Годината е 2019-та, но се усеща като 1966-та или 1967-ма. Има съществени прилики между съвременното космическо развитие и ранната надпревара от 60-те. Както тогава, така и днес е налице засилен интерес към Луната и роботизирани експедиции, които се отправят към нея. Голяма част от мисиите на 60-те са завършвали с провал. Днес също. В края на 1966-та и началото на 1967-ма в САЩ се е работило по създаването на нов пилотиран кораб „Аполо“, а в СССР – на „Союз“. Днес редица държави създават нови пилотирани кораби, а нивото на тяхното развитие е първично, даже аналогично на това на ранните „Аполо“ и „Союз“-и.
Разбира се, има и някои съществени разлики. Водещият стимул за ранната космическа надпревара е бил сблъсъкът между двете държави – САЩ и СССР, и стремежът да се докаже кой от политическите режими е по-добър. Макар че политическият фактор присъства и днес, сега по-скоро частната инициатива и стремежът към печалба са тези, които придвижват космонавтиката напред. Също така днешните държавни космически агенции не разполагат с огромното финансиране, което НАСА и съветската космическа програма са получавали през 60-те, но има предприемачи, готови да поемат поне част от съпътстващите космическото развитие рискове.
Понастоящем има различни причини, поради които държавите и частните компании проявяват интерес към Луната. За Китай и Индия роботизираните лунни мисии осигуряват допълнителен национален престиж и така местните специалисти придобиват опит, който ще послужи за по-нататъшен строеж на лунни бази. Ръководствата както на китайската, така и на индийската космическа агенция? изявяват намерение да усвояват ресурсите на Луната. В района на Южния полюс има залежи от вода под формата на лед, който може да служи за основаването на самоподдържаща се колония. Освен това Луната е богата на Хелий-3. Някои изследователи считат, че този изотоп може да реши всичките енергийни проблеми на Земята, още повече, че не е радиоактивен и не води до получаването на опасни отпадни продукти. Други смятат, че идеята е нереалистична към настоящия етап на технологичното ни развитие. Няма да се спирам върху този спор, той не променя факта, че наличието на Хелий-3 на Луната продължава да се използва като обосновка за по-нататъшното ѝ усвояване, особено от Китай и Индия. Израел е по-особен случай. Тази година действително имаше израелска лунна мисия, но тя бе реализирана в рамките на частна инициатива – т.е. държавната космическа агенция на Израел няма стройна програма за усвояване на Луната. Държавите от Европейската космическа агенция (ЕКА), САЩ, Русия, Япония и Канада са изявили желание за строеж на станция в орбита около Луната на име „Гейтуей“. Мотивът на тези страни е, че след успешното сътрудничество в околоземна орбита на Международната космическа станция, „Гейтуей“ ще е естествено продължение на това сътрудничество като стъпка напред към усвояването на Слънчевата система. Конкретно САЩ съзират в „Гейтуей“ начин да осъществят нови пилотирани мисии до повърхността на Луната през 2024-та година в рамките на инициативите „Артемида“ – важен приоритет, поставен за задача през 2019-та година от администрацията на американския президент Доналд Тръмп. Базисната цел на САЩ, пак по думите на Тръмп, е Луната да служи като тренировъчен полигон за по-нататъшни експедиции към Марс. Настоящата година бе знакова за „Гейтуей“, защото основният дизайн вече е ясен и освен това НАСА сключи два договора с компаниите „Максар Текнолоджис“ и „Нортроп Груман“ за строежа на първите два модула на новата окололунна станция.
През 2019-та станахме свидетели на три спускаеми роботизирани мисии до Луната. Една от тях, китайската, завърши с успешно кацане, а другите две (израелската и индийската) претърпяха аварии. Макар и процентът на успеваемост тази година да бе разочароващ, развоят бе очакван – нито Израел, нито Индия имат какъвто и да е опит с постигането на меко кацане на планетарна повърхност, различна от тази на Земята. Очевидният извод е, че една голяма държава като Китай притежава много повече ресурси, финансови и технологични, за да може да проведе адекватна тестова програма. Това не означава, че усилията на индийската космическа агенция и частната израелска инициатива не са довели до никакъв положителен резултат. Орбиталният отсек на индийската мисия функционира и се очертава да работи още поне няколко години. Израелската инициатива влезе в историята като първата частно финансирана мисия, постигнала успешно влизане в орбита около Луната. Но безспорно големият триумф през 2019-та си остава за Китай – спускаемият апарат „Чанг’e 4“ не просто кацна на Луната, а го направи върху обратната ѝ страна. Това е знаков момент за китайската космонавтика. Доскоро тя единствено догонваше постиженията, направени в далечното минало от САЩ и СССР. Никой друг обаче не бе кацал на обратната страна на естествения ни спътник. Така китайците станаха първи.
