положително, срещу едва 19% отрицателно. 64% от белгийците, 61% от французите и 65% от австрийците са също „За”, при съответно 15%, 16% и 18% „Против”. С други думи – европейците са се събудили окончателно от заблудата относно масовата миграция и мултикултурализма. Те категорично желаят да прекратят „покачването на температурата в тенджерата“ преди да е прекалено късно. Демокрацията е на тяхна страна, а единствено политическата коректност, налагана от държавния апарат, на страната на техните противници от ляво-либералните среди и все още съществуващ политически консенсус.

Muslims in the EU, Norway and Switzerland in 2050: high migration scenario

Уви, европейците нямат особено много време, за да си върнат демокрацията от либералния елит и да накарат законите на държавите им да отразяват желанията на мнозинството относно продължаващата масова миграция от Африка и Азия. Според друго мащабно проучване, този път на Pew Research, ако миграцията към Европа продължава в следващите десетилетия по високия си за последните години модел, то в страни като Швеция населението ще е 30% мюсюлманско още през 2050 година. Това вече би била напълно необратима точка, след която „жабата няма как да излезе от загряващата вода“, тъй като подобен електорален потенциал винаги ще печели избори или ще успява да налага на властта, да държи вратата отворена към продължаваща ислямизация. Швеция чисто и просто ще бъде превзета от исляма. Тя има по-малко от десетилетие-две, за да спре този процес и да предотврати точката, след която няма връщане.

За останалите европейски страни това също важи, макар и в не толкова кратки срокове. Според последния демографски доклад на ООН от 2015 година Африка ще учетвори своето население от 1 на цели 4 милиарда души до 2100 г. Това значи, че европейски граници, отворени към дори минимален процент от африканското население, обричат континента ни на същото демографско превземане от паралелни, неасимилиращи се маси хора, каквото може да се случи в Швеция до 2050-а.

Ще бъдат ли европейските народи „жаби, които няма да усетят кога водата е завряла“? Ще позволят ли в обществата им да се оформят неасимилирани демографски групи, „нации в нациите“, достатъчно големи, за да използват инструментите на демокрацията да задържат вратата на миграцията вечно отворена, до окончателното превземане на тези общества от културите и народите на Африка и Азия?

Отговорът на този въпрос, както показват проучванията, вече не зависи от това да бъде убеден достатъчно голям процент хора в така заформящата се заплаха. В „покачването на температурата на водата в тенджерата“. Това, както виждаме, вече се е случило.

Въпросът, следователно, е дали ще се трансформира това в реален електорален резултат и политическа промяна в правителствата на европейските държави. А за тази цел вече е нужно и нещо друго – създаването във всяка една европейска страна на политически партии, които както отговарят на това желание на европейците за ограничаване на миграцията отвън, така и не се впускат в разрушителния евроскептицизъм, „евразийство“, анти-НАТО или конспиративни вълни. Изборите във все повече страни показват, че печелившата комбинация е отстояването на границите на европейската цивилизация, без връщането на тези вътре в нея. Защитата на коренното население и култури на Европа пред масовата миграция от Африка и Азия без унищожаването на постигнатото вече вътрешноевропейско обединение.

С други думи – не конспиративен, евразийски евроскептицизъм, а класически европейски консерватизъм.

 


 

Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук

 


 

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!