Въпреки че термините „патриотизъм” и „национализъм” имат различни значения (първият се отнася към територията, а вторият – към нацията, която е общност от хора), в настоящия материал те ще бъдат разглеждани и като синоними, тъй като са в еднаква степен противоположни на националния нихилизъм и родоотстъпничеството.
В днешно време в България се наблюдава засилен интерес към родното, към историята, традициите и обичаите: народни танци, национални носии, събори, исторически възстановки… Националното самочувствие на българина се повишава, а усещането за идентичност е все по-силно. Тридесет години след промените от края на 1989г. е добро време за ретроспекция на българския патриотизъм от падането на комунистическия режим до днес. С което да покажем да младите читатели и да напомним на останалите, че далеч не винаги национализмът е бил толкова ясно изразен.
Падането на комунистическия режим у нас завари българския народ в едно доста деликатно положение, що се отнася до патриотизъм и национално самочувствие. В продължение на (повече от) десетилетие НРБ положи големи усилия да даде поводи на българите за национална гордост – вложени бяха огромни инвестиции в култура, спорт, наука (включително българската космическа програма). Резултатите не закъсняха:
- през 1981г. всенародните чествания „1300 години България” показаха на света, че „малка” България може да впечатли с мащабни проекти, като част от тези чествания бе и изстрелването в космоса на два чисто български изкуствени спътника;
- между 1979 и 1988г. страната на четири пъти бе домакин на Международната детска асамблея „Знаме на мира”, като на последното издание пристигнаха деца от 135 държави – организирането и логистиката на подобно събитие няма как да не вдигнат националното самочувствие;
- 80-те години бяха апогеят на българския спорт – цяла плеяда гимнастички доминираха на световния подиум, създавайки ерата на „златните момичета” в художествената гимнастика; подобна доминация имахме също в щангите и в по-малка степен – в борбата и бокса; на световното първенство по лека атлетика през 1987г. в Рим България се оказа четвърта сила в света; следващата година, на Олимпиадата в Сеул нашите спортисти наредиха страната ни на 7-о място по медали; на 20 април 1984г. Христо Проданов става първият алпинист в света, изкачил връх Еверест по изключително трудния и опасен Западен гребен без кислороден апарат; във футбола, макар да не бяхме първостепенна световна сила, имахме периодични „избухвания” – и на национално, и на клубно ниво;
- на 7 юни 1988г. Александър Александров стана вторият българин, излетял в космоса, което затвърди България като една от най-големите космически сили в света към онзи момент.
От друга страна обаче ежедневието на масовия българин потискаше самочувствието му – в страната съществуваше хроничен дефицит на (качествени) стоки, а „изходните визи” и „Кореком” превръщаха българите във „втора категория” хора, при това в собствената им страна. Едва през последните една-две години на „Соца“ бе направен частичен пробив (появиха се „оказионни” магазини, в които се продаваха „корекомски” стоки срещу левове, а държавата разхлаби режима за пътуване в рамките на Източния блок), но общото усещане бе за една сива и тягостна реалност. На практика спортът бе превърнат в отдушник, чрез който българинът поне за малко да се почувства „гражданин на света”. Показателен бе и коментарът на пратеник на „Франс футбол” за една голяма международна футболна среща в София – той нарече българските зрители “дивата публика”, като усещането му е било, че трибуните са изпълнени със сиви и озлобени от социалистическата действителност хора.
Така че в края на социализма патриотизмът на българина го имаше, но някак „дрънчеше на кухо”, като моментна поза, а не като постоянно усещане.
Важно е да се добави също, че по онова време, заради цензурата и информационното затъмнение, държавата успя да „спести” на мнозинството българи ужасяващия медиен образ, който страната ни имаше в западната преса, поради ред събития, очернили ни пред света – скандала с изравянето на тленните останки на Чарли Чаплин, убийството на Георги Марков в Лондон, версията за българско участие в атентата срещу папа Йоан-Павел II, задигането на „История славянобългарска” от Атон и накрая отзвука от „Възродителния процес”. Ако тогава имаше Интернет и Фейсбук, националният нихилизъм вероятно щеше да придобие неподозирани мащаби.
С отстраняването на Тодор Живков и отварянето на България към света лъсна огромната разлика между нашата страна и Запада. Това, което преди бе видно само за избрани представители на номенклатурата, получили досег със „свободния свят”, вече стана ясно и на мнозинството – а именно, че стандартът на живот в България е ужасяващо нисък. Просто дотогава с изкуствени мерки (контролирани потребителски цени и информационно затъмнение) се е създавало усещане за някаква относителна нормалност, въпреки абсурдите на социалистическия бит. През онзи период първият допир на българин със „западняк” обикновено изглеждаше като досег с извънземна цивилизация. Логично, в такава ситуация беше много трудно да си патриот, а вместо това хората се конкурираха в това чие чуждопоклонничество (естествено, към „западна” държава) е по-оригинално. Стигаше се дори дотам български писатели да публикуват под англоезични псевдоними.