Към настоящия момент само три държави са успявали да изпратят човек в космоса – Русия, САЩ и Китай. Това може да се промени през 2022-ра година, когато Индия изстреля пилотираната космическа експедиция „Гаганян“. Мисията трябва да е факт навръх 75-годишнината от честването на независимостта от Великобритания. Ако всичко мине по план, в космоса ще да излетят трима души, които ще обикалят около Земята в продължение на около седмица. „Гаганян“ има важно значение за националния престиж на Индия, като страната се надява полетът да е факт преди планираната мисия на пакистански астронавт на борда на китайска ракета. Ако това се случи, индийците ще извоюват важна победа в надпреварата с големия си политически противник Пакистан. Тук обаче е важно да се подчертае, че Пакистан вижда космическото си бъдеще в рамките на тясно сътрудничество с Китай. Индийците от своя страна искат самостоятелност – т.е. да разчитат само на собствени ракети и космически кораби. През 2019-та година индийският премиер Нарендра Моди представи за пръв път дългосрочните планове на пилотираната космическа програма, като те включват строеж на станция в ниска околоземна орбита. Работата по станцията ще започне веднага след приключването на „Гаганян“. Разработката ще продължи около 5-7 години, което означава да очакваме реализацията на проекта през втората половина на следващото десетилетие.
През 2019-та година Русия за пореден път преформулира плановете си за създаването на нов пилотиран космически кораб. Той получи и ново име. Първоначално руснаците планираха да го кръстят „Федерация“, като логиката беше следната: старият космически кораб, който все още вози космонавти към МКС, се нарича „Союз“ – кръстен е на държавата, която го е създала, т.е. Съветския съюз. Значи следващият космически кораб трябва да носи името на Руската федерация. Дотук добре, но „Федерация“ хич не се нравеше на началниците на космическия отрасъл и руските политици, защото звучи женствено. През това лято корабът официално бе прекръстен и той се сдоби с дългоочакваното си мъжко название „Орел“. В продължение на години се дебатираше с каква ракета да лети този кораб – началната идея бе да се създаде носител „Рус-М“, после корабът бе прехвърлен на „Ангара-А5“, след това на „Союз 5“. Последната формулировка от лятото на 2019-та отново предвижда „Орел“ да лети с „Ангара-А5“ и покрай тази смяна на плановете дойдоха най-новите отлагания. Дебютният безпилотен полет на „Орел“ не се очертава да е факт преди 2023-та, а пилотиран ще има чак през 2025-та. Този график е изпълним само при добро стечение на обстоятелствата и финансиране, което руската космическа програма надали ще получи.
2019-та трябваше да бъде годината, в която САЩ щеше да придобие дългоочакваната си независимост от Русия за доставка на астронавти до Международната космическа станция. Това не се случи. НАСА загуби способността си да изстрелва хора в космоса през 2011-та година, когато застаряващите совалки бяха пенсионирани. Ръководството на агенцията и американските политици не се притесняваха особено – в крайна сметка САЩ и Русия бяха добри партньори и освен това при предходни кризисни периоди, като този след катастрофата на совалката „Колумбия“, руснаците винаги спасяваха положението с ракетите и корабите „Союз“. Така че американците не бързаха – след извеждането на совалките от употреба Русия щеше да превозва астронавтите на НАСА, а новите космически кораби щяха да са готови… ами когато са готови.
Но в края на 2013-та и в началото на 2014-та година, с разгара на украинската криза, възникнаха опасения дали Русия ще продължи да изпълнява съвестно задълженията си по програмата на Международната космическа станция. Западът наложи санкции, които включваха забрана за износ към Русия на високи технологии, в това число и космически. В отговор на санкциите тогавашният руски вицепремиер Дмитрий Рогозин отправи закана, че ще се наложи американците да пращат астронавтите си до МКС на батут. Космическите анализатори правилно предположиха, че независимо от санкциите, руснаците надали щяха да изпълнят заплахата си да лишат САЩ от превоз. Това е така, защото ако американците зависеха от руснаците технологично, то руснаците зависеха (и още зависят) от американците икономически. Дори ако вземем случая с прехвалените руски двигатели „РД-180“ на американските ракети, американците са единственият сериозен клиент на руското предприятие НПО „Енергомаш“. Тоест ако руснаците решат да наложат контрасанкции, те ще действат срещу самите тях.
