Субверсията на феминизма #Годишникъ2019

Възникнал като социално движение за равнопоставеност на жените, днес феминизмът е политическо движение, активно опитващ да наложи крайно разбиране,  противоречащо на елементарната логика и морал. Докато в първата вълна[1] движението се бори срещу социалното неравенство и дискриминационното отношение към жените, втората и особено третата вълна все по-явно се радикализират и открито се борят за привилегии, които според феминистките се полагат на жените, заради „вековното потъпкване на правата им“ от страна на мъжете.

ТЕРМИНОЛОГИЯ & ЦЕЛИ

Думата „феминизъм“ произлиза от английската дума feminism и френската feminisme, които пък произхождат от латинската дума femina – жена^. Феминизмът включва политически движения и социални теории, които се борят за свободата и равноправието на жените и положението на жените в обществото. Началната му същност му е концентрирана върху идеята, че полът не е определящ фактор при изграждането на социалната идентичност на личността или основание за различни политически или икономически права. Феминисткото движение призовава жените към еманципация – отхвърляне на остарелите разбирания и освобождаване от наложените предразсъдъци. За постигането им се налага разрушение на традиционната ценностна система.

ИСТОРИЯ

Прието е, че феминизмът има три основни вълни на развитите – първата е през XIX в., втората започва 60-те години на XX в., третата – 90-те години на XX в., и продължава в наши дни.

Началото е поставено много по-рано с „Декларацията за правата на жената и гражданката“, написана от френската писателка Олимпия дьо Гуж през 1791 г. Дьо Гуж феминизира приетата от Националното събрание на Франция през 1789 г. “Декларация за правата на човека и гражданина“ и изисква пълна равнопоставеност на жените спрямо мъжете.

ПЪРВАТА ВЪЛНА

 Първата вълна се свързва с движението на суфражетките, от английската дума suffrage – избирателно право. Движението им цели предоставяне на избирателни права на жените и се бори против дискриминацията им в политическия и икономическия живот. Началото е поставено в края на XIX в. във Великобритания и САЩ. Първата вълна на феминизма е либерална и фокусът е върху търсенето на формално равенство между мъжете и жените. Този феминизъм се основава на  принципите на Просвещението, което включва и ново отношение към жената.

ВТОРАТА ВЪЛНА

През 1949 г. Симон дьо Бовоар публикува творбата си “Вторият пол”, която се превръща в идеологическа основа на феминисткото движение. В нея тя застъпва идеята, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. В основата на завоя към радикален феминизъм е мисълта, превърнала се в пътеводна светлина за феминистките: „Жена не се раждаш, а ставаш”.

„Вторият пол“ се превръща в идеологическа основа на феминисткото движение, като апогеят му е през 60-те години. Освен за равни права във всяка сфера на живота, борбата е и за излизане извън общоприетата роля на жената – като майка и съпруга. Втората вълна на феминизма е пряко свързанa с разрушението на традиционната ценностна система и общоприетия модел, базиран на християнските ценности и детерминираните роли на мъжа и жената. Целта ролите да се уеднаквят не може да бъде постигната без събаряне на авторитета на мъжа в семейството. Затова тази вълна се свързва и с радикалният феминизъм (radfem), който счита именно патриархатът за форма на потисничество.

Радикалният феминизъм често се сравнява и с марксисткия феминизъм, който се основава на творбата на Фридрих Енгелс „За произхода на потисничеството на жените“. Сходството им е, че отношенията между мъжа и жената са базирани на конфронтация.

За разлика от либералния феминизъм, радикалният намира проблем не само в директно изразените налагания, а в общоприетите нрави и обичаи, както и във всичко, което се подчинява на определени правила или разбирания.

