Говорейки за икономика, едва няколко са книгите, за които можем да кажем, че имат фундаментално значение за това как възприемаме света около нас. Сред тях без никакво съмнение е „Богатството на народите“ на Адам Смит. В своя труд, публикуван за първи път през далечната 1776 г, бележитият британски икономист и философ синтезира простичък, но доказал се в бъдеще като безпогрешен принцип за просперитета на една страна:
„Малко е нужно, за да изведеш една държава от варварство до изобилие – мир, ниски данъци и добра съдебна система.“
С известни условности по отношение на последното изискване, можем да отбележим, че България отговаря напълно на зададените от Адам Смит критерии. Казано накратко, страната ни е най-спокойната в региона и с най-ниските преки данъци. Съдебната система продължава да е обект на анализи и препоръки, но към този етап посоката на развитие изглежда по-скоро положителна, макар и не с желания от всички темп.
Къде е България на глобалната икономическа карта?
Според последните данни на Националния статистически институт, икономиката на България забавя леко темпа си на растеж на годишна база – до 3,4% към средата на 2018 г. Основният двигател на подема продължава да е потреблението, което отчита поредно за последните 8 години ускорение – с 4,7% на годишна база. По този начин, българският брутен вътрешен продукт продължава да расте над средното в Европа и в унисон с останалите държави от региона. Положително изключение правят Румъния (5,1%) и Словакия (3,9%).
Доброто представяне на икономиката намира отражение и в другия основен индикатор, който анализаторите следят – безработицата. През 2018 г. тя гравитира около 5,6%, каквото беше равнището и преди кризата от 2008 г. Намираме се съвсем близо до нивото от 5,4%, което би се оказало най-ниското от 1989 година насам.
България отчита добри позиции и в Индекса за глобална конкурентоспособност, изготвен от Световния икономически форум. През 2018 г. страната заема 51-во място с 63,6 точки – идентичен резултат с този на Румъния, но по-добър от други държави в региона, като Гърция (62,1 т.), Турция (61,6 т.), Сърбия (60,9 т.) и Хърватия (60,1 т.). България е с положителни резултати в сферата на макроикономическата стабилност – сравнително ниски нива на инфлация и размер на дълга, както и добри бизнес индикатори като ниските мита, ниско ниво на минималния капитал за започване на бизнес и сравнително високо участие на жените на пазара на труда.
Какво се случва с инвестициите?
Въпреки че данните показват добра икономическа картина, налице са „ширеща се корупция и липса на квалифицирани кадри“, които гонят преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) от България. Така можем да обобщим ситуацията в страната, ако се доверим изцяло на средствата за масово осведомяване. Ако трябва да сме напълно честни, в известен смисъл няма да сбъркаме, тъй като и двата проблема са налице. Корупцията на ниски и средни нива в публичните структури изнервя, а на моменти и обезкуражава инвеститорите, а липсата на кадри ги кара или сами да си обучават, което коства време и средства, или да внасят от чужбина, за което важи същото.
Толкова ли е всъщност тежък спадът на инвестициите? Отговорът далеч не е този, който можем да намерим в масмедиите. Налице са поне две съществени особености, които трябва да вземем предвид, анализирайки ПЧИ. На първо място, Българска народна банка (БНБ) публикува данни както за потока на ПЧИ за даден период, така и за техния размер към определена дата. Разликата между тях е, че потокът на инвестиции показва колко инвестиции са направени в рамките на определен период, докато размерът им е сумата на потоците инвестиции от предходните години.
Народната банка неслучайно следи и двата индикатора, тъй като това е заложеният от Европейската централна банка (ЕЦБ) стандарт. Въпреки всичко, експертите от ЕЦБ препоръчват използването на размера на ПЧИ като водещ индикатор за дейността на международни компании в дадена страна. Аргументът е, че данните за потока на ПЧИ са волатилни и не позволяват изготвяне на реална и обективна оценка. Факторът волатилност е и този, поради който данните следва да се анализират година за година, а не месец за месец, за да бъдат акуратни. Ако погледнем към размера на чуждите инвестиции през последната приключила изцяло година – 2017 – виждаме ръст от 3,6%, което надхвърля ръста от 1,4% през 2016 г.
