fbpx

НОВО

Макрон срещу Ердоган на геополитическата арена

Влошаването на отношенията между Турция и Франция не е моментен неврологичен спазъм. Напротив, напрежението между Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон е последователно и структурно. Публичната реторика, с която всеки един от двамата държавни глави деградира другия, е само...

Макрон и ислямизмът (между ереста и безбожието)

Често съм се питал кое е по-страшно: да славиш Бог по изопачен начин или съвсем да отричаш съществуването Му. Въпросът е интересен и важен. Някой ще каже: по-добре да почиташ Бог, все едно как, отколкото да Го отричаш. В този ред на мисли хората могат да се разделят...

Освежаване на страховете

Преди тракаха със зъби пред телевизора при десет умрели дневно, сега при сто отиват на другия каналСтраховете не са вечни. Когато мине време и свикнем с тях, те губят смразяващата си власт над умовете и започваме да ги разглеждаме като нещо сравнително обикновено....

Културни войни: Тирания в името на толерантността

Нашият автор Владислав Апостолов гостува в „Политически НЕкоректно“ по Българското национално радио. Цензура, индоктринация и идиотокрация. Парализираща пропаганда, мазохизъм, умопомрачен либерализъм, улично насилие и унизителни изяви на преклонение и подчинение към...

Бюджет 2021 е крайно разочароващ

Както стана традиционно, през октомври правя анализ на проекта за държавния бюджет за следващата година. И това, което мога да кажа за Бюджет 2021 е, че е най-лошия правен през последните години. Проектът изобщо не включва антикризисни мерки, предвижда хаотични...

Сънят

В момента в Република Северна Македония тече най-масивната и яростна антибългарска кампания от десетилетия. Отново се чуват думи като - „бугари фашисти“, „бугари татари“ и „бугарска окупациjа“. Всекидневно по всички медии се разпространяват статии срещу България,...

Опасната победа на лявото в Европа

Вече лъсна как доминиращата симбиоза между либерали, зелени и социалисти чрез подмолни политики определят живота на стотици милиони и бизнеси за трилиони Атаките за отсъствието на медийната свобода у нас са тотални кьорфишеци Семейството като основно ядро на...

Невиждана цензура в САЩ: ето как Фейсбук и Туитър премахват информация за корупция, свързана с Джо Байдън

Корупционен скандал разтърси САЩ броени седмици преди изборите. Прочие, нали не си мислите, че само в България политиците са цъфнали и вързали и че само за тях се вадят предизборно кални компромати? Човешката природа си е една и съща навсякъде, следователно корупцията...

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част. Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува...

Енергийната ефективност: Поредният писък на европейския социализъм

В Брюксел сметнали, че за да постигнат целите на Зелената сделка, Европа трябва да инвестира 275 млрд. евро годишно за обновяване на сградите до 2030 г. Разбира се, бързо се сетили, че хората доброволно тези пари няма да ги вкарат в изолация и измислили поредната нова...

Политиката на Тръмп в Близкия Изток и Азия #Годишникъ2019

Време за четене: 10 мин.

Има три причини, поради които разговорът за външната политика на американския президент Доналд Тръмп е доста замъглен. Първата е функция на флуктуацията на ръководителя на Белия дом: всяко нещо е предпоследно, а един tweet може да отмени друг. Втората е кадровата динамика по върховете на американските институции, които имат отношение към външната политика на САЩ: Държавният департамент и Департамента по отбрана (Пентагона). Третата е тази, че винаги когато става дума за Доналд Тръмп, дискусията бързо се потапя в атмосферата на агитки от обезателни привърженици и ортодоксални противници, които задушават възможността за един спокоен и обективен прочит на нещата.

Нека направим и по-нататъшно уточнение. Става дума за общите принципи, от които се води външно-политическата активност на американския президент. Същите могат да бъдат изведени както следва:  

  • Икономизирана външна политика или политика на „търговския тефтер“. Тук става дума за това, че външно-политическият вектор се мисли по-скоро в категориите на цифрите, отколкото на споделените ценности. Основен критерий в този аспект се превърна търговското салдо на САЩ с всяка една страна;
  • Политиката на tête-à-tête за сметка на политиката на древногръцката Агора.  Тук иде реч за това, че се предпочитат двустранните формати пред мултинационалните такива;
  • Добре известната рамка “America First”, която не представлява толкова възражение на глобализма, колкото претендира за изпълването му с ново съдържание и приоритети (либералната “Pax Americana” става консервативната “America First”);  
  • Политика на йерархиите или „политика на асансьора“: светът се мисли не като „плосък“ и „нивелиран“ откъм международното право, а като произтичащ от реалполитик мозайка на субординирани елементи, в които има властни центрове и периферии със смесен суверенитет;
  • Политика на делегиране на отговорности или „политика на пълномощията“, в която на регионални фактори се спускат определени задължения (надзорът на САЩ от “Pax Americana” се прехвърля на оторизирани наместници).  

