Битката за идентичността на Европа е война срещу историята и истината
През 2004-та година лидерите и бюрократите на Европейския съюз обсъждаха проекта за Европейска конституция. На 24-ти Май 2004-та, по стечение на обстоятелствата в деня на двама от най-значимите християнски светци Кирил и Методий, 7 европейски страни предложиха въпросната Европейска конституция да споменава и „християнските корени“ на Европа. Към онзи момент в текста се споменава „културното, религиозно и хуманистично наследство на Европа“, но католическите страни Италия, Полша, Литва, Малта, Португалия, Чехия и Словакия предлагат на една от срещите на върха въпросното европейско наследство да споменава и най-значимия си фактор от 1000 години насам – Християнството. Призивът им Съюза да признае очевидната „историческа истина“ за това, че континентът ни има християнско наследство, не убеждава колегите им от дълбоко секуларна Франция и от протестантските страни, особено в Скандинавия, които се противопоставят. В крайна сметка предложението отпада и Съюзът, който би следвало да представлява Европа, нейните хора и нейното наследство, до ден днешен категорично отказва да признае дълбоката значимост на Християнството във формирането на Европа като идентичност, цивилизация и култура.
Парадоксът на невежеството
Днес, 15 години по-късно, привидната апатия към Християнството от 2004-та се е превърнала в открита война срещу него като продължаваща религия на континента и срещу неговото наследство и отпечатък в историята ни. Прогресивните сили използват секуларизма като чук, с който да смажат всякаква позиция на Християнството на континента ни днес. Учудващо, същият чук не се вдига срещу пълзящия Ислям. Същевременно историческото значение на християнската вяра бива все по-често заличавана от поп-културата, медиите и оразованието. Изгражда се един мит, че Европа е продукт единствено и само на последните 2-3 века, на т. нар. „просветени векове“. Модерният либерал е убеден, че европейската цивилизация е нещо ново и модерно, изградено върху атеизъм и рационализъм, върху хуманизма и „човешките права“. Това не би могло да бъде по-далеч от истината.
Уповавайки се на това си убеждение, модерните либерали и атеисти влизат в своеобразен парадокс на собственото си невежество. От една страна те възхваляват европейската идентичност, често пъти повече от собствената си национална такава. Да бъдеш европеец за тях е върховна ценност – не само за либералите в България, които противопоставят това на „задръстения патрЕотизъм“ и „байганьовщина“, но и на тези в Западна Европа. Британските либерали развяват гордо европейския флаг и не понасят този на Англия – флагът на Св. Георги. Немските либерали предпочитат да наричат себе си европейци, отколкото германци. Всичко „европейско“ е на почит сред либерала, Европа се издига в нов и наднационален култ, а ЕС се ползва с по-голямо доверие от националните държави.
От друга страна цялото прехласване на либералите е насочено към нещо, което те фундаментално не разбират. Към идентичност, с чиято история не са запознати. Към термин, чиито корени не са проучили и чието разпространение и налагане на континента ни не познават.
Раждането на Европа
Когато модерният човек говори за „Европа“ днес, той приема по презумпция, че това винаги е бил отделен континент или цивилизация, върху който постепенно се оформят различни култури, съставляващи нашето общо наследство. За модерния либерал Европа е един Франкенщайн, съшит от частите на Римската империя, древна Гърция, Ренесанса, Просвещението, Атеизма, Либерализма и модерната демокрация. Тук, разбира се, той удобно пропуска цялото Средновековие, което смята за нещо като грешка, и Християнството, за което предпочита изобщо да не мисли.
Всъщност онова, на което либералът днес се кланя почти религиозно – европейската идентичност и идеята за „Европа“ като цивилизацията, която днес разпознаваме – се ражда тъкмо в онези най-презирани от него времена – тези на християнското Средновековие.
Като културно и цивилизационно обозначение терминът “Европа” започва за първи път да се ползва през 9-ти век в Империята на франките по време на “Каролингския Ренесанс”. По това време Християнският Свят е изгубил близо 2/3 от земите си – тези в Близкия Изток и Северна Африка – след огромната и агресивна експанзия на мюсюлманите. Така земите и държавите, където християните живеят и управляват свободно, са почти изцяло ограничени до тези на континента, който днес наричаме Европа. Постепенно този изолиран свят, обграден от всички страни от други цивилизации и хора, започва да придобива обща идентичност. Тъкмо тази идентичност той нарича „Европа“ и терминът започва да се разпространява някъде около 9-ти век.
