fbpx

Свят без неравенства?


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Напоследък често чуваме от политици и самозвани „експерти“ какъв проблем са неравенствата в обществото ни и как, макар бедните да са увеличили доходите си повече от когато и да е преди, богатите го правят далеч по-успешно и така предизвикват завист, за което трябвало да се разкаят.

По същия начин образованите предизвикват завистта на неграмотните, а талантливите – тази на бездарните; представители на единия пол, които не успеят да изпълнят със съдържание даденото им от природата, завиждат на другия, смятайки, че са извадили лош късмет, но това е поправимо с хирургическа намеса например.

Всяка област на човешка активност познава много случаи, в които хора с тежко детство, израснали в крайна бедност, принудени буквално да се борят за оцеляването си от най-ранна възраст, достигат до границите на възможното – вдъхновение за едни и повод за силна завист у други, получили наготово много повече още при раждането си, но все пак недоволни от крайния резултат, и с право. Оказва се, че митът за привилегированата класа, окупирала ресурса на планетата, поддържайки изкуствено голяма част от човечеството в бедност и духовна нищета, за да бъде използвана като евтина работна ръка, е толкова очевидно несъстоятелен, че вече няма как да бъде приеман сериозно при тези категорични опровержения на историята и статистиката.

Затова вместо призиви за равен старт и еднакви правила за всички – което в голяма степен така или иначе е налице, завистниците на чуждия успех издигат искания за „равен резултат“ (eqiuty), което ще рече на хората с талант, интелект, воля и трудолюбие да се позволява да достигнат до определени нива на благосъстояние, достъпни и за онези, лишени от такива качества.

С други думи – стандартът на живот да не зависи от това дали и как човек се труди, а да се определя от някаква „висша сила“, която днес е прието да се нарича „държава“.

Тази идея вече е изпробвана на няколко места по света: Съветската империя и Китай при Мао, по-голямата част от Африка и Южна Америка, като навсякъде е довела до морално разложение, материална нищета, гладна смърт, войни, корупция и още повече неравенства – с богопомазан елит, управляващ „народните маси“.

Откъде тогава идва тази крайно непродуктивна идея на марксизма? Със сигурност не е заложена на хората биологично – всички сложни организми съществуват в йерархия, която прави живота им подреден и преди всичко възможен – както за оцеляването на групата, така и за предаването на гена.

Клетките в организма работят съгласувано, но имат различна роля и получават различен ресурс, с изключение на раковите, които успяват да постигнат равенство за кратко – малко преди смъртта; дори едноклетъчните загиват, ако не поддържат нужното неравенство с външната среда.

Няма как подобно безумно хрумване да има научна обосновка, тъй като самата наука се опира на неравенства – в математиката и логиката например те дават наредбата на множествата, без тях не можем да измерваме, анализираме и съпоставяме нещата.

Когато учим децата, че неравенството е паразитен „социален конструкт“, с който трябва да се борим, извършваме голямо престъпление – техният живот се дължи на неравенство, както и способността им да мислят и формират идеи – от една страна заради осмоза на натриеви и калиеви йони, но и заради йерархията в съжденията.

Подобно на теорията за превъзходството на бялата раса, измислена като оправдание за робството и геноцида над местното население в Северна Америка, а по-късно използвана от нацистите при прочистването на Европа от „низшите“ видове, една квази-окултна област на псевдо-познанието, наречена „научен комунизъм“ (което е оксиморон само по себе си), би следвало да аргументира други практически нововъведения, като например концентрационните лагери и човекоядството.

Всяка теория се нуждае от логическа обосновка и емпирично потвърждение.

При тази обаче и двете компоненти липсват – тя обслужва само пропагандни цели, при това с доста примитивни инструменти. В нея се залага някаква неясна аксиома за висша справедливост, която отговаря на равномерно разпределение на наличните ресурси, с презумпцията, че те са някаква константа, а не функция на човешката продуктивност.

