Разливът на сурова омраза към белите мъже ескалира през 2019 г. с изобилие от екстремни расистки прояви на мейнстрийм медии, политици, неправителствени организации, компании, чиновници, знаменитости и академични структури. Индоктриниращи и индоктринирани представители на това, което някои все още наричат „западен елит“, се включиха в дивашки, примитивен ритуал за изкореняването на „непоносимата белота“ от обществените (и не само) пространства в Европа, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Отвореният бар на публичния западен дискурс предлага едно питие на промоция – отровен коктейл от мазохизъм, историческа вина и морална патология.
Белият хетеросексуален мъж е превърнат в тотем на злото. В епохата на „включването, толерантността, чувствителността, разнообразието и заедността“ наблюдаваме социално приета и медийно промотирана омраза към група от хора, заради цвета на кожата им. Квазирелигиозният култ на расово насочен към белите и белотата гняв предписва първороден грях – бяла привилегия – но не предлага път към изкупление и спасение. Не е възможно бял човек да е друго освен расист, както не е възможно да си расист към белия човек. Религията на расовия реваншизъм разчита на най-мрачните импулси на човешкото съзнание.
Разказът за злия дух на белотата е колкото абсурден и уродлив, толкова устойчив и успешен. Поне в либералния балон, който изпълнява изключително диспропорционална и асиметрична роля в обществото. Затова и разказвачите са сред най-влиятелните организации и хора на планетата, а опозицията срещу техния ирационален бяс невинаги е особено ефективна поради колекция от причини – от суров страх до лепкава заблуда, че „може би все пак имат някакво право“.
Годината започна с няколко огромни скандала, които служат като ярки илюстрации на медийно мотивираната кампания срещу белотата едновременно като концепция и антропологична характеристика. През януари се появи видео с малко контекст, в което се вижда как бял тийнейджър с червена MAGA шапка стои усмихнат пред ядосан възрастен индианец в разгара на няколко паралелни протестни акции във Вашингтон. Кадрите бяха достатъчни за отприщването на чудовищна кампания на расова омраза срещу момчето на име Ник Сандман и неговите приятели. Те се оказаха ученици от католическата гимназия Ковингтън на посещение в столицата. Публични фигури призоваха момчетата да бъдат измъчвани и убити, заваляха смъртни заплахи и призиви за разкриване на имената и адресите им. Но не от анонимни тролове, а от журналисти и знаменитости. Големите медии осъдиха момчетата като расисти от епохата на Тръмп, които тормозят невинен представител на малцинство.
За няколко дни Ник Сандман беше най-мразеното, заплашвано и обиждано хлапе в света. Гневните осъдителни коментари на тема „бяла привилегия“ и „бяло превъзходство“ задръстиха медийното пространство. После се появи цялото видео, в което ясно се вижда, че именно гимназистите са жертви на провокация и агресия от страна на възрастните. Индианецът се оказа професионален протестиращ, който сам отива до тях и заплашително започва да удря по барабан на няколко сантиметра от лицата им, докато няколко други чернокожи младежи ги обиждат с расистки и хомофобски термини. Те просто стоят, а Сандман има лошата участ да бъде стоически усмихнат и с червена MAGA шапка.
Скандалът с децата от Ковингтън стана един от най-ярките примери за сляпата и социално приета расова омраза на медии, политици и знаменитости към белия цвят на кожата. След излизането на пълния запис, много хора опитаха да оправдаят чудовищното си първоначално поведение, но малцина стигнаха до елементарното извинение, което всъщност едва покрива санитарния морален минимум.
Грандиозният гаф с медийното осъждане и заплашване на група напълно невинни деца трябваше да послужи като урок за журналистите да не скачат веднага на първосигналната пропаганда без никакви доказателства и да изчакат поне малко контекст. Но само няколко дни по-късно те повториха упражнението по безумна расова паника покрай вече печално известния случай с актьора Джуси Смолет. Той плени медийните заглавия с безумен разказ, според който двама бели мъже с MAGA шапки са го познали и нападнали в един от най-либерално доминираните район на Чикаго, посред нощ и при минусови температури, с викове „Това е MAGA територия“. Смолет отивал пеша в този късен час и на този студ да си вземе сандвич, когато расистите го хванали, сложили примка около врата му и го обиждали на „гей“ и „негър“. Журналистите, политиците, активистите и холивудските знаменитости се побъркаха и прегърнаха абсурдната история като доказателство, че Тръмп и белите мъже водят САЩ към мрачните времена на „бялото превъзходство“. После се оказа, че Смолет е измислил всичко, за да напомни за себе си и дори е наел двама нигерийски братя да му сложат примката на врата.
Вместо да заложат на малко здравословна самокритика и най-накрая да признаят, че повечето расистки инциденти в последните години са или фалшиви, или срещу бели хора, медиите забравиха бързо поредния си грандиозен гаф и продължиха с коментарите за „бяла привилегия“ и заглавия като онова в New York Times, в което авторитетен чернокож интелектуалец пита от високата трибуна на най-разпознаваемата световна медия – „Трябва ли да позволя на децата ми да имат бели приятели?“ До есента „антирасистите“ окончателно бяха изтрили спомена за Смолет и безпроблемно превърнаха в нова национална паника една съмнителната история на чернокожо момиче, което казало, че бели съученици са му отрязали плитките. Малко по-късно тя призна, че си е измислила всичко, а нейните родители се извиниха на несправедливо обвинените деца. Извинение и разкаяние от либералните елити обаче нямаше.
