Природата само допълва на времето знака,
Ф. Хьолдерлин
Но тя устоява, а то отминава, не чака;
Това съвършенство блести от небето тогава
Към хората, както дърветата цвят увенчава.
Бодлер, декадентът, познаваше красотата и беше веднъж казал, че гениалността, то е изживяването на детството наново. Тъкмо както природното и изкуството, детето вирее чисто и без съображения. Възможно ли е нашето време да придобие своята гениалност? На ръба на яростната крайбрежна скала човекът е обезоръжен, възпрян в делничността си, слисан, но до безкрай, от явилата се ненадейно най-задължаваща деликатност. Но как, не беше ли мечтал той да бъде тъкмо неумолим покровител и нежен принц? Като всеки блян и туй е спомен. Всред детските склонове, той знаеше как да тече чисто и бистро, без да сепва и за миг устрема на своя ясно отправен поток. Ала и съвсем преди смъртта, когато се сеща опиянението от надвисналото безбрежие, някои съумяват да обрисуват тленните си одежди като най-великолепното откритие на младежкия взор. Но те същите неизменно бяха край своя пръвен извор, който, тук избуяващ от нечие платно, там бликащ игриво от органова фуга, ги бранеше от фалшивата власт на времето, от туй да станат и те роби на своя Zeitgeist. Те припяваха така редом с Шилер – нероденото не остарява, не познава то смъртта.
Ние, обединените тук, имаме основание за задоволство. Не е ли целта ни, макар не така впечатляваща, съвсем аналогична на творбата на изкуството? Това преди всичко означава, че изсветлявайки нашите принципи, ние се уповаваме на, а и вече загатваме за нещо, което никак не може да бъде прояснено, нито разказано, нито формулирано, нито обзето, а само оставено само да ни се вести и да съгради у нас силни и живи впечатления. Хайдегеровото есе „Произходът на произведението на изкуството“ е особено уместно разглеждане именно на тази същност на великото изкуство, не толкова поради оригиналността на изложените там идеи (която трябва да бъде съмнителна за всеки чел предварително Кантовата естетика в „Критика за способността за съждение“), колкото поради формата на изложение[1], която съумява да бъде убедителна, без винаги да бъде съвсем ясна. Но това само се предпоставя от разбирането за изкуство при Хайдегер и става разбираемо благодарение на следното извлечение, което все пак читателят извършва накрая на съчинението: във великото изкуство се постига разкриването, откриването на истината, aletheia[2], което събитие обаче е единствено осъществено чрез борбата (а може и играта, ако вземем Шилер) между свят и земя, които, просто казано, трябва да се разбират като измерението, съответно, на понятното, формулируемото, изводимото в принципи и онова на непроницаемото, мистериозното, но и пръвното, земното. В действителност, aletheia се случва едва тогава, когато разкритостта на света изведе на преден план своето упование на отвъд-светово̀то, значи на неразбираемото, а и в последна сметка, на великото, тъй като, както сполучливо бе отбелязал един превъзходен, но малко познат у нас италиански художник: Et quid amabo nisi quod aenigma est?[3]
Истински консервативното може да бъде единствено поетическото настроение или, за да съотнесем към предходния параграф, съзнанието, че светът ни е стъпил на най-плодородната почва на неизразимото. А не, каквото е нароилото се мнение напоследък, прилично повече на бръмченето на заблуден търтей, че видите ли консервативното било безусловното обожаване на националното и традиционното. Традицията е важна, доколкото напомня, но тя може също тъй, изпод баналната четка на времето, да затули най-същественото у себе си. И да се правят опити тя да се “преподава”, като че ли е някаква геометрична теорема, означава да се нахлузи намордник и върху последните крехки дихания на тази наша измъчена Европа. Консерваторът е поета, неуморен орач. Той безспирно се връща към земята, за да добие наново своето основание и ако все пак си позволи да насили жужащата твърд под нозете си, като извлече от нея своите недодялани принципи, то е само за да има какво да го съпровожда и да му напомня за неговото начало, докато, както все се налага, той е на път в търсене на някой див и необозрим лес, докато не преоткрие той своята поезия, никога родена, ала винаги раждаща; вечната утроба.
Да се върнем към Хайдегер. Не е ли той Достоевски на своя век? Дошло е времето да възкликнем ‚О, свещено картезианство!‘. Всичко живо и с пулс, всеки държавник, всеки мислител, всеки войник или артист е като залутано атинянче, дебнато от Минотавъра. Той, отрочето на болните намерения на човека, е събирателният образ на съвременното безсилие. Цялата му мощ ни овладява и има за основание нашата импотентност. Ние сме предали своята интимна връзка със света за сметка на технологичното и функционално чудовище, чиито юзди никой Бонапарт не държи и което дърпа вагона на човечеството към своята отчуждаваща вселена. Тази е вселената, където първичното и непосредственото са отречени, за да не петнят те образа на рационалното. Това е вселената, където, както ловко е предвидил Честъртън, „ще се вадят мечове, за да се докаже, че зелени са листата лете“.