Защо тъкмо равномерно разпределение, а не нормално например (то поне има връзка със законите на физиката), не се обяснява. Сякаш хората също са напълно еднакви и неразличими.

Подобно описание на света е много далеч от реалността, което също не представлява проблем за почитателите му, защото според тях обективна истина няма, а логиката е буржоазно изобретение, присъщо на „токсичната мъжественост“, т.е. Земята все пак може и да е плоска, въпреки множеството неоспорими доказателства за обратното. Аргументите нямат стойност, защото те също са част от йерархия, а всяка йерархия следва да бъде отхвърлена.

И най-фанатичните левичари би трябвало обаче да имат поне някакъв респект към физиката. Без нея кинопрегледите, балистичните ракети и атомни бомби щяха да са невъзможни.

А какво казва самата физика по въпроса за равенството? От гледна точка на науката, изследваща структурата и взаимодействията на материалния свят, равенството е предпоставка за смърт и разруха.

Вторият принцип на термодинамиката гласи, че в затворена система ентропията може само да нараства – материята преминава от асиметричен порядък към максимална симетрия, хаос. Животът на пръв поглед нарушава това правило със склонността си да се самоорганизира, но за щастие планетата ни не е затворена система – тя получава информация (светлина) от Слънцето и „издиша“ обратно
инфрачервено лъчение с по-висока ентропия.

Научната общност през XIX в. изпада в истеричен потрес заради това откритие. Заговаря се за „термодинамичната смърт на Вселената“.

Днес още не можем да кажем дали тези страхове са основателни. Възможно е Вселената наистина да умира бавно: далеч по-бавно, отколкото нашите понятия за време, но пък историята и житейският опит дават много примери, потвърждаващи валидността на това правило: психическите отклонения, предизвикани от изолацията, напоследък станаха масово явление; раковите образования, с които нашият регион изобилства; както и колективистичните режими, обезличаващи народи, култури и личности, и както практиката показва, неминуемо водят до социално разложение на всички нива.

А може би утопията за равенство и социална справедливост се корени в историята? Колкото и да се опитваме обаче да намерим пример за проспериращо общество, базирано на подобни идеали, се натъкваме тъкмо на обратното – всяка развита цивилизация от най-дълбока древност до наши дни се е основавала поне частично на принципите на меритокрацията, т.е. социалният статут и материалното благосъстояние на индивида би следвало да са функция на неговите умения и компетентност в по-голяма степен, отколкото на потекло, раса, етнос, религия и политически възгледи.

Такава йерархия от ценности стимулира хората да развиват своите таланти и да бъдат в максимална степен полезни за обществото дори с цената на серия от провали по пътя.

Такива са били древна Елада, Египет, Китай, Персия, Рим, Британската и Османската империя, съвременна Европа и Северна Америка, които в апогея на своето развитие са привличали най-силните умове за времето и са им осигурявали възможност да развиват заложбите си и да заслужат признанието на другите, давайки принос за науката, изкуствата, технологиите, а и богатството на тези народи.

Обратно, общества, които заменят меритокрацията с друг вид йерархия, или в по-лошия случай се обявят против съществуването на йерархии, много бързо стигат до застой, насилие и разруха. Пренебрегването на това правило нанася непоправими щети.

Така например еничарският корпус от стандарт за висок морал и умения се превръща в символ на корупция и разложение след като длъжността е започнала да се предава по наследство, както западните аристократични фамилии предизвикали гнева на простолюдието заради тежката закостенялост на кастите във феодалното общество или пък системата с „активните борци против фашизма“, която обезсърчава маргиналното мнозинство да бъде продуктивна част от обществото – за тях повече смисъл има да рушат света с призива за „свобода, братство, равенство“, удавил в кръв цели народи.

Маркс и Енгелс успяват да извлекат есенцията на омразата и завистта в своя манифест, прилаган като наръчник по терор.

