Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
Когато се търсят корените на това явление, обикновено се посочва, че македонизмът е сръбско изобретение. Или по-точно, че тази доктрина/концепция е измислена от сръбския политик и интелектуалец Стоян Новакович някъде около 1887 г. Това разбиране донякъде има своите основания, но ако погледнем на македонизма като съвкупност от фактори, както споменахме по-горе, то неговите корени трябва да се търсят доста по-назад във времето.
Името „Македония“ като нещо отделно и обособено се появява през античната епоха. Така се е назовавала известната на всички древномакедонска държава с нейните именити владетели Филип II и Александър III. В историографията обаче все още се спори доколко през Античността изначално е съществувало някакво отделно от елинското македонско самосъзнание в тази държава, макар да е ясно, че древногръцките автори определят хората от тези земи като „варвари“, т.е. не гърци. Но населението на Антична Македония, особено по времето на Филип, Александър и техните наследници, бива напълно елинизирано. Името „Македония“ продължило да съществува и след разпадането й. Но древната македонска империя все пак оставила след себе си незаличими спомени за хилядолетия напред.
По времето на римската и византийската епоха областта е организирана и реорганизирана многократно като териториално-административна единица. Тя често сменя местоположението си, като териториите й се различават от тези на древната империя със същото название. На моменти границите й достигат на север до река Дунав, на изток до Черно море, на юг в даден период обхваща цяла континентална Гърция и дори достига до остров Крит, а на запад се простира до Адриатика.
През 6–7 век територията на някогашната древна македонска държава се превръща в арена на заселването на славяните в югозападната част на Балканите. Това заселване се свързва най-вече с петте обсади на главния имперски град в областта – Солун. През следващите векове Македония (или части от нея) последователно преминава ту към новосформиралата се средновековна българка държава, ту към Византия. За да се стигне до т.нар. византийска реконкиста при византийския император Василий II, който успява да отвоюва тези територии за период от близо 200 години. С успешния ход на тази кампания се създава тема (област) с името „Македония“, но не на територията на едноименната антична държава, а в Одринска Тракия. А територията на древната Македония получава името „Тема България“, съвпадайки приблизително със земите на покорената Самуилова държава. Само 10 години след появата на Втората българска държава в края на 12 век, територията на Македония отново се присъединява към нея. Впоследствие, през 14 век, тя попада под властта на сръбското царство на Стефан Душан, за да падне под османско управление в самия край на четиринадесетото столетие. През Средновековието в българските паметници името „Македония“ не се употребява нито в класическия ѝ, нито в съвременния й смисъл, а се обозначава, като „страна Лихнидийска/Охридска“, „Долна Земя“ или „Долна България“. В мнозинството си византийските извори употребяват името „Македония“ за територията на военноадминистративна единица – тема в Тракия. Такива са Филотей от края на 9 и началото на 10 век, патриарх Николай Мистик от началото на 10 век, Йосиф Генезий от средата на 10 век, Лъв Граматик от началото на 11 век и др.
Историческите извори показват, че след османското завоевание в териториите на Тракия (византийската тема „Македония“) понятието „Македония“ все още продължава да се използва от местното население. Успоредно с това, обаче от втората половина на 14 и първата половина на 15 век влиянието на западноевропейските хуманисти, основно чрез гръцките образовани прослойки, започва да навлиза и все по-настойчиво да припомня античното схващане за географския обхват на Македония. Такива споменавания можем да видим например в произведенията на хронистите, описващи процесът на османското завоевание на Балканите – Дука, Лаоник Халкокондил, Критовул и др. Така можем да обобщим, че през Късната античност и Средновековието смисълът, разбирането и значението на Македония имали изцяло регионален характер.