Това, което е водещо за раждането на тази идентичност, е общата християнска вяра на хората на континента. Тъкмо вярата в Христос изковава обща европейска идентичност между латините в Португалия и славяните в Бохемия, между германите в Дания и келтите в Ирландия, между маджари и швейцарци или руси и баски. Тази идентичност не е континентална или географска – тя изключва от самото си начало европейските мюсюлмани, като маврите в Испания, и даже работи за това да катализира общоевропейска помощ към иберийските християни да довършат Реконкистата. Европейци от цяла Европа намират мотивация в Християнството да се стекат под знамената на похода на Владислав Варненчик за отстраняване на османците от Балканите. Тази идентичност се ражда, разпространява и налага на първо, а в много случай и на последно, място като религиозна, християнска такава. Казано най-просто, Европа бе родена от общата вяра и идентичност на средновековните християни.
Древният свят на Рим и Гърция е неоспорима част от културното и историческо наследство на континента ни, но в нито една от двете не можем да намерим началото, или дори семената, на онази общоевропейска и конкретно християнска идентичност, която се ражда и разпространява през Средновековието. Римляните нямат нищо дори приближаващо се до идентичност, свързана с Европа. Те разглеждат цивилизацията си като намираща се около Средиземно море, а не конкретно на европейския континент. За тях почти 2/3 от този континент са всъщност чужди и дълбоко враждебни. Римлянинът от Галия идентифицира себе си повече с този от Либия, отколкото с жителите на Балтийско море. Раждането на европейска идентичност от християнското Средновековие обръща тези представи – тогава християнинът от Кастилия счита за по-близък до себе си и част от своята идентичност и цивилизация християнина от далечна Англия, отколкото съседните му в Андалусия маври. Докато древен Рим и Гърция ни даряват с неописуемо количество културно, архитектурно, философско, материално, научно и прочее наследство, те не ни даряват с това, за което говорим тук – европейската ни идентичност. Тя е категорично продукт на една по-късна епоха и на вярата и църквата, които я бележат.
Християнската Цивилизация
Тъкмо поради всичко гореизброено това, което можем да обгърнем като история на „Европа“ отвъд географското му значение, не обхваща повече от около 1200 години. Толкова, 1200 години, на света съществува отделна, осъзната и уникална „Европейска цивилизация“, която да разглежда и нарича себе си по този начин. Тази цивилизация не само се ражда на основата на Християнството и с него като главен критерии за своята идентичност и граници, но и продължава в продължение над хилядолетие да функционира по този начин. Тя несъмнено може да бъде наречена „Християнската цивилизация“, въпреки че тази вяра нито се ражда на континента Европа, нито бива ограничена само до него. Въпреки това, няма друго място на света, което да е толкова силно белязано и оформено от християнската религия и църква. Друго място, което толкова категорично да оформя своя идентичност на базата конкретно на тази религия. Християнството е корена на такава огромна част от културата, традициите и идентичността на Европа, че самите европейци на практика започват да не забелязват това – като цвета на стените у дома или в офиса, който в даден момент просто преставаш да забелязваш.
В продължение на тези 1200 години европейска история тъкмо участието в църковния живот, в общенията, в празниците и традициите, в тайнствата и ритуалите на християнската общност, представлява най-ярко европейския начин на живот и е, което го откроява най-силно от начина на живот в другите цивилизации. То се прехвърля и в политическия живот на континента, като отстояването на неговата християнска същност налага постоянната защита на границите му от безспирните нашествия на ислямския свят. През цялата история на съществуването на Европа като отделна цивилизация това да си „европеец“ винаги е значело да си бранител на християнската й същност и границите й с нехристиянския, най-често ислямски свят.
Тъкмо заради това прогресивистите и либералите днес желаят толкова силно да подменят историята и идеята за Европа като цивилизация и идентичност. Да създадат нещо ново, което е напълно скъсало със своя произход, както културно, така и демографски. Нашият дом през последните 1200 години, християнска Европа, за тях е враг, който трябва да бъде заличен, а на негово място да бъде изградена една нова Вавилонска Кула от европейци, африканци, араби, азиатци и всякакви други демографски, религиозни и културни общности, които магически ще наричат себе си „европейци“. Нова Вавилонска Кула, която несъмнено ще последва съдбата на предишната, а цената ще платят нашите деца и внуци, нашите култури и нации, нашата история и идентичност.