Тези принципи нямат универсална приложимост и биват експлоатирани в различен обхват и степен спрямо конкретен „отрязък“ на света. Но въпреки че те са по-скоро теоретични, тези принципи далеч не остават „на хартия“. Тяхното постепенно материализиране във външната политика на Доналд Тръмп се случва, особено динамично спрямо Близкия Изток и Азия.

В рамките на текущия мандат на Доналд Тръмп близко-източната политика на САЩ бе съпроводена с ключови решения, в които обаче реториката и действията често се саботираха взаимно. От една страна е явно желанието на американския президент да не се ангажира военно повече в региона (най-чистото доказателство за това бе решението на Доналд Тръмп да не отвръща с военен удар по цели в Иран след свалянето на американски дрон около Ормузкия проток). В този дух бе инициирано изтеглянето на американското присъствие в Северна Сирия. Продължи и тенденцията на намаляване на интереса на американските компании по отношение на експлоатацията на природните ресурси в региона (класически пример е Ирак).

От друга страна обаче, на практика американското военно оттегляне от Северна Сирия бе съпроводено с увеличаването му в Саудитска Арабия[i] и Ирак[ii]. Излизането на САЩ от т.нар. Ядрена сделка с Иран (The Joint Comprehensive Plan of Action, JCPOA) и инициираната от Вашингтон политика на увеличаващ се натиск („maximum pressure“[iii]) спрямо режима на аятоласите провокираха Техеран да отговори с още по-агресивни рефлексии спрямо трети страни в региона[iv]. Последното от своя страна направи трудно за аргументиране американското изтегляне от Близкия Изток и се наблюдават примери за точно обратното[v].  



Въпреки това остава налице желанието на американския президент да делегира политиката на сигурност на Близкия изток върху местни актьори (в параграфи военно присъствие и икономическо донорство). По отношение на военното измерение се разчита на развиването на все още мъгляви инициативи като т.нар. Арабско НАТО (Middle East Strategic Alliance, MESA), който алианс обаче, въпреки провежданите съвместни учения на държавите-членки, не прогресира[vi]. По отношение на икономическото стимулиране се акцентира върху паричните възможности на близките до американската администрация управления в Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства[vii].

На този етап така формулирана политиката на сигурност на САЩ в Близкия изток, сблъскваща се в диалектиката между реторика и действия, довежда до свиване на позициите, които американците имат в региона. Това е процес, който паралелно довежда до:



  • Увеличаване на влиянието и значението в Близкия изток на Русия (налагането на формата „Астана“ като ключов за бъдещето на Сирия; утвърждаването на Русия като посредник между Башар ал-Асад и кюрдите, както и между кюрдите и Анкара; закупуването на Турция на руския зенитно-ракетен комплекс S-400; ролята на Москва в енергийния сектор на Ирак и Турция; пробивът в икономическите отношения между Русия и Саудитска Арабия и т.н.)[viii];
  • САЩ претърпяха имиджови щети по отношение на това доколко имат желание да изпълняват съюзническите си задължения (спрямо кюрдите в Северна Сирия срещу Турция и спрямо Саудитска Арабия срещу Иран);
  • Иран увеличи влиянието си върху Ирак, Ливан и Сирия и си спечели нови позиции в Йемен;
  • Релативизиране на американско-турските отношения, в контраст на тези между Москва и Анкара.

Грешките, които американската администрация допуска в Близкия изток, са основната причина те да не могат да преустановят присъствието си там в степента и със скоростта, за които има желание Доналд Тръмп. Допълнителен проблем за ръководителя на Белия дом е и това, че в Конгреса на САЩ има би-партийно настроение срещу подобна политика на оттегляне.  

Независимо от трудностите, които американците срещат в Близкия изток, тяхното внимание все повече се ориентира към Азия. Това изместване на фокуса на американската външна политика се случи още по времето на предишния президент на САЩ Барак Обама. Така нареченият „Obama’s pivot to Asia” обаче бе по-скоро символен и остана кух откъм съдържание. Но, така или иначе, посоката бе определена от предишния ръководител на американската администрация. Доналд Тръмп „стъпи“ на същата концепция, но с ключовата разлика, че започна да я изпълва със съдържание.