Но независимо че „Роскосмос“ продължи да извозва международни екипажи към орбита, придобиването на способност за пилотирани космически полети отново стана въпрос на престиж за Щатите. През септември 2014-та година НАСА връчи договори на „СпейсЕкс“ и „Боинг“ за превоз на астронавти посредством два нови космически кораба. Тези кораби, „Старлайнър“ на „Боинг“ и „Крю Драгън“ на „СпейсЕкс“, трябваше да бъдат създадени в рамките на тригодишен срок и през 2017-та година да са въведени в експлоатация. Нищо подобно не се случи – и двете компании се сблъскаха със сериозни трудности. Постепенно стана явно, че 2019-та година е по-реалистичен срок за началото на първите изпитателни полети.
През месец март тази година „Крю Драгън“ излетя към МКС на своя дебютен безпилотен полет. Мисията включваше сближаване със станцията, скачване в автономен режим, разкачване и завръщане посредством приводняване в океана. Всички процедури бяха изпълнени гладко, а полетът приключи с категоричен успех. Изглеждаше, че „СпейсЕкс“ наистина бе на ръба да превозва хора – просто трябваше да бъде проведен още един безпилотен полет, включваш изпитание на спасителните системи, след което щеше да се стигне до първата пилотирана мисия.
Но през месец април вече върнатият кораб „Крю Драгън“ експлодира по време на наземно огнево изпитание. В хода на друг априлски тест, включващ проверка на парашутните системи, бе отчетен нов провал. Стана ясно, че ще е необходимо продължително разследване, преди да бъдат възобновени полетите на „Крю Драгън“. Пилотираната мисия през 2019-та година бързо се превърна в мираж. И макар че през октомври Илон Мъск сподели, че разследването практически е завършено и са предприети корективни мерки подобни аварии вече да не се случват, забавянията са факт.
През първото полугодие конкурентната компания „Боинг“ все още се съвземаше от аварията на двигателните системи на кораба „Старлайнър“, която възникна по време на изпитание през лятото на 2018-та. Слава Богу, през месец май тази година тестът беше проведен повторно, този път успешно, като двигателите на космическия кораб бяха запалени на изпитателен стенд. Успехът даде надежда, че ще станем свидетели на дебютния полет на „Старлайнър“ още през лятото, но това не се сбъдна – вероятно са възникнали нови трудности. Ръководството на „Боинг“ продължава да се надява, че до няколко месеца „Старлайнър“ ще излети до МКС. Но корабът трябва да премине през изпитание на аварийните системи, както и през демонстрационен безпилотен полет, преди да започне да превозва екипаж.
Ето какво е състоянието на американската пилотирана космонавтика към края на 2019-та година: нито „СпейсЕкс“, нито „Боинг“ са в пълна готовност да превозват екипажи, но същевременно агенцията не може да разчита и на Русия. Теоретично веднага може да бъде дадена поръчка за нови кораби „Союз“, но е нужно техническо време от 2-3 години, за да могат тези кораби да бъдат произведени. Истинският въпрос е как ще бъде спасено положението през 2020-та година, тъй като американският сегмент на Международната космическа станция има нужда от постоянно присъствие на поне един астронавт на борда.
Като изключим тазгодишните успехи на Китай в усвояването на Луната посредством роботизираната мисия „Чанг’e 4“, плановете на държавата продължават да бъдат спъвани от последствията след аварията на тежкотоварната ракета „Лонг Марч 5“, която настъпи по време на втория неин полет през лятото на 2017-та година. Повече от две години по-късно ракетата все още не е върната в експлоатация – и няма изгледи това да се случи скоро. Така китайците не успяха да изстрелят още една мисия до Луната през тази година и сега тя е насрочена за края на 2020-та. Тази мисия – „Чанг’e 5“, ще включва кацане на естествения ни спътник, взимане на проби и доставката на тези проби на Земята за по-нататъшно изучаване в лаборатории. Има и по-сериозни проблеми, свързани със забавянията на „Лонг Марч 5“ – невъзможността на Китай да продължи изпитанията на пилотирания космически кораб от ново поколение и неспособността на страната да изстреля модулите на голямата космическа станция.
