Дали заради орязаните субсидии или по някаква друга причина, седмиците преди официалната кампания бяха много по-вълнуващи от самата кампания. Последният месец беше скука, сегиз-тогиз раздирана от шумни вопли, но само шумни, нищо повече. Никаква интрига, никаква силна атака, никакъв аргументиран дебат. Говоря за София, и за нея ще продължа да говоря, защото наблюдавах внимателно изборите само тук, а за другите градове се осведомявах спорадично от медиите.
Кампанията в София (а вероятно и другаде) премина под знака на отечествените фронтове. Всеки се изказа, че е представител на някакво мнозинство – мнозинство на промяната или мнозинство на десницата. Мнозинството на промяната се състои от всички, които искат да съборят ГЕРБ, а мнозинството на десницата – от всички, които не искат да допуснат социалистите на власт. Остана да видим какво ще изберат гласоподавателите – дали фронта ляво-дясно, при който „Демократична България“ остава от страната на Фандъкова, или пък фронта статукво-промяна, когато всички, с изключение на ГЕРБ и СДС, се нареждат зад Мая Манолова. Впоследствие се оказа, че на балотажа хората уважиха и двата фронта – едни казаха, че за нищо на света няма да гласуват за Мая Манолова, а други че за нищо на света няма да гласуват за Йорданка Фандъкова. Но да не избързваме и да се върнем на кампанията преди първи тур.
Точно когато всички написаха с огнени букви на знамената си „ПРОМЯНА“, дойде време да покажат предизборните си програми и тогава видяхме, че никой никаква промяна не предлага. Всички говорят за градоустройство, чист въздух, транспорт и детски градини и то с едни и същи думи. Останахме с впечатление, че има един- единствен автобус, който пътува по един-единствен маршрут, и десетина кандидати за шофьори, всеки от които се надпреварва да убеди пътниците, че именно той е техният човек, че именно той ще управлява най-добре единственият автобус.
Липсата на разнообразни програми и отчаяния опит да се подмени естественото политическо противопоставяне „ляво-дясно“ с измисленото „статукво-промяна“ оставиха своя дълбок отпечатък върху идеологическата характеристика на предизборната кампания. Хората изгубиха своята идеологическа ориентация, откъдето се разколеба мирогледът и ценностната им система, за да се стигне дотам, че да кажат: „За Манолова гласуваха както леви, така и десни“. Не, не е възможно десен човек да гласува за Мая Манолова. Ако все пак го стори, то очевидно не е десен. Тази проста истина се опита да размие предизборната кампания и до голяма степен успя. Жалкото е, че целта не беше дебат за преформулиране на идеологията, а просто аритметични сметки за електорална подкрепа от страна на заблудени избиратели. Заблудени професионално, по всички правила на пропагандата. Тъжно и страшно е да гледаш как интелигентни образовани хора ги водят за носа.
Нека разгледаме какви идеологически движения извършиха кандидатите с най-голям шанс за успех, преди да се пренесем в седмицата между двата тура.
ФАНДЪКОВА И ГЕРБ В КОАЛИЦИЯ СЪС СДС
Поведението на Фандъкова трябваше да е най-лесното – тя е единствената, която знае за какво става въпрос. Другите, както се казва, не могат да покажат мостри. Тя нямаше нужда да доказва програма и да обяснява идеи, защото можеше да каже: „Ето моята програма, изпълнявам я от 10 години и то твърде успешно според общото мнение. Смятам, че посоката е правилна и възнамерявам да продължа да я следвам. Ако някой има друго, коренно различно и по-добро предложение, моля, нека го постави“. Разбира се, както се оказа, никой не извади различно предложение, с което всички се съгласиха, че посоката е правилна. Но дори и при това положение Фандъкова прецени, че трябва да се включи в общия хор на „промяната“ – тя обяви промяна в приоритетите, а оттам – и промяна в екипа. Обосновката беше непоклатима: след всичко постигнато дотук, преминаваме на нов етап с нови задачи, които изискват нови хора с различна компетентност и свежи идеи. Ето ви я промяната!