Анализирайки ПЧИ в България, друг аспект, на който трябва да се обърне внимание, е различният подход, избиран от чуждестранните компании за инвестиране в страната. Разпространеният досега модел в общия случай включваше, накратко казано, закупуване на земя, построяване на производствени мощности, наемане на персонал и започване на работа. Този най-общо описан модел започва да остава на заден план и бива заменен от далеч по-гъвкавия вариант на заплащане на местна фирма, която да извърши цялата работа и в крайна сметка да отдаде под наем мощностите на чуждата компания. Този подход, от една страна, дава гъвкавост на бизнеса за по-безпроблемно напускане на страната в случай на рязка промяна на макрокартината, а от друга – поставя инвестицията извън показателя ПЧИ. Пресен пример за подобен модел на инвестиране са вложените в Плевен 32 млн. евро от една от най-големите в света компании за производство на електрически системи и окабеляване за автомобили – германската Leoni. 32 млн. евро, които според статистическите изисквания не попадат в графата ПЧИ.
Какви са рисковете?
Въпреки че данните и общата нагласа към българската икономика са положителни, не би било коректно, ако пропуснем немалките рискове, които са налице пред страната.
На първо място, трудовият пазар. Ако погледнем с невъоръжено око, ще видим рекордно висока заетост, рекордно ниска безработица и продължаващ растеж на трудовите доходи с добри темпове. Вторият прочит показва пробойните. Зад отличната статистика се крие липсата не само на квалифицирана, но и на всякакъв тип работна ръка. Това се превръща в риск не само за самия трудов пазар, но и за новите инвестиции, и за икономиката като цяло. Натискът на работната сила върху пазара на труда води до това работниците до голяма степен да започват да диктуват условията на заплащане и на труд. Това обаче невинаги може да бъде удовлетворено от страна на работодателите. Тук е и сериозната опасност – затваряне на работещи досега фирми поради липсата на работна ръка и невъзможността на част от предприятията да отговорят на търсените работни заплати от служителите.
На второ място, липсата на стимулиращи бизнеса реформи. Стара политическа максима гласи, че реформи се правят най-безпроблемно, когато държавата е добре икономически. Моментът е идеален за това България да погледне към традиционно нереформирани сектори като образование и здравеопазване. Проблемите при тях тежат, както на цялата държава, така и на всички потенциални бъдещи инвеститори. Ако този идеален момент бъде изпуснат, належащи промени като демонополизация на Националната здравноосигурителна каса могат да останат химера години наред. Тук можем да поставим и данъчната уредба, която изпъква като стабилна и устойчива, но която търпи постоянни дребни промени в посока увеличаване на тежестта за хората и бизнеса. Това е нещо, което надали би спряло компания от чужбина да инвестира, предвид далеч по-високите ставки на Запад. Въпреки това негативният привкус остава.
На трето място, външните рискове. България е малка икономика, която би могла да подобрява положението си единствено и само ако е от отворен тип. Отворените икономики черпят солидни дивиденти в период на глобален икономически подем, но и търпят значителни щети, когато светът започне да буксува. Външните рискове са нещо, което не можем да контролираме, но със сигурност са нещо, за което можем и трябва да сме подготвени. Най-ефикасното лекарство за избягване на икономически турбуленции в период на потенциална криза е свиването на публичните разходи и задържането на топката в полето на частния бизнес.
В заключение
Говорейки за българската икономика, анализите тръгват от „Осанна“ и стигат до „Разпни го“. Липсва трезвият поглед, който да посочи както силните, така и слабите ни страни. Само един безпристрастен прочит на плюсове и минуси, перспективи и предизвикателства би могъл да даде ясна оценка къде се намираме и къде бихме могли да отидем. Колкото по-рано успеем да дефинираме дългосрочните си икономически цели, толкова по-голям е шансът да успеем да ги изпълним.
Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.