Насочваме вниманието си към приложната космонавтика. Тя е традиционно свързана с изстрелването на спътници, които осигуряват телевизия и интернет, правят мониторинг на околната среда, предсказват времето, предоставят ценни данни при бедствия и аварии. През изминалите години се забелязваше явна тенденция към миниатюризацията на спътниковите технологии, което доведе до усилия, посветени по създаването на специализирани малки ракети. Един от въпросите, на които си посветих времето през 2019-та, бе установяването на точния брой на новите ракети в процес на разработка. Оказа се, че е трудно да се получи отговор. По време на конференция през месец април Рич Пурнел, президент на компанията „НаноРакс“, оповести, че съществуват поне 129 стартъп компании, разработващи собствени ракети. Това е зашеметяващо число. Замислете се само – през 2019-та година минимум 129 фирми работиха по създаването на нови космически ракети!
Но каква част от тези компании ще оцелеят? Сложно е да се прогнозира. В началото на 2019-та трите най перспективни компании в САЩ бяха „Вектор“, „Рокет Лаб“ и „Върджин Орбит“. От тях през настоящата година единствено „Рокет Лаб“ проведе космически полети за нуждите на клиенти. „Върджин Орбит“ започна своите първични атмосферни изпитания на ракетите, но все още не е осъществила реално космическо изстрелване. Що се касае до „Вектор“, през август изпълнителният директор Джим Кентрел напусна компанията, последваха множество съкращения и понастоящем фирмата е в дълбока финансова криза, от която не е ясно дали ще излезе.
В Китай също има няколко перспективни компании – „ЛинкСпейс“, „УанСпейс“ и „айСпейс“. През 2019-та „ЛинкСпейс“ започна да провежда тестови атмосферни полети на ракети за многократна употреба, буквално повтаряйки изпитанията на „СпейсЕкс“ преди няколко години с прототипите „Грасхопър“. „УанСпейс“ се опита да изпрати ракета в околоземна орбита през март, но втората степен претърпя авария. Най-добре се представи „айСпейс“ – през юли ракетата „Хипербола“ успешно изведе първите си спътници в космоса. Това бе първият орбитален полет на частна китайска ракета, макар че доколко можем да употребяваме думата „частен“ за китайските космически проекти е спорно. Най-малкото защото има аутсорсинг на технологии от военния отрасъл към нароилите се китайски стартъпи.
Както се вижда от представения по-горе обзор, през 2019-та година не всички компании успяха да изпълнят плановете си, а някои от тях дори задълбаха към фалит. На фона на реалното пазарно търсене за космически изстрелвания, 129 космически компании в световен мащаб са прекомерно много. Ясно е, че не всички от тях ще се справят. Но ние не бива да си правим глобални изводи за частната космонавтика от тези предстоящи и неизбежни банкрути. Във всяка област от бизнеса има предприятия, които изпадат в несъстоятелност. Някои ресторанти също фалират, но това не означава, че ресторантьорският бизнес притежава фатални недостатъци.
Истината е, че за създаването на работеща ракетна компания е нужно да бъдат изпълнени множество стъпки: проектиране на ракетни двигатели и ракети, статични изпитания на двигателите, огневи изпитания на целите ракетни степени, тестови ракетни полети и преход на компанията от състояние, в което се занимава основно с изследователска дейност, към приложно-ориентирана фирма. През 2019-та година като абсолютен лидер се утвърди американската компания „Рокет Лаб“, тъй като успя да изпълни всичките тези стъпки. Множеството от останалите 129 компании не са направили дори началните крачки. По думите на Питър Бек, основател на „Рокет Лаб“, ако една компания излиза в медиите с бомбастични заглавия за проведени огневи тестове на ракетни двигатели или дори за пълностепенни запалвания, значи тази компания е много далече от това да започне да обслужва клиенти. Дори и вече да e направила успешен изпитателен космически полет, остава още упорит труд, докато се стигне до реалното въвеждане на ракетата в експлоатация. От това, което се видя през 2019-та, стана ясно, че обикновено оцеляват тези компании, които имат връзка с държавния технологичен отрасъл, или тези, зад които стои много богат бизнесмен или сериозни спонсори.