В тези години – 60те и 70-те на XX век, са много популярни и неомарксистките студентски движения. За един от бащите им е смятан  Херберт Маркузе, който е и сред теоретиците на Франкфуртска школа – философска школа, обединяваща мислителите, свързани с Института за социални науки в Университета „Гьоте“ – Франкфурт на Майн. Според нея, цялата политическа и социална структура, която е формирана от културното и историческо западно наследство, подлежи на деконструкция. Една от най-влиятелните фигури в постмодернистката мисъл е Жак Дерида. Той развива свой собствен специфичен постструктуралистичен профил на философията, лингвистиката и литературния анализ – деконструкция (déconstruction). Основно положение в нея е атаката срещу възприятието, че думите пренасят смисъл от съзнанието на говорещия в съзнанието на слушащия и, че речта е средство за изразяване мислите на говорещия. Дерида нарича това „логоцентризъм“ и вярва, че той характеризира цялото западно мислене и твърди, че под термина “деконструкция” не трябва да се разбира разрушаването, а анализирането на седиментните структури, които образуват философската дискурсивност, в която мислим.

След 60-те години на XX век, феминистките движения критикуват психоанализата, както и някои научни теории, че са организирани около идеята на човека като “цяло”. Тези критики  заемат и важна част от теоретичното развитие на Дерида. Той твърди, че точно както историческите писания са били създадени като допълнение или принадлежност към словото, жените са били създадени като принадлежности за мъжете. Дерида установява паралел между логоцентризма и фалоцентризма[2] и създава термина “фалогоцентризъм”. Той е категоричен, че езикът и обществото се основават на мъжествени или мачо идеали, които унижават и поробват женствеността. 

Критиците на Дерида твърдят, че той се опитва да подкопае етичните и интелектуални норми, които са жизненоважни за Западната цивилизация.

С Франкфуртската школа са свързани и корените на културния марксизъм, който обхваща няколко течения във философията и политическите науки, сред които и третата вълна феминизъм, според който жената е потиснато малцинство.

На Херберт Маркузе са и думите:“ На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства.“ ^[3] Според тезите на Франкфуртската школа, на деконструкция подлежи и патриархалното общество.

ТРЕТАТА ВЪЛНА

Модерният феминизъм, с всяко свое действие и изискване демонстрира открито и яростно опълчване срещу традиционните стълбове на обществото – семейството, бракът, биологично предопределените роли на мъжа и жената. Той отдавна не е движение, което цели равнопоставеност, а надмощие, власт и превъзходство. Врагът е ясен – мъжът. Мъжът, но не всеки мъж.  От тази категория автоматично са изключени мъжете, изповядващи ислям, въпреки че именно жените в тези страни, имат най-силна нужда от подкрепата на западната жена. Врагът е белият мъж, християнинът, мъжът, който е успешно реализиран и приема жената като такава.

Фокусът отдавна е изместен – правото на гласуване, на избор, правото да бъдеш, са гарантирани права, спечелени битки, поне в Америка и Европа. За да наложи новата си идеология, модерният феминизъм упорито изтласква мъжа в непривична за него роля. Появяват се все повече смесени движения, които слагат паралел между правата на различните ЛГБТИ хора и феминистките. Идеята, че всеки човек заслужава уважение без значение от пол, възраст, религия, социално положение, постепенно се измества към твърдението, че жената заслужава уважение, защото е жена.

Един от примерите е кампанията “Ban Bossy” от 2014г. имаща за цел официалното изхвърляне на думата „bossy“ от английския език. Феминистките искат да се прекрати употребата на жаргонния епитет, използван като определение за жени, които демонстрират „шефско“ поведение. Съвсем логично, кампанията срещна сериозен отпор и не постигна целта си, а редица популярни личности се обявиха против подобен авторитарен прийом. Сред тях беше и Маргарет Талбот –  популярна американска журналистка. Тя пише много силна статия в Нюйоркър, озаглавена „Don’t bann “bossy”[4].

Не по-малко нелепи и принизяващи първоначалните идеи и дългогодишни усилия на феминисткото движение, са много от съвременните дами, окичващи себе си с това определение. Една от най-известните е Анита Саркисян – млада феминистка, активистка, влогърка и критик, основател на уебсайта Feminist Frequency с жизненоважната мисия за изобличаване на сексизма във видеоигрите. Трогателна кауза, особено на фона на целите, които имат нейните съмишленички век по-рано. Основната критика към нея е, че се опитва да добие популярност, като отправя тежки обвинения, че видеоигрите пораждат мизогония[5] и водят до физическо насилие над нежния пол.