А малко след публичния медиен линч над белите хлапета от Ковингтън и фалшивата расистка истерия около измамата на Смолет, дойде време и изданието на „Маршът на жените“ в Калифорния да бъде официално отменено, защото прекалено много от участничките били бели.
По същото време в Европа политици от френската зелена партия призоваха европейците да се размножават по-малко. Това предложение се вписва в цялостната кампания срещу желанието за повече бели бебета. През 2019 г. видяхме изобилие от статии, илюстрирани с бели мъже и жени, в които се тиражира идеята, че е време да спрем да правим деца в Западния свят.
Етническият мазохизъм достигна космически нива. Американският конгресмен Ед Кейс обяви, че е „азиатец в капана на бяло тяло“. Кандидатите за демократическата номинация за президентските избори през 2020 г. – Джо Байдън, Пийт Бутиджид и Робърт О‘Рурк – се извиниха за своята „белота“ и „привилегия“, а последният дори се представя за нещо като латино с името Бето. Елизабет Уорън, която е сред фаворитите за номинацията, цял живот е лъгала, че е чероки и дори фигурира като „първата цветнокожа жена, приета да учи право в Харвард“.
Но не всички бели могат да се правят на небели успешно. В Канада комикът Зак Поитрас беше „отменен и забранен“, защото като бял мъж си позволил да има прическа с расти, което вече се смята за расистко „културно присвояване“.
Годината донесе сериозен сигнал за либералната патология и на прочутия актьор Лиъм Нийсън. Той реши да се разкае за расистки мисли, които е имал преди много години, след като негова приятелка е била изнасилена от чернокож мъж. Разкаянието на Нийсън, меко казано, не беше прието от медиите и либералите – актьорът бързо стана поредната жертва на дигитален линч в социалните мрежи. Смъртни заплахи, призиви за бойкот, за саморазправа, „отмяна и забрана“… пълният прогресивен пакет. Същото получи и легендарният британски комик Джон Клийз след като правилно отбеляза, че „Лондон вече не прилича на английски град“.
В университетите на Западния свят расовият реваншизъм е най-силен и годината предложи потресаващи примери за прогреса на проказата. Чернокожата авторка на колежанския вестник в Дикинсън, Леда Фишър, попита със своя статия: „Трябва ли да е позволено на бели момчета да говорят?“ А в Единбургския университет се проведе конференция против расизма, на която… не бяха допускани бели хора.
Университетът в Колорадо премахна белите автори от курса „Американска политическа мисъл“, а „професорката по африкански и джендър науки, Британи Купър, каза от престижната платформа на TED, че „концепцията за време е измислица на белите хора и целият разговор за това как трябва да сме точни и да не закъсняваме за ангажименти е проява на „бяло превъзходство““.
В гимназия в Чикаго премахнаха исторически стенопис от времето на Голямата депресия, защото имало прекалено много изобразени бели хора. А в гимназията „Джордж Вашингтон“ в Сан Франциско започна кампания срещу стенопис на… Джордж Вашингтон, който „травматизирал“ небелите ученици с „белотата си“.
Дори фактът, че на Запад учениците и студентите от азиатски произход се представят по-добре от всички други групи на тестове беше някак си отдаден на „бяла привилегия“ в множество статии, репортажи и академични есета.
През лятото расовият реваншизъм се разгорещи с музикален фестивал в Детройт, който обяви, че белите посетители ще плащат повече за билет от небелите. Двойно повече. Малко по-късно актрисата Розана Аркет възпламени Twitter с думите „Съжалявам, че съм се родила бяла и привилегирована. Това ме отвращава и изпълва със срам“. Тя, разбира се, е само един от хилядите демонстративно и ритуално мразещи себе си „белчовци“ в социалните мрежи и медии. Публичните извинения за „неправилен и изконно зъл“ цвят на кожата са се превърнали в нещо като либерална епидемия. Което обяснява защо на организатори на фестивал би им хрумнало да таксуват белите хора двойно.
Етно-мазохизмът достигна брутално сериозни нива през 2019 г. Но, както се казва, рекордите са, за да се чупят. 2020 г. е година на избори в САЩ и Доналд Тръмп най-вероятно ще се изправи срещу друг бял човек, който обаче публично ще се срамува от цвета на кожата си и ще прави редовен медиен екзорсизъм на демоничната си белота. Този позорен спектакъл ще напише нови глави в срамната история на прогресивните политики на идентичността.
Колко още сурова и непровокирана жлъч срещу една група от хора може да се излее от най-високите и влиятелни платформи и трибуни? И от членове на същата тази група? През 2019 г. видяхме дистопично крайни примери, които на моменти изглеждаха пародийно и нереално. В либералния балон сякаш не се усеща изтощение от постоянните двеминутки на пропагандна омраза срещу белия мъж. Ала извън него нещата изглеждат различно. И това драматично разминаване предполага, че пукането на балона може да бъде болезнено.