През последната година Фандъкова претърпя и друго важно идейно развитие. В края на 2018 тя казваше: „Аз не съм политик, аз върша конкретна работа, осъществявам проекти, инспектирам обекти и т.н. Гражданите нямат цвят“. През 2019 призна, че е политик, който не само е свързан с политиката, но до голяма степен я определя. Призна също, че винаги е била дясна и че преди ГЕРБ винаги е гласувала за СДС. И действително, как да не е политик кметът на столицата, който е четвъртата фигура в държавата след Президента, Премиера и Председателя на Народното събрание и който се разпорежда с близо 2 млрд. бюджет годишно, а всички знаят, че бюджетите са инструментите за правене на политика. И как да не е дясна, след като е заместник-председател на управляващата десница! Беше важно да направи тези уточнения, защото иначе можеше да я заподозрат в излишен популизъм.
Своята дясност тя обясни през икономически аргументи, което пак не е малко. Каза, че преди да мислим за какво ще харчим пари, първо трябва да проучим откъде ще ги изкараме. Да, това е дясно, но можеше да говори малко повече за мироглед и ценности, защото лявото и дясното се противопоставят най-вече на тази територия, а противопоставянето в областта на икономиката или на социалната политика е просто отражение на различията в мирогледа. Но тъй като никой от другите кандидати не навлезе в темата, пропускът на Фандъкова не беше фатален. В желанието на всички да повтарят: „гражданите, гражданите…“ се пропуснаха важни аргументи, които биха внесли идеологическа яснота и биха улеснили избирателите. Но очевидно целта не беше да се улеснят избирателите.
По време на кампанията – както преди първи тур, така и на балотажа, Фандъкова се държа като мажоритарен кандидат. Подчертаваше компетентността си на кмет и малко говореше за идеите, политиката и дори за представянето в други селища на партията си. От своя страна, Борисов също създаваше впечатлението, че я е оставил да се оправя сама. Ако беше наблегнала повече на своята партийност, разграничаването с основния опонент – Мая Манолова, щеше да е още по-ярко: от една страна популист, който претендира да представлява всичко живо и неживо, от друга – партиен кандидат с ясна политическа платформа и ясни ангажименти. Но изглежда е надделяло съображението, че симпатиите към партиите не са особено големи, а специално към управляващата се надига все по-голям ропот, ако не за друго, то поне заради дългото управление.Както отбеляза доц. Антоний Гълъбов, най-младото поколение избиратели са прекарали целия си съзнателен живот при управление на ГЕРБ и сега са любопитни да пробват нещо друго.
Безспорна слабост на Фандъкова по време на кампанията беше, че не успя да си наложи да излезе от добрия тон и от възпитаното поведение. Каквото и да кажеха срещу нея, в каквито и словесни конструкции да я вплитаха, Фандъкова не си позволи да изрече нищо по-остро от „тежки внушения“. Но пък може би така беше по-добре за нея, защото на моменти изглеждаше като заобиколена от джафкаща глутница.
Като цяло, Фандъкова поддържаше центристкия (и както някои биха го нарекли – народняшки) тон на ГЕРБ. В това отношение коалиционният партньор СДС се оказа много полезен, защото продължи да говори остро в стила на 90-те години и не остави никакво съмнение относно органичното дясно позициониране на коалицията. Седесарите си позволиха да „влизат с бутонките“ и на Мая Манолова, и на ДБ, и на другите претенденти. С което направиха неоценима услуга на Фандъкова, защото казаха неща, които би трябвало да каже тя, но не можеше да си позволи по ред причини. В цялата кампания СДС останаха идеологически най-чисти и последователни. Също и ГЕРБ, но при тях я няма тази яркост, граничеща понякога с крайност, а в едно надвикване, винаги се открояват крайностите.
В битката за София, коалицията ГЕРБ-СДС застана категорично от дясната, консервативната страна. Останалите се наредиха от страната на левия либерализъм. И може би истинският кливидж на тези избори беше не „ляво-дясно“, защото например ДСБ поне формално продължават да се броят от дясната страна; не беше „статукво-промяна“, най-малкото защото никой не успя да обясни що е това „статукво“ и с каква „промяна“ трябва да бъде заменено; не беше и „демокрация-тирания“, както се опитаха патетично да го определят някои „интелектуалци“ – това е смешно; истинският кливидж беше „либерализъм-консерватизъм“ в контекста на глобалните идеологически тенденции. Ето защо, местните избори, поне в София и големите градове, бяха преди всичко идеологически и политически, а после технократски, граждански и всякакви други.