Най-сериозните критици на Саркисян са именно жените „геймърки“, които анализират слабите места в теорията ѝ, посочвайки, че тя не предоставя никакви факти, а се базира на повърхностни анализи.

#MeToo и Time’s Up

На пръв поглед нямащи общо с модерния феминизъм, през годините възникват не едно и две движения, като първоначално обявеният им замисъл е борба срещу сексуалния тормоз. Общото между всички тях е, че винаги става дума за пари – за много пари.

#MeToo е създадено през далечната 2006 г. от Тарана Бърк като движение за разкриване на сексуални посегателства и подпомагане на жертвите. Целевата група са цветнокожите жени и тези с по-нисък социален статус. – където явлението е по-сериозно, а борбата срещу него – трудна.

Самата основателка на #MeТoo Тарана Бърк е категорична, че ще е правилно и добре за самото движение да запази първоначалния си замисъл. Тя посочва, че движението е станало „неузнаваемо.“[6] Според нея, фокусът се измества и всички са твърде заети да говорят за отделните индивиди, а сексуалното насилие остава на заден план, което е грешка. Тя също посочва, че не трябва движението да е насочено само към жените жертви, посочвайки статистики, според които едно на всеки шест момчета, ще бъде сексуално малтретирано преди да навърши 18 години. [7]

Презумпцията за невиновност е тотално потъпкана и се е превърнала във: всеки мъж е виновен до доказване на противното. Обнадеждаващо е, че редица известни дами, сред които актрисата Катрин Деньов, се обявиха срещу лова на вещици. „Да се опитваш да съблазниш някого, дори да е упорито или непохватно, не е престъпление, а галантност и това не е признак на агресивен мачо”, се казва в писмо, публикувано във френския вестник “Монд“ и подписано от Деньов и още 99 популярни френски актриси, писателки и общественички.[8] На тяхна страна застана и Фани Ардан, която се обяви срещу оклеветяването. Пред “Пари мач” пък, Брижит Бардо определи изобличаването на сексуалните посегателства в киното като лицемерно. Според нея, много актриси съзнателно флиртуват с режисьорите, за да получат роля.[9]

Колко лицемерно и отдалечило се от първоначалната си идея е движението, се видя и по поведението на една от лидерките му – Азия Ардженто. “Ню Йорк таймс” написа, че тя е извършила сексуално посегателство над актьора Джими Бенет, когато той e бил непълнолетен, а после му e платила голяма сума, за да  мълчи.[10] В Америка, републиканците обвиниха опозицията, че използва #MeToo за свои цели.

Според „Ню Йорк Поуст“, #MeToo се използва от някои жени за изнудване на богати и успешно реализирани мъже. [11]

Ежедневно, хиляди жени са пребивани и насилвани, но движението забрави за тях, важни се оказаха само дамите в публичното пространство, както и богатите и популярни мъже, обявени за насилници.

Като продължение на #MeТoo е създадено движениетo Time’s Up /“Времето изтече”/. То е насочено срещу сексуалния тормоз на работното място и е основано през 2018 г. от холивудски знаменитости. За създаването му е съобщено с отворено писмо, публикувано в “Ню Йорк таймс”.

Критиците му твърдят, че цялостната концепция на движението е лицемерна. Повечето представители на Time’s Up са богати знаменитости, които  извън участието в организацията, не са реално ангажирани с каузата, нито адекватно представляват интересите на жените в различните общности. Другата сериозна критика е, че фокусът му е основно върху Холивуд и проблемите на жените във филмовата индустрия.

КВОТИТЕ ПО ПОЛ И СТЪКЛЕНИЯТ ТАВАН

Активно оръжие в ръцете на феминистките е темата за квотите по пол. Идеята не е нова, а датира още от 1973 година, когато Хелга Хернес като ръководител на Комитета за равенство между половете в университета в Берген, препоръчва въвеждането на квоти за равенство на половете при назначаване на длъжности. Хелга Хернес е определяна и за майката на държавния феминизъм, термин, въведен от нея в края на 80-те.[12]

През 1986 година е приет и терминът „стъклен таван“, който описва невидимите бариери, които са основани на предразсъдъци и ограничават напредъка на жените към по-високи длъжности по пътя на кариерното им развитие. Някои европейски държави предприемат сериозни правителствени мерки за неговото „разрушаване“. През 2003 г., чрез закон, Норвегия въвежда задължителна квота от  минимум 40% жени в бордовете на публичните компании.[13] Законът предвижда и много сериозни санкции за тези, които не го изпълнят – изключване от борсовата търговия и други. Оттогава квотите за жени на ръководни постове са наложени и в редица други страни – Белгия, Исландия, Италия, Испания.