Идеята за нещо като политически македонизъм с античен привкус можем да забележим едва в края на 18 век, даже при някои български просветни дейци. Такъв е Спиридон Габровски, който в своята кратка история (Исторiя во кратцѣ о болгарскомъ народѣ славенскомъ) вкарва българите в модерния по това време илирийски наратив, легитимирайки ги като преки потомци на Александър Македонски. Търсенето на легитимност чрез империята на Александър се открива и в други възрожденски творби като например в Габровската преправка на „История славянобългарска“ от 1833 г. Това явление обаче е част от характерните тогава различни разбирания и течения относно това какви са етническите характеристики на Балканите и техните корени, наследници на кои народи и империи са българите, сърбите, гърците и т.н. В този смисъл върху българските културно-просветни дейци има силно влияние на модерните по това време елинизъм и илиризъм, на което се дължат и техните залитания в подобни посоки. Тези колебания обаче бързо са преодолени и българските възрожденци започват да използват името „Македония“ като важен маркер за изграждането на българската нация. Тук идеята е, че цяла Македония трябва да принадлежи на България, тъй като българите са най-многочисления етнически елемент в македонските земи. Именно от възрожденците е положена и основата, която по-късно ще стане политика на македонската революционна организация за „неделимост и автономия на Македония“, чрез която да се противостои на гръцките и сръбски претенции.
С оглед на своите политически цели гърците от средите на фанариотите възприемат макротопонима „Македония“ в неговия античен смисъл и местоположение и решават, че могат да го впрегнат за своите политически цели. Така те започват да използват македонизма с цел опосредствано привличане на българите към зараждащия се модерен елинизъм. Факторите за това, поне на първо време, са три:
1) Особената религиозна близост на българите и гърците и силното гръцкото влияние най-вече в областта на образованието и науката по това време;
2) Значителното влияние на гърците, обзети от мисълта за своята „Мегали идея“ (букв. „Велика идея“). Както ще разгледаме по-подробно, тя е построена именно върху местните антични географски наименования;
3) Силното влияние на европейската географска наука, която борави по това време изцяло с римската провинциална номенклатура на Балканите.
В темата, посветена на името „Македония“, беше обърнато специално внимание на земите на старата антична Македония в рамките на Османската империя. Тогава това наименование на практика не се среща в изворите, нито в официалните документи на османската администрация. Няма никакви данни местното население да го е използвало в какъвто и да било контекст от края на 14 до началото на 19 век. Така например при посещението си в Битоля руският пътешественик и учен Виктор Григорович научава, че почти до края на 19 век битолският митрополит се наричал „Екзарх на цяла Стара България“, но фанариотът, който управлявал епархията, променил титлата, слагайки „Македония“ на мястото на „България“. От началото на 1871 г., по нареждане на Цариградската патриаршия, титлата на костурския митрополит се променя от „Екзарх на цяла Стара България“ на „Екзарх на Горна Македония“.
Налагането на античното име „Македония“ има за цел да ерозира българския характер на населението, което я обитава, и да подготви възможността да я отцепи и впоследствие присъедини към бъдещата голяма гръцка държава. На този етап от развитието на гръцките иредентистки стремления този нов политически македонизъм започва да върви ръка за ръка с концепцията за директната асимилацията на негръцкото население на Балканите. Това се запазва чак до времето на Балканските войни, когато гръцката държава ще се разположи върху земите на Егейска Македония. Същността на гръцкия иредентизъм, насочен към православните християни в Македония по това време и използван от гръцката патриаршия може да се обобщи по следния начин: Щом си православен и живееш в Македония, която е гръцка, това означава, че си грък. Това, че не знаеш гръцки не е проблем. Защото детето ти ще го научи в гръцкото училище.
А ролята на паралелния гръцки политически македонизъм за същите тези православни македонски християни се състои в това, че македонците на Филип и Александър са били смятани от другите гърци за варвари, но са били по-силни и по-славни от тях и затова ги оглавяват и обединяват, създавайки световна империя. Така и ти, като един нов македонец си пряк наследник на старите македонци и не можеш да бъдеш по-долу от другите гърци.
За преплитането на тези две линии на гръцката политика може да се посочи и един интересен пример. Българският революционер и главен войвода на ВМОРО в Костурско Васил Чекаларов пише следното в дневника си на 29 декември 1902 г.:
Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат дотам се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки думи. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме.
