В Европа продължават протестите срещу ограниченията, свързани с разпространението на COVID-19, както и срещу плановете на немалко правителства да въведат задължителна ваксинация (поне за определени социални групи). Шествията нерядко са многобройни (особено на фона на увеличаващата се заразяемост), понякога се стига и до брутални сцени на полицейско насилие. В същото време управляващите елити изглежда, че не се трогват и в близко време можем да очакваме допълнително затягане на мерките, нежели разхлабване.
Създава се усещането за два свята, които почти не успяват (а може би и не искат) да намерят общ език. “Мирно съвместно съществуване” (засега) в рамките на една нова Студена война, в която позицията на едните е абсолютно отрицание на мнението на другите.
По време на класическата Студена война от втората половина на миналия век се говореше даже за “две човечества” – един и същ биологичен вид, който обаче е поставен в толкова различни социални условия и с толкова различна менталност, че сякаш става дума за два различни вида. Спорът бе кое “човечество” ще надделее и ще доминира над цялата Земя.
Разликата сега е, че светът (или поне европейската цивилизация, в останалия свят подобна остра опозиция на мейнстрийма е трудно постижима) не е разделен на две части. Този път обществата са разделени вътрешно.
Във всяка европейска държава наблюдаваме как една част от обществото (условно наречени “антиваксъри”) се противи на всеки аспект на ковид политиката. Обикновено най-твърдите и убедени от тях не надхвърлят 15%, като горе-долу толкова са и най-безкритичните поддръжници на мерките и ваксините. И макар двете групи взети заедно да са малцинство, реално те определят параметрите на обществено-политическия дебат. Непримиримите им позиции създават впечатление за “студена война”, в която междинните, нюансирани мнения, се губят.
Прави впечатление, че един и същи хора са както против ковид ваксините, така и против “зеления сертификат”, а също и против мерките. Същите хора, преди откриването на ваксините, оспорваха надеждността на маските и необходимостта от социална дистанция (т.е. първоначалното затваряне). Все повече се набива на очи, че техните послания са по-малко медицински и повече политически – говори се за “нов световен ред”, за “глобални елити”, които “отнемат свободата” и “принуждават към ваксинация”, за “социален контрол”, за “свободни хора” и “безропотни овце” и т.н. Разпространяват се конспиративни теории и твърдения, които са толкова абсурдни, че е по-добре да не бъдат коментирани – тяхното оборване ги легитимира като “друга гледна точка”.
В същото време самите “елити” (политически и научни) дадоха доста разнопосочни сигнали. Първо беше с локдауна – “само за две седмици, докато изгладим кривата”, а скоро ще станат две години, откакто не живеем по старому. После самата Световна здравна организация на няколко пъти се извъртя относно ефективността на предпазните маски. Когато пък навлязоха ваксините, към тях се създадоха свръхочаквания – ваксиниран не (се) заразява, веднъж да достигнем “колективен имунитет” и ковид е в историята, само слабото ваксинационно покритие води (отново) до локдаун…
След близо две години “съжителство” с COVID-19, можем да обобщим следните изводи:
- локдаунът и частичните затваряния са ефективна мярка за забавяне на разпространението – ключовата дума обаче е “забавяне”, колкото и дълго да стоим изолирани, вирусът не изчезва от само себе си;
- ваксините безспорно и категорично намаляват риска от тежък ковид, включително с летален изход – това вече се доказа емпирично-статистически (изключение от правилото е Африка, където има много ниска ваксинация и много ниска ковид смъртност, но дебатът не се провежда там);
- след като COVID-19 е грипоподобен вирус, следователно и действието на ковид ваксините наподобява противогрипните – не създават “защитна стена” около организма, но свиват възможните “поразии”, които вирусът да причини (от дребни до никакви);
- няма пряка връзка между ваксинацията и локдауните – първото намалява смъртността, но не намалява сериозно заразяването (особено при по-силно заразни щамове като Омикрон); второто временно намалява заразяването;
- социалната дистанция безспорно дава резултати – въпросът е на каква цена;
- дезинфекцията и повишените хигиенни стандарти силно намалиха разпространението на сезонния грип, от което може да се предположи, че без тях разпространението на ковид щеше да е по-голямо.