Скрити зад маската на митичния „разпределител“ Робин Худ, докопалите се до власт с обещания за равенство и справедливост реално работят за контрол на ресурсите от малка група хора, която днес наричаме „мафия“. Връзките на комунистите в Латинска Америка с наркокартелите и тези на синдикатите в САЩ с организираната престъпност са показателни, а самият Ленин е сочен за кръстник на руската мафия.

Предлаганите „справедливи“ политики по правило удрят най-тежко бедните. Няколко години след болшевишкия преврат човекоядството в Русия взема такива мащаби, че по улиците се продават части от трупове.

В Китай пък гладът по време на т.нар. „голям скок напред“ убива десетки милиони само за няколко месеца.

Гладоморът не е рядкост и за социалистическите страни в Африка и Латинска Америка. В някои случаи за него се намират оправдания с реколтата или международното положение, но винаги е налице една основна предпоставка – ликвидирането на буржоазията и интелигенцията в името на равенството. Така за кратко обществото съществува в състояние на преразпределяне на наличните ресурси, без обаче да създава нови. Тези, които го правят, вместо обществено признание и висок жизнен стандарт, получават смъртна присъда или доживотен затвор и заклеймяване като „враг на народа“. Веднъж заразени с този вирус, клетките репликират неговия генетичен код.

Посредствеността и послушанието стават начин за оцеляване, а подлостта и предателството – трамплин за кариерно развитие.

Такива общества са обречени на „термодинамична смърт“, а оскотяването, зверствата и жестокостта са предсмъртната им агония.

Остава да проверим дали пък религията, този обичаен заподозрян за човешките заблуждения и предразсъдъци, не е допринесла с нещо за утопията, погубила стотици милиони животи само за няколко десетилетия.

Дори без да има експертиза по темата, познавайки бегло основните учения, повлияли нашата цивилизация, човек може лесно да стигне до извода, че те са по правило срещу равенството (тук изключение правят сатанизмът и свързани с него култове, формирали окултната основа на марксизма и национал-социализма).

Монотеистичните религии се основават на строга йерархия, в която равенството е немислимо. Близостта до Бог извисява човека над ближните му, макар тази висота да изисква любов и смирение. Библията разказва за завистта на Каин, която го кара да убие брат си Авел. Утопията за равенство („ще бъдете като богове“) е първородният грях, а десетте заповеди започват с правила за съхранение на йерархията от ценности. В Новия Завет, макар да се говори за милосърдие и плащане на данъци, няма място за марксистко-сатанистката идея за равенство.

Хората са равни само в свободата да развият доброто или злото у себе си, това се превръща в основен мотив през Ренесанса и при оформянето на съвременния социален строй.

В традицията на Изтока неравенството често е между касти, което обяснява много извращения в азиатския опит през вековете: индийския расизъм, японската жестокост и руското презрение към живота.

Хората от низшите касти и робите са третирани като добитък, при тях има относително равенство.

С разпространението на християнството, исляма и будизма, индивидуалният човешки живот придобива стойност и обяснението за неравенството между хората все по-рядко се търси в техния произход, а човешкото страдание, щастие, провал и успех, стават вече лична отговорност.

Меритокрацията обаче кара много хора да се чувстват изиграни, защото не са получили наготово материалните блага, уважението и влиянието в обществото, за които на другите им се налага да се трудят.

Каиновата завист към чуждите постижения ги изпълва с неистова омраза, обещанието да станат „като богове“, щом преобърнат установения ред, се превръща в тяхна мисия. В своята фанатична отдаденост те са склонни да изкоренят градината, отгледала недостъпния за тях плод.

Прикриват реалните си мотиви зад смокиновия лист на самоотвержен алтруизъм и загриженост, а отдолу прозират нарцистичната алчност и мрачният нагон на завистта.

Това, което тези окаяни души обаче не осъзнават, е, че изкушението да бъдат „като богове“ ги обрича на проклятие, което винаги се сбъдва с непоколебима точност – независимо колко ярки са хипнотичните им блянове.


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Споделете:
Данаил Брезов
Данаил Брезов

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява силен интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум