„За да представляват интерес за естествения отбор, да бъдат материала, с който той работи, мутациите трябва да се случват рядко и това наистина е така. Ако се случваха толкова често, че да увеличат значително шанса дузина, да речем, различни мутации да се проявяват при един и същи индивид, то лошите по правило ще доминират над добрите и видът, вместо да се подобри чрез естествения отбор, няма да бъде подобрен и дори ще загине. Относителният консерватизъм, който дължим на високата степен на неизменчивост при гените, е от основно значение. Бихме могли да потърсим аналогия в работата на голяма фабрика. За разработването на по-добри производствени методи трябва да се изпробват иновации, дори те да не са все още одобрени. Но за да определим дали нововъведенията увеличават или намаляват производителността, жизненоважно е да ги въвеждаме поединично, докато всички останали части на производствения процес останат константни.“
Ервин Шрьодингер,[i]
В сложните системи, каквито освен живите същества са обществата и народите, има само един път на развитие – чрез ред от реда. Животът е удивително и уникално явление в природата – организмите се хранят не толкова, за да си набавят енергия, а за да спрат своя разпад и да увеличат своята негентропия[ii], като отделят топлина. Съществува и „ред от хаоса“, който възниква поради самия мащаб на големите тела от взаимно компенсиране на случайното поведение на атомите и молекулите (движещи се така под въздействието на топлината).
![](https://conservative.bg/wp-content/uploads/2020/04/116-scaled.jpg)
В живите системи редът съществува както при малкото, така и при голямото – и най-малката бактерия действа организирано и целенасочено като програмирана, за да намали своята ентропия и да предаде своя ген на поколенията. Това е особено видно за големите и развити организми с техните специализирани клетки, органи и програмираната им смърт (апоптоза) – строго регулиран и организиран процес. Еволюцията е процесът на увеличаване на реда в организмите през поколенията с помощта на Времето. Първи се появяват едноклетъчните, при които всяка клетка се бори сама за оцеляването си, след тях колониалните едноклетъчни организми, при които клетките се кооперират помежду си с общоизгодна цел, до сложните многоклетъчни, при които цялото е повече от сбора на частите и е нещо различно. Върхът са интелигентните животни и най-отгоре хората, при които съзнанието е нещо, което не може да се намери в нито един отделен неврон, а го има в целия мозък – то няма части. С Времето редът се умножава по еволюционен път. Еволюцията не е онзи непрекъснат процес на подобрение, който Дарвин си е представял – малките, продължителни и случайни вариации не се наследяват. В една популация от хора има случайна вариация на ръста и най-високите няма да дадат по-високо поколение – всъщност така е открита регресията към средната стойност от сър Франсис Галтън. Всъщност децата на много високи родители най-често са по-ниски от тях. Естественият отбор се осъществява скокообразно – чрез мутации на гени. Както пише и Шрьодингер, негативните мутации доминират над положителните, тъй като една сложна система е по-лесно да се развали, отколкото да се поправи. По-трудно е да се увеличи редът в нея, когато той е вече висок, но е лесно да се намали. Времето, този велик лечител се грижи за вредните мутации, като ги отстранява една по една. Генетиката е наука, която ни учи, че ако нашите бащи и дядовци не са могли да имат деца, то и ние няма да можем.
Новото умира бързо, старото оцелява. Това Насим Талеб нарича „Линди-ефект“: при трайните неща, като информацията и идеите, очакваната продължителност на живота расте с тяхната възраст. Обувките, които ползваме от десет хиляди години, се очаква да останат още десет хиляди години в употреба, докато най-новият писък на модата е най-крехък. Сред хилядите нови изобретения, появяващи се всеки ден, много малко оцеляват повече от година или две и още по-малко остават трайно в употреба. Естественият отбор се грижи за това – и той важи не само за организми, но и за обществата, народите и държавите. Повече от всичко друго, той е задвижван от Времето.