И, може би, тук е мястото да разгледаме един епизод, в който македонската историография вижда ясното съществуване на вече оформил се македонски сепаратизъм във втората половина на 19 век. Това е уводната статия на Петко Р. Славейков „Македонският въпрос“, публикувана на 18 януари 1871 г. в издавания в Цариград вестник „Македония“. Македонските историци обаче използват само определени пасажи от нея, за да я натаманят за своите цели. За какво всъщност става дума? Статията е част от един по-широк дебат по онова време относно въпроса кое от наречията да бъде прието за основа на новия книжовен български език. Дебатът се води между Петко Р. Славейков и Кузман Шапкарев, макар и последният да не е споменат поименно в публикацията. Славейков е привърженик на източното наречие (използвано в Старопланинския район), а Шапкарев на западното (по долината на река Вардар и по-специално Битолско-Прилепското). И Славейков пише за това следното:
Ний пак не щехми да говорим никога за този въпрос, ако беше състоял само в отделението на учебните книги, защото ние не видим вреда в това, дето некои желаят да ся учат децата на бащиното си наречие; напротив, ний видим в това един знак на свестявание. Първоначалното преподавание само тогаз бива плодотворно, когато става на язик който разбират децата. Всичката вина тука, че не ся избира един такъв път, който да докара не разделения в наречията, но съединение, съгласие. Колкото е криво и това да ся учат македончетата по наречието на горните българи, толкоз е криво дето да ся дроби язикът в училищата на всякакви наречия и всякой да следва своето, без най-малко внимание към другите. В такъв случай всяко наречие треба да има своя книжовност и никоя да не достигне онова състояние, което треба да има като книжевност на цел народ. Разлика в наречията има у всичките европейски народи, и даже много по-голема от колкото у нас; но ни един от тези народи не е помислял да раздроби учебний си язик на множество наречия и литератури. Те са избрали един среден път и са приели само един учебен язик, който е вече най-напреднал в тех. Това требаше да направим и ний. От всичките наречия требаше да изберем едно средне, което да бъде понятно на всичките области, и на него да учим децата си. Това ще бъде и право, и разумно, и полезно, защото ще упази единството на наший народ.
А за македонистите пише следното:
Много пъти сми чували от македонистите, че те не били българе, но македонци, потомци на древните македонци, и всякога сми чакали некакви доказателства на това, без да ги дочакаме. Македонистите никога не са ни показвали основанията на таквозито си мнение. Те упорствуват в своето македонско происхождение, което никак не могат да прокарат до дето треба. Ний сми прочитали в историята, че в Македония е живял един малък народ македонци; но в нея никъде не сми намерили ни що са били тези македонци ни от какво племе са происхождали, а малкото некои македонски думи спазени у некои гръцки списатели съвсем отричат таквъзито предположения. Освен това подир завоеванието на Македония от римлянете вече ни помян нема от тези македонци. Ний срещами по техните места всякакви други народи, само тех, македонците не виждами. Що са станали и в кой народ са се слели, ний не знаем, защото историята не ни го казва. Ний можем да предполагами всичко с еднаква вероятност: можем да казвами, че македонците продължават своето съществование и до днес; можем да кажем и че са ся изгубили отдавна. И едното, и другото ще бъде еднакво лъжовно, защото не ся опира на достоверни свидетелства. Ний можем да примем и онова мнение че уж старите македонци били българе, т.е. славени. Но всякак потеклото на македонистите от старите македонци е от най-съмнителните неща. Техното мнение днес не може да ся опира освен на местото, дето живеят, а то е от най-шатките опирания. Като са живели старите македонци на тези същите места, защо и днешните жители да не са от македонска кръв? Те са цели македонци, заключават македонистите и ся успокояват на своето големо откритие!
Македонистите, за които пише Петко Р. Славейков, очевидно са повлияни на местно ниво от гръцкия политически македонизъм. Интересна подробност е, че след отпечатването на статията, в редакцията на вестник „Македония“ пристигат множество опровержения от редица населени места в Македония. В тях се пише, че такива македонисти сред тях няма, че всички се чувстват българи и са част от българския народ и неговата борба за национално освобождение.
И макар тези местни македонисти да остават сравнително маргинални представители на все още мъглявото и екзотично явление на гръцкия политически македонизъм, може да се каже, че те вече съществуват. Както съществува и днес същият този особен гръцки македонизъм в пределите на Северна Гърция (Eгейска Македония) и по-точно района около Костур/Кастория и столицата на държавата на Филип и Александър – град Пела. Там тези македонисти са оцелели след всички исторически превратности от времето на дядо Славейков, преживели са пет войни, но продължават да смятат себе си за местни македонци – коренно население, обитаващо териториите на Древна Македония. Част от тях са обединени около организацията „Виножито“ и продължават да изповядват гръцкия македонизъм като своя идентичност.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
