“Българи, вие сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през цялата година, откакто трае Европейската война, за запазването на мира на Балканите и спокойствието на страната. Аз и правителството ми се старахме, чрез следвания досега неутралитет, да постигнем идеалите на българския народ.
Двете воюващи групи от велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя в по-голямата си част трябва да принадлежи на България. Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници.
Българи, скъпи народни идеали ме заставиха през 1912 година да призова нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената на свободата и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да изгубим Македония. Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни. Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можехме да очакваме. Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните империи са в Сърбия и бързо напредват.
Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбско иго.
Нашето дело е право и свято. Заповядвам на нашата храбра армия да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбското иго братя. Ние ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на Централните империи.
НЕКА БЪЛГАРСКИЯТ ВОИН ЛЕТИ ОТ ПОБЕДИ КЪМ ПОБЕДИ! НАПРЕД! БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШЕТО ОРЪЖИЕ!
На 14 октомври 1915 г., с манифест, цар Фердинанд І обявява война на Сърбия и Царство България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. В Първата световна война се включват две коалиции – Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) и Антантата (Франция, Великобритания, Русия и още 24 страни).
Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка, предопределяща решението към коя от двете страни конфликта ще се присъединим. Договорите след Междусъюзническата война определят държавни граници, които са категорично неприемливи за нас – територии с преобладаващо българско население в Източна Тракия, Македония и Южна Добруджа са заграбени от Турция, Сърбия, Гърция и Румъния.
След избухването на Първата световна война на 28.07.1914 година, България обявява, че ще пази неутралитет (20.11.1914 г). Това е стратегически ход, за което говори и ключовата фраза в декларацията на българското правителство – „с пушки при нозе“, както и полученият по-рано същата година военен заем от немската банка „Дисконто гезелшафт“ на стойност 500 милиона марки.
Целта на България е една – национално обединение, което не може да бъде постигнато с предлаганото от Съглашението. Обещаваното от тях – част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония, не е съгласувано с Гърция и Сърбия, които категорично оспорват. Важно е да се отбележи, че това са територии, които ще получим след евентуална победа на Антантата във войната.
От друга страна, Централните сили ни предлагат всичко, което гарантира националнотото ни обединение – цяла Южна Добруджа, цяла Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Обещаните територии може да получим още преди края на войната, в зависимост от развитието ѝ.
На 06.09.1915г. Царство България сключва четири договора – Военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, българо-германски военен договор, тайна българо-германска спогодба и конвенция с Османската империя.
Военният договор между България и Германия задължава двете страни да не влизат в съюз или съглашение, насочени срещу другата страна, да си оказват помощ и да водят политика на приятелство. Договорът е сключен в София, от българска страна е подписан от министър-председателя Васил Радославов, а от германска – от райхсканцлера Георг Михаелис. Двамата подписват и Тайна българо-германска спогодба, която урежда териториалното ни разширение при евентуално присъединяване на България към Централните сили. Съгласно този договор, в замяна на включването ни във войната срещу Сърбия, Германия ни гарантира териториите от
„река (Велика) Морава с изходна точка Дунава, до мястото, гдето се съединяват двата притока Българска (Южна) Морава и Сръбска (Западна) Морава; от тоя пункт линията следва водораздела на тия два притоци, минава през гребена на Черногорието, пресича прохода на Качаник, възкачва се до гребените на Шар планина, където достига границите на Сан-Стефанска България, които и следва по-надолу“.[1]
Уговорените граници са нанесени и върху карта, която е неразделна част от договора.
Ако Румъния се присъедини към Антантата, ще получим Южна Добруджа и част от Северна, а присъединяването на Гърция към Съглашението, ни гарантира връщането на източната част от Егейска Македония, което включва и градовете Драма, Сяр, Кавала и Кукуш.
Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България е споразумение между генералните щабове на трите държави за общо нападение над Сърбия. Подписано е в германската щаб-квартира в замъка Плес. От българска страна подпис слага подполковник Петър Ганчев, от германска – генерал Ерих фон Фалкенхайн, а генерал Франц Конрад фон Хьотцендорф – от австро-унгарска. Военната конвенция е допълнение към сключените по-рано същия ден договори между България и Германия.
Страната ни поема ангажимент да изпрати 4 дивизии срещу Сърбия. В замяна на това, ще получим заем от 200 милиона франка, както и възможност за допълнителен, ако войната продължи по-дълъг период.