МАЯ МАНОЛОВА – КАНДИДАТЪТ НА ВСИЧКИ И ВСИЧКО
Тя е феномен. Популист от такъв мащаб досега не се беше появявал. Всички преди нея бяха повече или по-малко комици, но Мая Манолова е рафиниран партиен апаратчик, безсрамен и безскрупулен, способен да забрави миналото си до такава степен, че да убеди и другите да го забравят. В деня, в който предаде и изостави „гражданите“, подавайки оставка като омбудсман, тя отново ги поведе към друга цел и „гражданите“ я последваха. Слагам „граждани“ в кавички, защото е твърде спорно какво точно включва тази категория в случая на Мая Манолова.
Факт е обаче, че тя за малко не стана кмет на София и то с гласовете на онези, които я ругаеха от другата страна на полицейските заграждения пред парламента, докато тя с надменна усмивка бранеше Пеевски и Орешарски.
На пръв поглед Мая Манолова е извън класическата идеология. Издигната отляво и то със значителна саможертва, защото Калоян Паргов беше много достоен кандидат за кмет. БСП за пореден път показа, че е неспособна да излъчи свой кадър за ключова позиция в държавата, а Мая Манолова бързо пресметна, че гласовете на левицата не са достатъчни за София и без угризения обърна гръб на номиниралите я, за да се отдаде на флирт и закачки с десницата, с което призна, че ляво и дясно все пак има. За жалост, левите избиратели не се почувстваха обидени и пак гласуваха за нея. Сториха го, може би защото инстинктивно осъзнаха, че Манолова, въпреки афишираната си поливалентност, е техен човек, типична лява кандидатура. Има много дефиниции за ляво и дясно, но хората най-често долавят това: левият политик обещава рая на земята, тук и сега, безплатно щастие за всички; десният е по-честен и казва, че ще живеем в такъв свят, какъвто сами построим с усилие, страдание и напрежение. Ако това е вярно, можем да си обясним защо Мая Манолова толкова лесно се превърна в знаме (или щанга, както я нарекоха) на левия либерализъм. Нейният идеологически профил беше толкова ярък, че остави на заден план обстоятелството, че тя беше най-неподготвеният, най-некомпетентният кандидат, че не предложи нищо конкретно, а през цялото време крещеше, размахваше листа и запечатани пликове, страдаше, че някой я преследва и репресира.
В предизборната кампания целта на Мая Манолова беше една – на всяка цена, с всички средства да надскочи потенциала на БСП, защото той винаги е бил недостатъчен. Затова въпреки яркият ляв профил, за нея идеологията беше неудобна. Трябваше да се сети да вземе за мото на кампанията си Вазовото: „И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье“ (Епопея на забравените, „Левски“). Започна да отправя неумели десни послания, наскоро прочетени и заучени от някоя книга; избра за свой цвят зеленото, за да не е нито синьо, нито червено, пропускайки да отбележи, че зеленият цвят също носи доста лява символика; започна да се черкува и да се кичи с икони, за да спечели симпатиите и на православните; осигури си формалната подкрепа на квази десни партии като ДБГ, в която след напускането и на Найден Зеленогорски, не остана абсолютно нищо дясно.Най-смешното беше, че в спазмите си да легитимира Мая Манолова като дясна, ДБГ стигна дотам, че да апелира към БСП „да спре посегателствата“ към нейната кампания – видите ли, не разваляйте със социалистическата си подкрепа образа на хубавия десен кандидат. Очевидно надеждата е била Манолова да удари едно рамо и поне Митко Делчев да стане общински съветник, но тя не го направи.