Осмислянето на Китай като основния геополитически конкурент на САЩ през XXI-ви век бе съпроводено от конкретни стъпки от страна на Вашингтон:

  • Засилването на военното присъствие и съвместните военни обучения между САЩ и съюзници в региона[ix];
  • Увеличаване на обема на военните сделки между САЩ и отделни страни от региона[x];
  • Учестяване на тестове за свободна морска навигация в Южнокитайско море;
  • Налагане на търговски мита на Китай;
  • Паралелна кампания срещу китайските мобилни технологии и перспективата те да изграждат 5G мрежи и срещу политиката на дълговата задлъжнялост (Debt-trap diplomacy) на Пекин покрай инициативата на „Новия път на коприната“ („One Belt, One Road”).

Тези конкретни действия могат да бъдат „облечени“ и в концептуалните политики на САЩ, предвиждащи сдържането на Китай. Един път, опитът за засилване на отношенията между САЩ и Индия (за целта бе създаден двустранният формат „two-plus-two”, чийто състав включа ръководителите на външната политика и на отбраната на двете страни)[xi]. Втори път, „разделянето“ на западния от източния вектор на руската външна политика, при което Вашингтон се опитва да не екстраполира неудобствата от първия (срещу Европа) на втория (срещу Китай)[xii].

Въпросът тук е, че водена от принципната рамка на американската външна политика, очертана в началото на настоящия текст, същата възпроизвежда грешки:

  • Напускането на Транстихоокеанското партньорство (ТPP) от страна на САЩ[xiii];
  • Политиката на налагане на тарифи бе приложена и към редица държави от региона на принципа на отрицателното търговско салдо на Вашингтон с тях[xiv];



Този тип политики обаче довеждат до увеличаване на икономическия натиск на Китай спрямо държавите от региона и допълнително смесване на техния суверенитет (проблемът е особено чувствителен за държавите от Индокитайския полуостров). Допълнително усложнение пред американската външна политика в региона е привличането на Пакистан в Шанхайската организация за сътрудничество през 2017г., както и постоянният риск Иран да добие статута на пълноправен член в нея. Рисков характер има и текущото напрежение между Япония и Южна Корея.  

Ако в американската политика спрямо Близкия Изток има разминаване на реториката и действията, то в тази спрямо Азия е налице съмнение относно това дали някои от приложените инструменти могат да доведат до положените цели. Във всички случаи обаче азиатският вектор на Вашингтон изглежда по-добре подреден и последователен, отколкото е близко-източният им. Не по-малко важно е и това, че за разлика от Близкия Изток, САЩ на този етап не са предприели стъпки за делегирането на политиката на сигурност спрямо Азия на други страни (въпреки някои дискусионни послания като това, касаещо дислоцирането на американския военен контингент от Южна Корея).



В обобщение можем да кажем, че теоретичната рамка, в която Доналд Тръмп си представя външната политика на САЩ, започва постепенно да се материализира, без да е добила окончателен вид. Тезите за изолацията на САЩ и за оттеглянето на Вашингтон от света обаче са изпреварващи реалния ход на събитията и се артикулират въпреки, а не според случващото се[xv]. По-скоро говорим за „разместване“ на външно-политическото внимание на САЩ, в който процес американският президент прави някои шумни грешки. Но това са пропуски, продиктувани не от идеологическата ангажираност на Доналд Тръмп, а по-скоро персонални такива, допуснати от дефицити в експертизата му.  


[i] След атаката на свързани с Иран милиции спрямо петролната инфраструктура на Арамко в средата на септември месец, в Саудитска Арабия бяха дислоцирани допълнително 3000 американски военнослужещи, две батерии на противовъздушния комплекс „Patriot“, една  противоракетна система THAAD и две ескадрона с F-15s. 

[ii] Където, въпреки нежеланието на иракските власти, ще бъдат дислоцирани напускащите Северна Сирия американски военнослужещи.

[iii] Всъщност става дума за налагане на редица санкции върху Иран, основно върху продажбата на петрол, банковия сектор на страната и на физически лица от режима ѝ.