Онази съдбоносна грешка, която европеецът все още не забелязва, е, заблуждението че абстрактните упражнения могат да обхванат и дори „цивилизоват“ изобилието на живота. Ала пробойните стават твърде много. Оттук и все по-видимото безпокойство на нашите общества, които страдат от най-лошия сън на пасажера, който в просъница долавя, че двигателите на самолета му отдавна са спрели и полетът е всъщност свободно падане. За туй и Токвил презирал ‚демократическите интелектуалци‘[4], в чиято склонност да отнемат от света свещеното за сметка на принципно-абстрактното, той виждал най-голямата опасност от демокрацията (впрочем, за самата демокрация, т.е. тя допуска едно вътрешно противоречие, един вид бомба със закъснител). Ето защо е възможно и ние, които обичаме девствения ландшафт и мира на бледосиньото езеро, да извръщаме отвратени поглед от вида на природата окичена на нечий зелен политически лозунг. И като че да докаже окончателно иманентната си профанация, наскоро Минотавърът назначи за свой глашатай едно дете, чиято фактическа възраст злъчно контрастираше със закривения образ на линееща стара мома. Че Европа е безпомощна старица, свидетелството е, че децата й са с бръчки.
Разбираемо е отсъствието на надежда. Трагедията днес е невидима, а тя подхранва нея, неуловимата Дулсинея. Върховната скръб не я убива, а само ни оставя насаме с грижовния й ореол. Тогава шумният дитирамб е мъртъв и под теглото му се задава леката мелодия на античния спомен. От признателния глас на предците си ние разбираме най-сетне, че великата скръб е тук, за да ни насочи към единственото ни съкровено действие – припомнянето на онуй, що устоява непоколебимо и чисто. Затова и днес само носталгиците са обнадеждени. През тънките им кожи проникват и най-далечните лъчи. Те не познават своята утроба, но знаят, че тя ги чака на някой алпийски склон като най-приютяващ белведер. Не подирват ли така, малко след залеза на лятото, семената мръзнещи своята обещана пролет? А днес, за да ни увери в бъдния кълн, кой залез ни се ясно известява? Съвсем е забравен той, понеже празното обича само себе си и не може да прозре нито своето начало, нито своя край. Nothing comes out of nothing. Затова и „бялата дъска“ на посредствения Лок е газовата камера на твореца.
За
действие, не за гладки принципи се моли тихо Европа. Но какво действие?
Грешката на коснерватизма в последните векове е в това да се смята, че неговата
задача е да се движи бавно и внимателно в зададената вече посока. Но това е
като да си на сал, плаващ още в по-спокойните крайбрежни води на реката и
спокойно да се припичаш, вярвайки че обезумялото течение в центъра няма скоро
да те завлече при себе си. Затова и консерватвните формации в Запада днес са
по-леви и от левите партии преди само три десетилетия. Самата истина е, че
трябва да запратим решително своето питане още в зародиша на, а и преди,
Просвещението и да извършим нещо като Киркегоровата „вторична непосредственост,
дошла след рефлексията“. Така само ще зазрее консервативното, чиято пръвна цел
е органичният съюз на многовековния опит със жизнеността на невинното и
детското. А това значи, иронично, да възобновим и пренапишем чистия идеал на
Просвешението, понеже хуманизма и свободата могат да бъдат само там, дето
светът почива на обаятелното и поетичното. Там, значи, дето безграничният и
тъмен океан се среща с дълго странствалия homo civicus, край яростната
крайбрежна скала. Там, дето никоя човешка паяжина не е предварително изплела
пътя. Там, където има минало, за да има и бъдеще. С подобно преосмисляне само
ще добием своята автентична етика и ще можем най-сетне да заменим кухите
принципи на прогреса. Без Бога, човекът е роб.
[1] Туй е изглежда нещо като реверанс-подсказка към читателя относно импотентността на абстрактното разсъждение, особено що се отнася до конкретната тематика
[2] Тя, оставената да се яви, а не преследваната със зъби и нокти и на всяка цена
[3] Какво ще да обичам ако не енигмата? – така надписал автопортрета си Джорджо де Кирико
[4] Тук трябва да приключи спорът дали Токвил е либерал или консерватор. Макар и живял в 19 в., френският благородник предвижда тоталитарната склонност на либералното движение. В „Демокрацията в Америка“ той нарича Декарт „нечетения любимец на американците“. За любопитните по въпроса, бих препоръчал изследванията на Харви Мансфийлд, който, освен най-бележитият съвременен познавач на Токвил, е и единственият републиканец в Харвард.