И защо, въпреки очевидния фалш, некомпетентност и политическа несъстоятелност, Мая Манолова получи такава мощна подкрепа? Отговорът не е труден, механизмът не е нов. Зад Мая Манолова се обединиха всички, които искат ГЕРБ да паднат на всяка цена, независимо от това какво ще се случи после. Всеки от тези опозиционери си има своя представа – едни мислят, че ще дойдат веднага на власт, други – че ще дойдат след едно раздаване, когато следващите се провалят. Все едно. Манолова беше удобна заради високия си институционален рейтинг, който натрупа като омбудсман. Този рейтинг е обречен да се топи, колкото и Манолова да се заканва, че ще прави свой „проект“. В крайна сметка, дори и да направи, този „проект“ няма да е по-различен от „Движение 21“ или „АБВ“. Но сега, на местните избори в София през 2019, Манолова беше звезда, каквато беше Меглена Кунева на президентските избори през 2011, когато се класира трета след Плевнелиев и Ивайло Калфин с пресния си рейтинг на еврокомисар. Впоследствие Кунева също направи свой „проект“ – споменатата по-горе партия ДБГ, стартирал с голяма заявка и големи надежди и свил се впоследствие до съдебната си регистрация. Манолова никога не би получила тази подкрепа, ако с омбудсманския си рейтинг не беше дала надежда, че може да събори ГЕРБ в София. И почти успя. За нейно съжаление, този рейтинг няма да се повтори никога повече.
ДЖАМБАЗКИ И ВМРО
Тук няма кой знае какво да се каже, специално пък за София. Помня, че направих две прогнози, едната от които се сбъдна, а другата не. Първата беше, че още докато ВМРО се колебаеше кого да издигне – Контрера, Каракачанов или Джамбазки, аз казах, че ще е Джамбазки, както и стана. После, подведен от симпатията си към него, предрекох, че ще се класира трети, което не се случи. Струва ми се, че причините за последното са две.
Първо. За всички беше ясно, че ако не стане кмет, Джамбазки общински съветник няма да бъде, а ще се върне в Европейския парламент. Тук е разликата между представянето му на евроизборите и на местните избори – на първите се бореше за нещо, което наистина имаше намерение да бъде – евродепутат, а тук не, тук само дърпаше напред една листа като локомотив, който, след като изкачи нанагорнището, ще го разкачат от композицията. Избирателите рядко подкрепят нещо, което няма да го бъде, макар че се случва и това.
Второ, което с оглед на идеологическия ни анализ е по-важно – градските консерватори не виждат в патриотичните формации свое представителство. Да, приемат ги като част от политическото си семейство, но не ги намират за автентични изразители на възгледите им. Градските консерватори се чувстват достатъчно добре представени от коалицията ГЕРБ-СДС, за да търсят нещо повече в някаква друга посока. Пък и самите патриоти със скандалите помежду си не привлякоха много симпатии към себе си. Патриотизмът на градския консерватор е друг. Той не е облечен в носия, а в офицерска униформа на Царство България.
Програмата на Джамбазки беше единствената, която се различаваше, макар и малко, от останалите. Той изведе като приоритет сигурността, а не екологията или икономиката. Посочи ромските гета като основен генератор на проблеми, включително и на такива, свързани със замърсяването на въздуха. Той остана верен и на идеологията си, която сам обича да описва с цитат от Симеон Радев: „Господа, аз не съм краен, аз съм безкраен български националист“. И въпреки това не успя да спечели сърцата на повечето софиянци, които, види се, вече предпочитат да са космополити.
Интересно е да се отбележи, че на балотажа гласувалите за Джамбазки разпределиха почти поравно подкрепата си между Фандъкова и Манолова. Това може да означава, че или ВМРО не е обяснила достатъчно ясно на последователите си къде е и с кого е, или че последователите са разнородни, както и последователите на много други партии. За подкрепилите Манолова много трудно може да се каже, че са десни или консервативни, даже и патриотични, защото патриотичната тема гръмотевично отсъства от говоренето на Манолова, за което ВМРО следва да си направи нужния анализ и съответните изводи.
„ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ“, НЕПРАВИЛНО НАРИЧАНА „ГРАДСКА ДЕСНИЦА“
Тяхното идеологическо състояние е най-критично. Първо, защо те трябва да са „градската десница“? Кой ги закичи с този етикет, сами ли си го сложиха? Понеже говорим за София, този град е пълен с истински десни граждани, родени тук, в къщите на дядовците си, които не виждат своето представителство в „Демократична България“. Консервативните софиянци не го виждат. Единствената останка от някаква стара десница в ДБ е ДСБ, но доста видоизменена, както би се изразил Христо Иванов: „в ново агрегатно състояние“. Останалото са откровени леви либерали и зелени. На всички в ДБ ще им олекне, ако се признаят за новата левица и избутат БСП към центъра. Но тогава ще трябва да се лишат от много десни поддръжници, които сега ги следват по инерция и от лоялност.