И за финал – анализът на събитията от 2019-та би бил непълен, ако не го завърша с мястото на Русия в областта на приложната космонавтика. Икономиката на страната наистина не е цветуща, а само допреди няколко години тя беше абсолютен лидер в областта на спътниковите изстрелвания. Ракетите „Протон“ бяха незаменими за тежките спътници и освен това бяха най-евтините на пазара. За „Союз“ в сектора на среднотоварните полети и пилотираните мисии въобще няма нужда да отварям дума. Малки ракети като „Днепр“ и „Рокот“ бяха много полезни за извеждането на микроспътници в орбита.
През 2019-та година положителните новини за руснаците са малко, като голямото изключение е в сферата на ракетите „Союз“. Тази година руснаците най-накрая успяха да пенсионират старите си носители „Союз-ФГ“ и да прехвърлят всички останали стартове на „Союз 2“. Да, отсега нататък това ще включва и пилотираните мисии, като за тази цел през август бе проведен безпилотен тестов полет на кораб „Союз-МС“. Полетът придоби широка популярност, защото на кораба летя човекоподобният робот Фьодор. Сред лекотоварните полети се утвърди малката ракета „Союз-2.1в“ – въведена в експлоатация през 2013-та година, тя успя да излети и през лятото на 2019-та. „Днепр“ и „Рокот“ са ракети, които притежават украински технологии – „Днепр“ бе пенсионирана през 2015-та, а „Рокот“ – през 2019-та година. Тазгодишният конец на „Рокот“ е далечен, макар и дългоочакван отзвук от украинската криза през 2014-та година.
Що се касае до „Протон“, през тази година ракетата имаше четири успешни старта – един от които бе на космическия телескоп „Спектр-РГ“. Благодарение на този проект Русия за пръв път от разпадането на СССР насам изпрати в междупланетното пространство свой собствен космически апарат, без чужда помощ. А пък през октомври „Протон“ изведе в космоса два спътника, построени от американската компания „Нортроп Груман“ (единият от тях в сътрудничество с „Еърбъс“). Това бе последният планиран комерсиален полет за „Протон“ – предстои да видим дали успехът ще доведе до нов договор за предприятието-производител: ГКНПЦ „Хруничев“. Ако не възникне частен интерес, до няколко години „Протон“ ще отиде в историята, а руснаците ще заложат бъдещето си на ракетите от ново поколение „Ангара“. В такъв случай последните мисии на оставащите „Протон“-и ще бъдат най-вече за нуждите на военната промишленост на Русия.
Няма спор, че отливът на спътниковите изстрелвания от Русия е болезнен за космическия отрасъл. В последно време перспективни договори почти няма, с едно изключение – договорът с британската компания „Уан Уеб“, която иска да изпрати 650 спътника в орбита за развитие на високоскоростен интернет за обществено ползване. Явно е, че „Уан Уеб“ не желае да праща спътниците на американски ракети, например на „Фолкън 9“ или „Атлас 5“, тъй като съответните компании „СпейсЕкс“ и „Боинг“ планират да разработят собствени мегагрупировки за интернет (даже през тази година „СпейсЕкс“ вече изстреля първите си сателити от групировката „Старлинк“). Ако американските ракети не са вариант, остават руските. Но в края на юли стана ясно, че Русия отказва да пусне спътниковия интернет на „Уан Уеб“ на тяхна територия. Очевидно е, че властите се опасяват от такъв тип мрежа, която е невъзможна за регулиране и цензуриране. Как точно ще се реши конфликтът не е ясно – „Уан Уеб“ може да се яви златната кокошка, която ще снесе милиони долари за нуждите на руската космонавтика. Но ако руснаците се отдръпнат под предлог, че съзират в свободния интернет заплаха за политическия си режим, те ще се прострелят в краката.
Това са най-важните събития от 2019-та година, а настъпващата 2020-та е изключително обещаваща. Тепърва предстои да разберем как ще се позиционира Русия в областта на пилотираните полети, когато „Старлайнър“ и „Крю Драгън“ най-сетне започнат да извозват хора. Ще стане ясно дали ще се появят нови признаци за спасение на руския ракетно-космически отрасъл. Ще видим дали китайците ще успеят да стабилизират тежката си ракета „Лонг Марч 5“ и дали ще проведат дългоочакваните изстрелвания на модулите на станцията си, а също така и на следващото поколение роботизирани мисии до Луната и Марс. Ще следим внимателно развитието на частните фирми, някои от които вероятно няма да съществуват след 12 месеца. Очакват ни интересни времена!
