fbpx

14 октомври: Включване на Царство България в Първата световна война

Време за четене: 8 мин.

„Българи, вие сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през цялата година, откакто трае Европейската война, за запазването на мира на Балканите и спокойствието на страната. Аз и правителството ми се старахме, чрез следвания досега неутралитет, да постигнем идеалите на българския народ.
Двете воюващи групи от велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя в по-голямата си част трябва да принадлежи на България. Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници.
Българи, скъпи народни идеали ме заставиха през 1912 година да призова нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената на свободата и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да изгубим Македония. Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни. Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можехме да очакваме. Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните империи са в Сърбия и бързо напредват.


Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбско иго.
Нашето дело е право и свято. Заповядвам на нашата храбра армия да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбското иго братя. Ние ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на Централните империи.


НЕКА БЪЛГАРСКИЯТ ВОИН ЛЕТИ ОТ ПОБЕДИ КЪМ ПОБЕДИ! НАПРЕД! БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШЕТО ОРЪЖИЕ!

На 14 октомври 1915 г., с манифест, цар Фердинанд І обявява война на Сърбия и Царство България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. В Първата световна война се включват две коалиции – Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) и Антантата (Франция, Великобритания, Русия и още 24 страни). 

Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка, предопределяща решението към коя от двете страни конфликта ще се присъединим. Договорите след Междусъюзническата война определят държавни граници, които са категорично неприемливи за нас – територии с преобладаващо българско население в Източна Тракия, Македония и Южна Добруджа са заграбени от Турция, Сърбия, Гърция и Румъния.

След избухването на Първата световна война на 28.07.1914 година, България обявява, че ще пази неутралитет (20.11.1914 г). Това е стратегически ход, за което говори и ключовата фраза в декларацията на българското правителство – „с пушки при нозе“, както и полученият по-рано същата година военен заем от немската банка „Дисконто гезелшафт“ на стойност 500 милиона марки.

Целта на България е една – национално обединение, което не може да бъде постигнато с предлаганото от Съглашението. Обещаваното от тях – част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония, не е съгласувано с Гърция  и Сърбия, които категорично оспорват. Важно е да се отбележи, че това са територии, които ще получим след евентуална победа на Антантата във войната.

От друга страна, Централните сили ни предлагат всичко, което гарантира националнотото ни обединение – цяла Южна Добруджа, цяла Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Обещаните територии може да получим още преди края на войната, в зависимост от развитието ѝ.

На 06.09.1915г. Царство България сключва четири договора – Военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, българо-германски военен договор, тайна българо-германска спогодба и конвенция с Османската империя.

Пощенска картичка за Централните сили, представени с монарсите си. Отляво-надясно кайзер Вилхелм, Фердинанд, Мехмед V, Франц Йосиф

Военният договор между България и Германия задължава двете страни да не влизат в съюз или съглашение, насочени срещу другата страна, да си оказват помощ и да водят политика на приятелство. Договорът е сключен в София, от българска страна е подписан от министър-председателя Васил Радославов, а от германска – от райхсканцлера Георг Михаелис. Двамата подписват и Тайна българо-германска спогодба, която урежда териториалното ни разширение при евентуално присъединяване на България към Централните сили. Съгласно този договор, в замяна на включването ни във войната срещу Сърбия, Германия ни гарантира териториите от

река (Велика) Морава с изходна точка Дунава, до мястото, гдето се съединяват двата притока Българска (Южна) Морава и Сръбска (Западна) Морава; от тоя пункт линията следва водораздела на тия два притоци, минава през гребена на Черногорието, пресича прохода на Качаник, възкачва се до гребените на Шар планина, където достига границите на Сан-Стефанска България, които и следва по-надолу“.[1]

Уговорените граници са нанесени и върху карта, която е неразделна част от договора.

Ако Румъния се присъедини към Антантата, ще получим Южна Добруджа и част от Северна, а присъединяването на Гърция към Съглашението, ни гарантира връщането на източната част от Егейска Македония, което включва и градовете Драма, Сяр, Кавала и Кукуш.

Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България е споразумение между генералните щабове на трите държави за общо нападение над Сърбия. Подписано е в германската щаб-квартира в замъка Плес. От българска страна подпис слага подполковник Петър Ганчев, от германска – генерал Ерих фон Фалкенхайн, а генерал Франц Конрад фон Хьотцендорф – от австро-унгарска. Военната конвенция е допълнение към сключените по-рано същия ден договори между България и Германия.

Страната ни поема ангажимент да изпрати 4 дивизии срещу Сърбия. В замяна на това, ще получим заем от 200 милиона франка, както и възможност за допълнителен, ако войната продължи по-дълъг период.