Тяхното позициониране е фундаментално погрешно. Те казват, че ГЕРБ не са десница, че са едно и също с БСП; истинската десница са те – ДБ. И всички десни без възражения трябва да гласуват за тях. Съдейки по популярността на ДБ излиза, че в България няма десница и в България няма десни хора. А това очевидно е невъзможно. За кого гласуват днес всички онези, които през 1997 дадоха абсолютно мнозинство в Парламента на ОДС с над 52%? Не гласуват ли за нещо, което припознават като десница? Десницата в една страна са не само десните партии, но и десните избиратели. Поведението към избирателите: „вие сте малко глупавички и не можете да се ориентирате в политическите неща“, е крайно непродуктивно. Също като поведението: „ние сме толкова добри, че не ни заслужавате“.
И въпреки всичко в кампанията на ДБ имаше един положителен ход. След като се видя, че са избрали неподходящ кандидат, който не само че не разбира нищо от управление на община, но е напълно лишен и от елементарни политически инстинкти, ДБ напипа единственото легитимно за случая поведение. Каза така: „Признаваме, че не предлагаме нищо различно. Признаваме, че всички предлагат едно и също. Но и най-добрите намерения са обречени на провал, ако се вихри корупция. Затова за нас задача №1 ще бъде справянето с корупцията, за да се осъществят всички добри намерения“. Слабостта на тази позиция е, че борбата с корупцията не е политическа програма, не е някаква невиждана иновация, а ежедневно задължение на всяка власт. Слабост беше и обявяването на дигитализацията за пенкилер срещу корупцията, при положение че очевидно не може да е така.
Самият факт, че обявиха корупцията за водеща тема, говори за отказ от идеологически дебат. И действително, ДБ нито за миг не се опита да се позиционира по оста ляво-дясно или консервативно-либерално. Що за „градска десница“? Едно от забележимите послания на Игнатов (ако не и единственото) беше как ще раздава ваучери за детски градини на нуждаещите се. Къде е тук дясното? Дясното не плаща сметките на хората, а се стреми да ги направи достатъчно богати, за да си ги плащат сами. Истински свободен е онзи човек, който сам може да си плаща сметките. И в прекия, и в преносния смисъл.
Попитаха Борислав Игнатов: „Ако не бяхте кандидат за кмет, за кого бихте гласували?“ и той отговори: „За кандидата на “Демократична България”. Това е моята политическа и гражданска общност и не бих гласувал за никой друг кандидат, който не споделя тези ценности“. Кои са тези уникални ценности, дето не ги споделя никой друг? Не обясниха. Толкоз за идеологическата аргументация на ДБ.
И все пак на втори тур избирателите на Игнатов дадоха повече подкрепа на Фандъкова, отколкото на Манолова. Не много, но все пак повече. Това говори, че въпреки идеологическата неувереност и залитането по популизма и революционния патос, ДБ все още се намира донейде в дясното пространство поне като електорат, защото десен човек за Мая Манолова не може да гласува. Ако гласува, значи не е десен.
ИЗНЕНАДАТА ОТ (И НА) БОРИС БОНЕВ
На пръв поглед това е кандидатът, у когото уж нямаше нищо идеологическо, нищо политическо. Първоначално той беше надеждата на „Демократична България“ и всички мислеха, че ще е неин кандидат, за да олицетвори умното, красивото, градски дясното и отвращението от „статуквото“. „Спаси София“ беше всичко, което не достигаше на „Демократична България“ – привидно аполитични или по-скоро надполитични, самите те млади и симпатични на младите, които презират политиката, малко луди, но смели мечтатели (и какво по-хубаво от това!) – и най-важното, компетентни, и навътре в проблематиката на общината, което не може да се каже за издигнатия в последствие от ДБ кандидат.
Но ето че Борис Бонев реши да тръгне по свой път и лиши Атанас Атанасов и Христо Иванов от възможността да се снимат до него. Как е финансирал кампанията си е въпрос, с който няма да се занимаваме, защото би означавало да го повдигнем и за всички останали и по този начин да влезем в тема, твърде далечна от идеологията, която ни занимава.
