Евроизборите приключиха преди месец и “пилците” вече се броят под формата на депутатски места в Европейския парламент. Вярно, картината на политическите семейства е още непълна – създават се нови групи, а досега съществуващи са заплашени от разпад поради продължаващата “миграция” на партии от една наднационална фракция в друга. Но можем поне да си направим някои основни изводи – както за тенденциите, така и за настроенията.
Европейската народна партия не само отново е най-голямата политическа група в ЕП, но успя и да разшири своето представителство. Логично е именно от нейните редици да бъде излъчен бъдещият председател на Европейската комисия. Само че…
Досегашният председател на ЕК Урсула фон дер Лайен бе избрана благодарение на консенсус между ЕНП, социалистите и либералите от “Обнови Европа”. Коалиция, в която два от трите елемента понесоха негативи на изборите от 6-9 юни. И докато за “Социалисти и демократи” загубите са поносими, то либералите регистрират значителен отлив, като особено показателно е изборното крушение на френския президент Емануел Макрон и водената от него политическа сила.
Ако се разчита само на досегашната подкрепа (ЕНП-социалисти-либерали), сметките показват, че мнозинството е постижимо (трите групи разполагат сумарно с 400 депутата от общо 720), но легитимността на Фон дер Лайен ще бъде по-ниска в сравнение с предишния мандат. А и “постижимо” не означава “гарантирано”. Френските републиканци например, ако и да са част от ЕНП, вече обявиха, че няма да подкрепят Урсула фон дер Лайен при гласуването в пленарна зала на 18 юли. Възможни са и други изненади, но и да не бяха, едно по-широко мнозинство зад председателя на Еврокомисията е далеч по-добра перспектива, особено при настоящите геополитически реалности.
А откъде може да дойде това разширяване? Ограниченият ресурс на крайната левица и свиващият се такъв на Зелените не ги правят особено привлекателни партньори, ако идеята е да се търси по-широка легитимност.
За сметка на това, т. нар. крайна десница (разбирай, всичко вдясно от ЕНП) постигна известен (макар и далеч не грандиозен) изборен успех и със сумарно около 200 депутати, съставлява сериозен резервоар за допълнителна подкрепа. Това пространство към момента е в полунасипно състояние, но някои негови елементи (нереалистично е да се очаква ан блок) биха могли да бъдат привлечени към “европейския консенсус” при определени условия.
За начало, нека да видим кой кой е в това пространство:
- – “Европейски консерватори и реформисти” разшириха влиянието си и вече са трета парламентарна сила. Групата споделя доминиращата европейска линия за подкрепа на Украйна срещу руската агресия, но има съществени разногласия с европейския мейнстрийм по отношение на миграция, Зелена сделка, джендър политики. Силните фигури там са лидерът на “Италиански братя” и премиер на Италия Джорджа Мелони, както и полските консерватори от “Право и Справедливост”;
- – “Идентичност и демокрация” споделят до голяма степен вижданията на ЕКР, с тази основна разлика, че са “по-резервирани” спрямо подкрепата за Украйна и респективно по-настоятелни за стартиране на мирни преговори. След напускането на “Алтернатива за Германия”, основаната сила там остава френският “Национален сбор” на Марин льо Пен (това е и партията, вкарала най-много депутати в Европейския парламент – 30 души);
- – Покрай унгарския премиер Виктор Орбан се оформя фракцията “Патриоти за Европа”, която към 7 юли следобед вече отговаря на минималните изисквания за парламентарна група. На 8 юли (настоящият материал е писан на 7 юли вечерта) се очаква и партията на Льо Пен да реши дали ще се присъедини – което би довело “Идентичност и демокрация” до разпад. От своя страна, решението на Орбан да сформира нова група, вместо да присъедини своята партия ФИДЕС към ЕКР, бе продиктувано от присъствието там на румънската партия “Съюз за обединение на румънците”, която е на антиунгарски позиции;
- – Споменатата вече “Алтернатива за Германия” също има амбицията да сформира парламентарна група – покрай нея гравитират някои “суверенистки” и силно евроскептични партии като българската “Възраждане”.
По принцип, националистическият сектор е най-трудно податлив към наднационални обединения (което е напълно естествено), така че е нормално крайната десница да е по-фрагментирана в сравнение с другите политически течения. Това, което ги обединява обаче е неприязънта към досегашния европейски курс.
А Урсула фон дер Лайен символизира именно това, срещу което са формациите “вдясно от ЕНП”. Е, как при това положение да се търси подкрепа – от Мелони, Льо Пен, Орбан, от полските консерватори?
Да не говорим, че самата Мелони беше изолирана от преговорния процес, който доведе до номинациите на Урсула фон дер Лайен (за председател на ЕК), на Антониу Коща (за председател на Европейския съвет) и на Кая Калас (за дипломат номер едно на ЕС). Което е още по-необяснимо и от упорството да се налага Фон дер Лайен – именно с италианския премиер можеше най-лесно да се намери общ език, предвид проукраинските ѝ позиции.
ЕНП разполага и с други силни фигури. Например, Манфред Вебер вероятно би бил доста по-приемлив вариант поне за представителите на ЕКР. Да не забравяме, че двете фракции имат и общо минало – групата “Европейска народна партия – Европейски демократи”, като втората съставна част е именно предтечата на днешната ЕКР.
Но това не е всичко. През ноември предстоят избори за президент на САЩ и бъдещата Европейска комисия ще трябва да си партнира с бъдещата администрация в Белия дом през следващите четири години. И ако Доналд Тръмп се върне начело на Съединените щати (засега изгледите са по-скоро такива), кой по-лесно би намерил общ език с него – досегашният “европейски консенсус” между ЕНП, социалисти и либерали или някаква по-дясна конфигурация? Очевидно, второто.
“Десният завой” в Европа всъщност не е точно това, което мнозина си мислят. Не че европейските избиратели са минали по-вдясно – просто сегашното “крайно дясно” е “нормално дясното” от преди 20-30 години. За “крайната десница” вече гласуват и “умерено десни” избиратели. А “умерената десница” е компенсирала тази загуба с привличане на гласове от “центъра”. Но това явно не се осъзнава от управляващите кръгове в Брюксел.
Разбира се номинацията на Урсула фон дер Лайен може да мине и без тези сметки – даже е по-вероятно да стане така. Но защо европейското лидерство продължава да си затваря очите пред очевидни тенденции? Защо не разчита сигналите, които му дават европейските граждани?