[iv] Юни месец в рамките на Персийския залив и Ормузкия проток бяха атакувани петролни танкери с различна собственост; в сравнително същия период от време с ракети „Катюша“ в Ирак бяха обстрелвани американски военни в базите в Кемп Таджи, Мосул, Балад, както и комплекс със служители на тексаската компанията Exxon Mobil в южните части на Басра; бяха извършени удари и по дипломатическите представителства на САЩ в „Зелената зона“ на Багдат. Стигна се и до сваляне на американски дрон от Иран отново над Ормузкия проток (Вашингтон и Техеран спорят дали той е бил в международни или национални води). През цялата отминаваща 2019 хутите в Йемен обстрелваха различни – граждански, петролни и военни цели в Саудитка Арабия.

[v] Споменатият епизод с атакуваните петролни танкери в Персийския залив доведе до изпращането там на стрелкова група, водена от самолетоносача „Ейбрахам Линкълн“, заедно със зенитния комплекс “Patriot”, както и нови две хиляди американски военнослужещи. 

[vi] Изключителен проблем пред перспективата за тази инициатива са колебанията на Египет спрямо нея и широко отразяваните информации, макар и непотвърдени официално, че Кайро иска да се оттегли от MESA.

[vii] Класически пример в този аспект е представената икономическа част от план на Джаред Къшнър за разрешаване на Близко-източния конфликт, в който се предвижда основни столици донори да бъдат Рияд и Абу Даби. Ролята на Саудитска Арабия и ОАЕ в политиката на икономически стимули се разпознава и спрямо държави като Египет, Йордания, Ирак и т.н. 

[viii] Към тази равносметка могат да бъдат добавени и предхождащите позиции на Москва като посредник между Израел и Иран по отношение на случващото се в Сирия, както и добрите такива на Москва с Техеран и Кайро.

[ix] В началото на септември месец започна първото съвместно военно обучение между САЩ и ASEAN (The Association of Southeast Asian Nations): ASEAN-US Maritime Exercise (AUMX), започващо от Тайланд и приключващо в Сингапур; Въпреки добрите отношения между ръководителите на Филипините и Китай, съвместните военни обучения между Манила и Вашингтон нарастват във всяка една от годините на управление на Доналд Тръмп; За първи път от края на войната във Виетнам, в страната акостира американският самолетоносач „Карл Винсън“, съпроводен от крайцер и разрушител; Договореният от Обама пренос на THAAD в Южна Корея пък бе доставен през септември месец 2017-та година.   

[x] За разлика от предишните американски администрации, тази на Доналд Тръмп действа смело по отношение на пласирането на американско оръжие на Тайван: Тръмп е одобрил продажбата на различни бойни машини – от танкове през ракети земя-въздух до изтребители – в сделка, чиято стойност варира между 2 и 8 млрд. долара. Това се случва в контекста на и без това покачващото се потребление на американска бойна техника от страна на Тайпе; Въпреки че Русия остава доминиращият доставчик на оръжие за Индия, делът на Москва намалява за сметка на покачващия се такъв на САЩ; Вашингтон продължава да продава оръжие и на страни като Австралия, Япония, Южна Корея и т.н.

[xi] Струва си да се спомене промяната на етикирането на региона от страна на САЩ – от Тихоокеански, на Индо-тихоокеански, което далеч не се редуцира до само символно значение за Ню Делхи. В допълнение, САЩ са склонни да правят компромиси с Индия, каквито не биха направили за други държави (за разлика от Турция, Индия на този етап няма наложени санкции за решението й да закупи S-400 от Русия).

[xii] В този смисъл САЩ имат два различни външно-политически рефлекса спрямо политиката на Русия: в Европа Вашингтон е по-скоро враждебно ориентиран към Москва, докато в Азия е по-скоро готов на разбирателство с Москва. Идеята на второто е да се релативизира позицията на Русия като една от основните суровинни бази и източник на природни и военни ресурси за китайския геополитически проект. 

[xiii] Това е част от причините държави като Япония, Австралия и Канада бързо да инициират сурогатна търговска сделка (Comprehensive and Progressive Agreement for Trans-Pacific Partnership, ТPP-11).

[xiv] А на Индия бе отнет специалния търговски статут, който Ню Делхи имаше спрямо САЩ. Индия бе допълнително раздразнена и от изказванията на американския президент, че Вашингтон може да посредничи между Ню Делхи и Исламабад спрямо конфликта в Кашмир (който Индия разглежда като двустранен проблем).

[xv] Може би давайки си сметка за рисковия ефект, който подобно „отдръпване“ на САЩ би имало за Европа и ЕС, някой от най-обстойните застъпници на тази теза са именно европейци.


Всички материали от Годишникъ 2019 може да откриете тук

Хартиеното издание може да закупите тук

Споделете чрез

Предишен

Следващ