Така или иначе, вероятно и за свое собствено учудване, Бонев показа резултат, близък до този на Игнатов и мнозина си направиха сметката, че ако се бяха явили заедно, щяха да изкарат повече от Мая Манолова. Друг е въпросът дали наистина е така, защото вероятно много хора, които подкрепиха Бонев като самостоятелен кандидат, нямаше да го подкрепят като кандидат на ДБ. Защото са леви избиратели. Ето го идеологическият момент и при Борис Бонев. Както показва гласуването на втори тур, неговите гласоподаватели са дали два пъти по-голяма подкрепа за Манолова, отколкото за Фандъкова. Което, разбира се, ги определя като леви, каквото и да мислят или говорят за себе си. По манталитет „Спаси София“ би била една чудесна нова левица, ако имаше капацитет да се превърне в партия. Младежите обраха голям ляво либерален вот, с което доста объркаха сметките не само на ДБ, но и на БСП, и на Мая Манолова. Но тъй като нямаха своя листа, резултатът от целия им успех ще бъде Бонев да стане общински съветник. Вероятно тогава ще се понаучи на политика или поне на дипломация в отношенията с опонентите.
По младежки симпатично, но и малко смешно е как дори и след изборите „Спаси София“ продължават с възмущение да фотографират паднали върби, с което започват да приличат на оня старшина, който можел да докаже, че няма идеално почистен автомат „Калашников“, минавайки с бяло парцалче по известни само нему места. Но пък, именно благодарение на натрапчивите „аларми“ за порутени тротоари и пейки по спирките, „Спаси София“ стана това, което е.
МЕЖДУ ДВАТА ТУРА
Дори и на теория кампанията между двата тура е съвсем различна. В нея вече не се говори толкова за личности и за програми, за градинки и автобуси, а за полюси, за наши и ваши, за политически семейства и ценностна принадлежност, защото много от избирателите, ако искат да упражнят правото си на глас, ще трябва да подкрепят кандидат, който преди първи тур е бил, опонент, съперник и враг. Затова е нужно всеки от стигналите до балотаж да направи полезните за себе си обобщения.
Ето защо, както казахме в началото, от двете страни се заговори за две мнозинства с цел избирателите да се припознаят в тях. Едното беше „мнозинството на промяната“, тоест всички срещу ГЕРБ, а другото – „мнозинството на десницата“, тоест всички срещу Мая Манолова и БСП. Съвсем логично и резонно. Известно затруднение дойде оттам, че доста избиратели се чувстват (и вероятно наистина са) десни, но същевременно не харесват ГЕРБ, защото са убедени, че ГЕРБ са им отнели автентичното представителство. Въпросът беше кое ще надделее – отвращението от ГЕРБ или моралната неспособност да се гласува за БСП.
И тук вече идеологията сякаш наистина надделя. Има три принципа за окончателен избор на кмет: по компетентност, по доверие, и по идеологическа близост. По първия ще избереш кандидата, който разбира най-добре от работата, за която кандидатства. По втория ще избереш кандидата, за когото предполагаш, че ще изпълни това, което обещава. По третия принцип ще избереш кандидата, когото чувстваш от своята порода, поради което вярваш, че ще решава всички непредвидени проблеми така, както би ги решил ти. Очевидно на балотажа в София водещ е бил само третият принцип, защото по първите два Мая Манолова не издържа никаква конкуренция. Да не забравяме, разбира се, и четвъртия принцип – на отрицанието.
Характерно за седмицата между двата тура беше това, че не успя да се състои финален дебат между Фандъкова и Манолова. Още в понеделник заваляха покани от всички телевизии и стана ясно, че не може да се отиде навсякъде, защото би означавало всеки ден да се повтарят едни и същи неща, казани вече многократно, с все по-остър и неприятен тон. Затова Фандъкова предложи дебатът да е един, да го осъществи БНТ в качеството си на обществена телевизия и да подаде сигнал към останалите. Регламентът щеше да се уточни от всички. Едно условие обаче стресна Мая Манолова и я накара в крайна сметка да се откаже – условието всеки кандидат да се яви с екипа си, за да стане дебат по същество, за конкретни програми и политики. Защото град като София не може да се управлява еднолично. Очевидно екипът не беше силната страна на Манолова и по тази причина дебатът така и не се състоя.