Има две основни представи за Времето – първата е нашето субективно усещане за него, а втората е тази на Парменид, Айнщайн и съвременната физика, че неговото „преминаване“ е илюзия. След частната теория на относителността то е възприемано като част от четиримерното пространство и съответно усетът за неговото движение е нищо повече от измама на човешките сетива:
“Хора като нас, които вярват във физиката, знаят, че разликата между минало, настояще и бъдеще е нищо повече от една упорита илюзия“
Алберт Айнщайн
Това е основното (неявно) схващане при либерализма – няма минало и бъдеще, съществува само вечното „сега“. Либерализмът, основан на рационализма, оперира в платоновия свят на формите, които са вечни, съвършени и неподвижни. Търсенето на идеалната държава е търсенето на вечната идея, която не подлежи на усъвършенстване. Това е един мъртъв свят. Той е красив, както са красиви снежинките, но не е жив, не се променя, развива и еволюира. Търсенето на тази идеална държава е търсенето на безвремие.
„Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“
Васил Левски
Потокът на Времето може да е субективен и то да е относително, но в него се развиват обществата и народите и то по единствения възможния път – чрез механизма за наследяване. Ние носим цялото свое минало в генетичния си код и то определя много от нас, същото важи и за обществата и техните традиции и ритуали. Консерватизмът уважава наследството, защото той не съществува само в настоящето, а в цялото време, от началото до края му. Той гледа напред, като се осланя на целия натрупан опит.
![](https://conservative.bg/wp-content/uploads/2020/04/117-811x1024.jpg)
Докато търсенето на идеалната държава при либерализма позволява да се преосновава от нищото, без опора в традицията, изведено от първи принципи, то консерватизмът следва принципа ex nihilo nihil fit – нищо не идва от нищото. Той е превърнал Времето от враг в свой съюзник. Християнството, което е основата на политическия консерватизъм, има много ясна космогония: светът има начало и край. Това отговаря на теорията за големия взрив, за началната точка, в която се е появило времето и е започнало „да се движи“, и за предполагаемия край на вселената. Според теорията времето има посока и е необратимо. Ентропията (мярка за хаос във физичните системи) в затворени системи може само да нараства и светът се движи към неизбежен край на равномерно разпределение на благата, при което ентропията е максимална. Въпреки това, живата материя е превърнала времето в свой съюзник – животът непрекъснато увеличава своя ред от поколение на поколение – развива се, усложнява се, усъвършенства се и всяка криза го прави по-силен. Той е антикрехък, както го нарича Насим Талеб. Същото е и с консерватизма. Консерватизмът на XXI век не прилича на този от XVII век, защото обществата са различни – времето е различно. Той е винаги в крак с него – или по-точно на една крачка след него, винаги актуален, жизнеспособен и предлагащ най-добрите решения в политиката, защото винаги е скептичен към най-новото и модерно. Eadem mutata resurgo – променяйки се, той остава същият. Либерализмът[iii] е крехък – той всеки път намира идеалното решение, опитва го и то се проваля с гръм и трясък. Той е машина за генериране на утопии, превръщащи се в антиутопии – те са мъртвородени, защото са извън времето, абстрактни идеи, наложени като вериги върху живота.
Политическият
консерватизъм, също както живата материя, се храни от случайното. Класическата
литература от Елада и Рим е богата на примери за тяхното разбиране за „Съдбата“
и нейната произволност, от която те са се възползвали. Жребият е играел голяма
роля в изборите в Рим. Същото е отразено и в най-красивата поезия на древността
– Книгата на Йов. Зад произволността и случайността е всемогъщият и всеобхватен
интелект на Бог, безкрайно сложен закон и план, неведом за човека и неговите
крайни способности. В случайното е това, което не можеш да контролираш, но и
там е свободата на избора. За либерализма в една добре смазана машина няма
място за случайности и един алгоритъм може да управлява всичко – една мечта,
превърната в кошмар в Китай. Либерализмът не разбира системите и техните
свойства, които не зависят пряко от индивидите, а от структурата и правилата.
За него има или индивидуализъм, или колективизъм, няма единен организъм,
какъвто е Църквата. Затова той е обречен да дава идеални решения – идеално грешни.
Множеството мутации, до които води, са почти винаги зловредни. Консерватизмът
има грижата да ги отсява с помощта на предразсъдъка и времето и да осъществява
реформите, в които малкото полезни мутации на либерализма се превръщат след
суровото пресяване на пробата и грешката.
[i] Ервин Шрьодингер, Милена Илиева (прев.) Какво е животът? Бард, 2018
[ii] Отрицателна ентропия – мярка за ред във физическите системи
[iii] Тук либерализмът се разбира в по-широк смисъл, като еманация на рационализма на Просвещението, която поражда взаимно противоречиви крайности от тоталитарния комунизъм до анархокапитализъм, все „идеални“ решения