Вместо това обаче имаме остра конфронтация. И взаимни обвинения във “фашизъм”. Всяка от двете страни твърди, че е застъпник на свободата, а другата налага диктатура. Имат ли обаче основания?
В началото на пандемията попитах “Ще убие ли коронавирусът демокрацията?”. Две години по-късно отговорът (за европейската цивилизация) категорично е “не”. Наличието именно на тази “ковид опозиция” го доказва. Ако искаха да наложат “нов ред” и да “ограничат свободите в името на здравето”, управляващите можеха да направят много повече. Можеха, като начало, да пресекат в зародиш всички зловредни слухове и конспиративни теории. Да въведат военно положение, да гласуват конституционни промени (които “антиваксърските” партии нямаше да могат да блокират) и така да си “развържат ръцете”. Да изправят главните разпространители на слухове и конспирации на военен съд за биотероризъм. Да наложат цензура в медиите и социалните мрежи. Да увеличат драстично санкциите (включително затвор) за нарушаване на противоепидемичните мерки. Да въведат задължително (че и насилствено) ваксиниране (поне за рисковите групи и за упражняващите определени професии). Нещо от това да беше направено (питам за Европа, в Китай даже заваряваха вратите на жилищата по време на локдаун)?
И ако ковид ваксинацията е “заговор” на “глобалните, либерални елити”, защото именно Русия на Владимир Путин (последният неведнъж е спряган като противник на тези елити) вече въведе частична задължителна ваксинация – нещо, на което европейските либерали все още не са се решили?
Що се отнася до “дисидентите”, да бъдат обвинявани във “фашизъм” (подчертавам кавичките, фашизъм без кавички е имало само в Италия при Мусолини) е адски повърхностно. Вярно е, че при тази група има сериозно припокриване с “крайната десница” (например, “Партията на свободата” в Австрия официално критикува ковид политиките), но “фашизмът”, така както го разбира масовата публика, е всъщност ред, дисциплина и грижа за обществото. През 80-те години на миналия век “фашисти” бяха наричани от противниците си държавници като Тачър, Рейгън, Бота и Пиночет, а преди тях – и ген. Франко.
Интересно е тоталното разбъркване на идеологическите понятия, а оттам и реакцията на съответните групи.
Покрай ковид пандемията много хора бъркат кое е ляво и кое дясно в случая. Може да ви изглежда странно, но дясното е “фашизъм”, а демокрацията, плурализмът, свободата, човешките права и “всеки сам си преценя” са левичарство.
Насилието и принудата са естествена, иманентна част от държавността. Неприятно, но факт. И това е дясното, консервативно отношение. Бунтът (срещу традиции, норми, правила) е по генезис ляв. Защото дясното съхранява естествения ред, а лявото се бори да го промени.
Десните лидери се познават по това, че вземат непопулярни решения и поемат отговорност, докато левите се крият зад “общественото мнение”.
Любопитно е защо по ковид темата “леви” подкрепят по-скоро “десни” политики, а “десни” защитават “леви” ценности.
Отговорът е лесен: защото в Европа преобладават левите (в смисъл, либерални, макар и някои от тях номинално да се водят “десни”) управляващи, които по неволя използват “десни” прийоми като принудата и ограничението на свободите. А хората в “десния” спектър изпитват традиционно недоверие именно към тези политици. Може би, ако Европа се управляваше от консервативни елити, “крайната десница” щеше да подкрепя ковид мерките, а “крайната левица” да се бунтува.
Но независимо от генезиса, двете страни живеят в състояние на “студена война”. Дано пандемията приключи, преди “войната” да стане “гореща”.