Не се състоя и един друг дебат между двете. Нали знаете, че един от принципите на Шекспир е когато бурята бушува в морето, едновременно с това да бушува и в чаша с вода, задача, която великият драматург често възлага на героите си сър Джон Фалстаф и сър Ендрю Егчик. Бурята в чаша вода беше дебатът между Фандъкова и Манолова, който се опита да организира „Спаси София“ неизвестно в какво свое качество, може би със самочувствието на незаобиколим обществен фактор след показания на първи тур резултат. Разбира се, този дебат също не се състоя.
ИЗВОДИТЕ
Те са много и ще стават още повече с времето и коментарите. Нека се спрем само на някои от тях.
Първо. Много хора отчаяно търсят промяна. Казвам „отчаяно“, защото и те не знаят каква промяна търсят, но самият процес на търсене разколебава стабилността или „статуквото“, както обичат да я наричат. Зашеметяващият резултат на Мая Манолова е израз не на последно място и на това търсене, донякъде ирационално, защото обикновено сляпа промяна, промяна без да знаеш какво ще последва, се търси в два случая – когато съществуващото положение е станало нетърпимо или когато се е появил някакъв нов, вдъхновяващ проект. В София не беше налице нито едно от двете.
Второ. Вече не сме сигурни коя е нашата левица. Увлечени от глобалните тенденции и в желанието си да угодят на колкото може повече избиратели, политиците изпадат в ляво либерални настроения. В една или друга степен това се отнася до всички, особено когато стане дума за климатични промени, групови права на малцинства и постмодернизъм в културата. Стигна се дотам, че ГЕРБ да подкрепят Истанбулската конвенция, а БСП да се обявява против нея, което говори за сериозно разстройство в идеологическата парадигма. Свикнахме да наричаме „Спаси София“ и „Демократична България“ „градска десница“, но на балотажа се оказа, че това далеч не е така. Понятията ни за ляво и дясно, както и припознаването на партиите, които ги олицетворяват, се нуждаят от сериозно предефиниране.
Трето. ГЕРБ трябва да се замислят много сериозно, защото ако тенденциите не се променят, на следващите парламентарни избори може и да не са първа сила. За една цивилизована страна (каквато се надяваме, че сме) има два сценария – или по англосаксонски образец ще се оформят две големи партии, които се редуват във властта в продължение на поколения, или пък след изхабяването на всеки пореден политически проект идва да го замени някакъв нов, за който невинаги има гаранция, че ще е по-добър от предишния. В първия случай трябва да се огледаме кои са дясно-консервативните субекти и да ги поощрим да направят устойчива коалиция, която в един момент да се превърне в партия. Това са СДС, ДСБ, ГЕРБ и патриотите, може би без Атака.
Другият вариант е през следващите 6-7 години да се роди нов проект, който да включи гореизредените без ГЕРБ и то, разбира се, при дълбоко преструктуриране и преосмисляне на лидерството. На мястото на ГЕРБ може да се появи нещо ново, нещо чисто дясно, а не дясно-център, но то трябва да е сериозно. Слава Богу, има достатъчно млади хора, които да се заемат с това.
Аз предпочитам първия вариант – да падат лидери, ако трябва, но не и партии. В БСП са го разбрали. Така всеки човек с политически амбиции ще намери своето поприще и ще направи кариерата си вътре в някоя от партиите, като битката никак даже няма да е по-лека. За съжаление, нашият манталитет е такъв, че хората с политически амбиции намират за по-нормално да основават нови партии, често безсмислени и карикатурни.
В заключение можем да обобщим, че каквото и да си говорим, в политиката без идеология не можем да минем. Пък и не само в политиката. Идеологията е свързана с мирогледа, а как можем да живеем в свят, за който нямаме изградено мнение, как можем да имаме самочувствието да го контролираме и променяме! Местните избори не потвърдиха статуквото. Те показаха силни тенденции, които ще се развиват през следващите две години до редовните парламентарни избори. Тенденции на олевяване, които се появяват или от мизерия и отчаяние, или от нарастващо охолство – какво да го правиш, човекът е парадоксално същество. Затова е важно да огледаме още веднъж отминалата кампания и да се опитаме да си отговорим къде стоим в действителност, не във фантазиите си, не в предубежденията си, а реално. Така ще ни бъде по-лесно за напред, а и с действията си ще предизвикаме резултати, от които може би ще останем доволни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