Преминаването към многопартийна политическа система обаче отвори пътя към създаване на немалко националистически партии и организации. Една част от тях бяха формирани от стари членове и потомци на организации, съществуващи преди 09.09.1944г. (възпитаници на Военното на Н.В. училище, ВМРО, „легионери” и т.н.), други дойдоха от средите на БКП, която през последните години беше направила националистически „завой” в своята идеология. Първите играеха върху носталгията по монархията (”преди девети”) и бяха концентрирани в градските ядра, а вторите размахваха картата на потенциалната турцизация на „смесените райони” и таргетираха етническия български вот именно там. Това всъщност бяха приемниците на двете основни линии на българския национализъм – възрожденският на Паисий Хилендарски (просъществувал до 1944г.) и социалистическият (възникнал през 70-те години на миналия век покрай интелектуалния кръг на Людмила Живкова). Антикомунистическите националисти обаче не можаха да наложат своята линия като доминираща в рамките на основната антикомунистическа сила СДС – отчасти заради конюнктурни договорки с ДПС, отчасти заради силно „прозападния” курс на коалицията, включително търсенето на „западна” помощ в битката срещу наследниците на БКП. Това отхвърляне на националистическата дреха от страна на „старата десница” допълнително наля вода в мелницата на БСП и може да се приеме за един от „смъртните грехове” на „сините”.
Като цяло обаче, до „лудото американско лято на 1994-а” патриотизмът не беше на мода, а тогава се задържа мимолетно, единствено покрай грандиозния успех на футболните ни национали на Световното първенство в САЩ.
В средата на 90-те години се случиха две международни събития, които допълнително смазаха националното самочувствието на българина. Едното бе влизането в сила на Шенгенското споразумение, в рамките на което България бе поставена в т.нар. „черен визов списък” заедно с държавите от „третия свят” (за сравнение, страните от „Вишеградската четворка” не бяха в този списък). Второто бе публикуването на книгата на американския политолог Самюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите”, в която авторът поставя България не в рамките на европейската цивилизация, а в отделна, доминирана от Русия, „православна” такава. Освен че сами по себе си тези събития имаха негативен ефект върху обществената атмосфера, те бяха използвани от среди около БСП за налагане на тезата, че „Европа не ни иска”. Но най-силният удар бе изцяло по вътрешни причини – тоталният икономически срив, хиперинфлацията и хуманитарната катастрофа от края на 1996-а и началото на 1997-а година затвърдиха масовото усещане, че България вече е бананова република от „третия свят”, която дори не изнася банани.
Смяната на властта след протестите от началото на 1997г. на практика стартира процесите на интеграция към европейските и евроатлантическите структури. Новите управляващи от ОДС положиха кански усилия да убедят западноевропейските си колеги, че Хънтингтън не е прав по отношение на България. И успяха. В комбинация със съответните реформи и двустранни споразумения за реадмисия, в края на 2000г. България бе извадена от унизителния „черен визов списък” на Шенген. Този безспорен успех обаче предизвика само частична еуфория, предимно в столицата и още няколко големи града, докато по малките населени места хората останаха индиферентни, най-вече защото за мнозина от тях бе трудно да пътуват до областния център, а още по-малко да се възползват от падането на визите.
Първото десетилетие на новия век премина за България под знака на приемането ѝ в НАТО (2004г.) и Европейският Съюз (2007г.). Последното сякаш осъществи завета на Васил Левски „да бъдем равни с другите европейски народи”, което всъщност е мотото на възрожденския български патриотизъм. В действителност, присъединяването ни към Европейския съюз доведе до нови предизвикателства пред българския патриотизъм/национализъм.
От една страна, европейският път на България създаде прослойка от лоялни повече на Брюксел отколкото на София български граждани (за тях Брюксел е новата Москва). Тези хора непрекъснато настояват да приемем всичко, което „идва от Европа”, без да се замислят дали е добро или зло, полезно или вредно. От друга страна, това провокира антиевропейска реакция под формата на евроскептичен национализъм. Тенденция, особено опасна, тъй като българският национален интерес еднозначно изисква страната да бъде член на голямо европейско политическо обединение. Поради една проста причина: със своите демографски и икономически параметри България не може да бъде самостоятелен геополитически фактор; в рамките на ЕС тя е такъв. Отделен въпрос е какво е сегашното състояние на Евросъюза и какъв искаме да бъде той.
Дванадесет години след приемането ни в ЕС и 22 години след старта на реалните промени в страната, националното самочувствие на българина няма нищо общо с онова от края на 80-те и началото на 90-те години. Днес младите българи, които не помнят нито соца, нито опашките за визи, се чувстват равни на „западните” си връстници и приемат това за даденост. Докато родените преди средата на 80-те години, които изстрадахме целия този път, (трябва да) оценяваме постигнатото.
Днес много българи „се връщат към корените” – отчасти заради повишения си жизнен стандарт, но най-вече като реакция срещу „западните” тенденции за национално и културно обезличаване под диктата на „културния марксизъм” и „политическата коректност”. Този „антизападен” рефлекс обаче в никакъв случай не е антиевропейски. Българинът се гордее, че е българин, и в същото време се възприема като европеец (именно защото е българин и се гордее с това).
Тридесет години след падането на Берлинската стена, „Изтокът” става новият „Запад”. И България е част от този процес.