Същият ден в София е подписана и Конвенция по ректификация на българо-турската граница. Съгласно конвенцията, територия от близо 2600 кв.км по десния бряг на река Марица (включваща и градовете: Караагач, Димотика, Кулели Бургас, ж.п. гарата на Одрин, ж.п. линията до Дедеагач), както и територия от 2 км. по левия бряг на Марица, преминава в пределите на България.  Конвенцията е подписана от министър-председателя Васил Радославов, от турска страна подпис полага Фехти бей, извънреден пратеник на османския император и пълномощен министър в София.

След подписването на конвенцията достигаме и най-голямото си териториално разширение в новата ни история – 114 425 квадратни километра.

Военни граници през Първата световна война

На 23.09.2015г. е обявена обща мобилизация, а на 14.10.1915г. под знамената се събират над 500 хил. войници и офицери, групирани в три армии. До края на войната бройката достига до внушителните 885 175 души[2], което представлява близо една пета от населението на Царство България. Според различни източници, в хода на войната, през редовете на армията ни преминават 1 200 000 българи.

Първа българска армия с главнокомандващ ген. Климент Бояджиев започва офанзива в зоната между Трън и река Дунав.

Втора армия на ген. Георги Тодоров настъпва южно от района на Босилеград до Струмица (Македония).

Трета армия на ген. Тошев охранява границата ни откъм Румъния.

Сръбско-Българската война през 1915 г.

За кратко време, българските войски разгромяват сръбските сили и притеклите им се на помощ войски на Съглашението. Освободени са Тимошко, Поморавието и Вардарска Македония. Тези територии са обособени във военно губернаторство със седалище в Скопие. При Криволак българите разбиват англо-френските сили и сръбската армия е принудена да се изтегли.

През лятото на 1916 г. Русия се включва във войната против България, като едновременно нанася двоен удар: от север в Добруджа в подкрепа на Румъния и от юг – в Македония на Солунския фронт. През 1916-1917 г., българската армия извоюва бляскави победи на руските войски в Добруджа и Македония.

На 3 март 1918 г. между Централните сили и Русия е сключен Брест-Литовският мирен договор, с който окончателно се слага край на руското участие в Първата световна война.

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. Водят се мащабни кръвопролитни битки, в които българският дух побеждава. Епопеите при Тутракан и Добрич са едни от най-ярките примери за героизма и саможертвата на българския войник.

Пленяване на румънски полк заедно с бойното му знаме при Тутракан, 1916 г.

На 6 декември 1916 г. българската армия влиза в румънската столица Букурещ.

Фалкенхайн влиза в Букурещ, 6 декември 1916

По време на войната, Тайната българо-германска спогодба претърпява няколко допълнения – със споразумение между австро-унгарското и българското армейско ръководство от 1 април 1916 г. на Царство България е предадена голяма част от територията на днешно Косово, заедно с Призрен, Качаник и Прищина.

През 1917 г., след присъединяването на Гърция  към Антантата, Егейска Македония също преминава под управлението на България, като и там е създадено военно губернаторство, чието седалище е в Драма.

На 7 май 1917 година в Букурещ е подписан договор и земите на юг от Черна вода – Кюстенджа са предадени на България. Северна Добруджа попада под общото управление на Германия, Австро-Унгария, Турция и България. На 24 септември 1918 година, за кратко, сБерлинския протокол ни е отстъпена цяла Добруджа.

На 15.09.1918г. е битката при Добро поле в Македония между български и противникови сръбско-френски войски България търпи поражение и пробив на фронта, в резултат на което е принудена да поиска примирие.

Българска телефонна станция на Дойранския фронт с окопен перископ, март 1917 г. Снимка: Германска официална фотография/Национален архив

Благодарение на подвига на ген. Владимир Вазов и водената от него Девета пехотна плевенска пехота при Дойран от 16.09.1918 г., само дни преди да капитулираме, поне частично, честта на Царство България е спасена. Победата при Дойран е използвана, за да може българската делегация в Солун да издейства България да не бъде окупирана от сръбски и гръцки войски.

На 29.09.1918г. е подписано Солунското примирие, с което излизаме от войната, а на 03.10.1918г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис.

Безспорно трагична за България заради своя край, дори Първата световна война не успява да сломи волята и честта на българския воин – съгласно клаузите на Солунското споразумение, бойните ни части на запад от Скопския меридиан, остават като заложници.

Непозналите загуба 1-ва Софийска, 6-та Бдинска, 302-а и Сборната дивизия са задължени да предадат цялото си снаряжение, оръжието, техниката, архивите и знамената си.

С риск за живота си, българските воини решават да не предадат знамената. Те успяват да ги укрият и да ги върнат по-късно на родна земя, демонстрирайки за пореден път еманацията на българския дух.


[1] Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 3. С., 1986, 58.

[2] Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918 г.)., Кратък енциклопедичен справочник, София, 1995г.

Споделете чрез

Предишен

Следващ