Същият ден в София е подписана и Конвенция по ректификация на българо-турската граница. Съгласно конвенцията, територия от близо 2600 кв.км по десния бряг на река Марица (включваща и градовете: Караагач, Димотика, Кулели Бургас, ж.п. гарата на Одрин, ж.п. линията до Дедеагач), както и територия от 2 км. по левия бряг на Марица, преминава в пределите на България. Конвенцията е подписана от министър-председателя Васил Радославов, от турска страна подпис полага Фехти бей, извънреден пратеник на османския император и пълномощен министър в София.
След подписването на конвенцията достигаме и най-голямото си териториално разширение в новата ни история – 114 425 квадратни километра.
На 23.09.2015г. е обявена обща мобилизация, а на 14.10.1915г. под знамената се събират над 500 хил. войници и офицери, групирани в три армии. До края на войната бройката достига до внушителните 885 175 души[2], което представлява близо една пета от населението на Царство България. Според различни източници, в хода на войната, през редовете на армията ни преминават 1 200 000 българи.
Първа българска армия с главнокомандващ ген. Климент Бояджиев започва офанзива в зоната между Трън и река Дунав.
Втора армия на ген. Георги Тодоров настъпва южно от района на Босилеград до Струмица (Македония).
Трета армия на ген. Тошев охранява границата ни откъм Румъния.
За кратко време, българските войски разгромяват сръбските сили и притеклите им се на помощ войски на Съглашението. Освободени са Тимошко, Поморавието и Вардарска Македония. Тези територии са обособени във военно губернаторство със седалище в Скопие. При Криволак българите разбиват англо-френските сили и сръбската армия е принудена да се изтегли.
През лятото на 1916 г. Русия се включва във войната против България, като едновременно нанася двоен удар: от север в Добруджа в подкрепа на Румъния и от юг – в Македония на Солунския фронт. През 1916-1917 г., българската армия извоюва бляскави победи на руските войски в Добруджа и Македония.
На 3 март 1918 г. между Централните сили и Русия е сключен Брест-Литовският мирен договор, с който окончателно се слага край на руското участие в Първата световна война.
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Водят се мащабни кръвопролитни битки, в които българският дух побеждава. Епопеите при Тутракан и Добрич са едни от най-ярките примери за героизма и саможертвата на българския войник.
На 6 декември 1916 г. българската армия влиза в румънската столица Букурещ.
По време на войната, Тайната българо-германска спогодба претърпява няколко допълнения – със споразумение между австро-унгарското и българското армейско ръководство от 1 април 1916 г. на Царство България е предадена голяма част от територията на днешно Косово, заедно с Призрен, Качаник и Прищина.
През 1917 г., след присъединяването на Гърция към Антантата, Егейска Македония също преминава под управлението на България, като и там е създадено военно губернаторство, чието седалище е в Драма.
На 7 май 1917 година в Букурещ е подписан договор и земите на юг от Черна вода – Кюстенджа са предадени на България. Северна Добруджа попада под общото управление на Германия, Австро-Унгария, Турция и България. На 24 септември 1918 година, за кратко, сБерлинския протокол ни е отстъпена цяла Добруджа.
На 15.09.1918г. е битката при Добро поле в Македония между български и противникови сръбско-френски войски България търпи поражение и пробив на фронта, в резултат на което е принудена да поиска примирие.
Благодарение на подвига на ген. Владимир Вазов и водената от него Девета пехотна плевенска пехота при Дойран от 16.09.1918 г., само дни преди да капитулираме, поне частично, честта на Царство България е спасена. Победата при Дойран е използвана, за да може българската делегация в Солун да издейства България да не бъде окупирана от сръбски и гръцки войски.
На 29.09.1918г. е подписано Солунското примирие, с което излизаме от войната, а на 03.10.1918г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис.
Безспорно трагична за България заради своя край, дори Първата световна война не успява да сломи волята и честта на българския воин – съгласно клаузите на Солунското споразумение, бойните ни части на запад от Скопския меридиан, остават като заложници.
Непозналите загуба 1-ва Софийска, 6-та Бдинска, 302-а и Сборната дивизия са задължени да предадат цялото си снаряжение, оръжието, техниката, архивите и знамената си.
С риск за живота си, българските
воини решават да не предадат знамената. Те успяват да ги укрият и да ги върнат
по-късно на родна земя, демонстрирайки за пореден път еманацията на българския
дух.
[1] Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 3. С., 1986, 58.
[2] Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918 г.)., Кратък енциклопедичен справочник, София, 1995г.