През годините, Съветът на Европа, Европейският парламент и другите европейски институции, непрекъснато излизат с различни резолюции и препоръки, подкрепящи мерките в борбата с неравенството между двата пола. Макар и негласно, тези политики съвсем явно налагат позитивна дискриминация.[14] Такъв пример е резолюцията  на Европейския парламент от 13.03.2012 г. В нея пише:

„Европейският парламент, като има предвид, че: „В наши дни де факто е в сила неформална система от квоти, при която мъжете са привилегировани спрямо жените и при която мъже избират мъже на позиции, свързани с вземане на решения, като това не е формализирана система, но все пак е системна и съвсем реална дълбоко вкоренена култура на положително отношение към мъжете;“

И още:

„Поощрява комисията и държавите членки да прилагат мерки за положителни действия, като например привилегировано отношение, когато единият от двата пола не е представен в достатъчна степен.“[15]

Въвеждането на квоти е безумие, особено в някои сектори, в които квалифицирани кадри се намират и без това трудно. Мнозинството жени въобще нямат интерес към редица браншове (като металургията и енергетиката, например) и това би породило сериозен кадрови проблем. Спецификата на бизнеса също е фактор, който изисква задълбочени анализи, а не спуснато решение. Въпросът какво се случва с независимостта при вземането на решения, които касаят просперитета на една компания, дори не се задава. Парадоксално, квотният принцип противоречи на базовата цел на феминистичните движения още от самото им създаване – равнопоставеността на половете. Не по-малко парадоксално е, че квотите поставят жената именно в позицията на втория пол и акцентират, че тя е неспособна да се справи сама.

Защо жените на ръководни позиции са по-малко от мъжете, е въпрос, чийто отговор не е „защото има дискриминация срещу тях“. Редица проучвания[16] [17] от последните години посочват по-различни причини от масово изтъкваните като аргумент за въвеждането на подобни квоти. Често, самите жени взимат решение да не продължат развитието си по йерархичната стълба, като сред мотивите са липса на амбиции, желание за създаване на семейство и други.

Неприсъщата за жените доминантност бива изкуствено поддържана чрез създаването на различни модели, в които еманципацията и кариеризмът са представени като важни предпоставки за независимостта на жените. Привидно, акцентът е върху финансовата независимост и свободата жената сама да взима решения. Под маската на тези думи се крие послание за отхвърляне на заложената от природата роля на жената. Тя е „програмирана“ биологично да бъде майка и е съвсем естествено желанието на повечето жени да бъдат майки и съпруги. Феминизмът успешно внушава, че да бъдеш майка и съпруга, те поставя в неравностойно положение спрямо мъжете. Токсичният съвременен феминизъм внушава, че насилникът винаги е мъжът, по-конкретно – белият мъж, а начинът това да се промени е, жената да заеме мястото на мъжа. Разбира се, това няма как да стане по естествен път. Тогава?

Отговорът се крие в думите на Симон дьо Бовоар – „Обществото, ръководено от мъжете, постановява, че жената стои на по-ниско стъпало в йерархията. Тя може да се справи с това принизяване единствено чрез унищожаване на превъзходството на мъжа.“

За да звучат по-убедително тезите на феминистките, в аргументацията им навлизат и различни термини, измислени специално, за да подкрепят твърденията им:

“mаnѕрlаіnіng”[18] (мъж дa oбяcнявa, oбиĸнoвeнo нa жeнa, пo нaчин, ĸoйтo ce възпpиeмa зa cнизxoдитeлeн или пoĸpoвитeлcтвeн)

toxic masculinity[19] (токсична мъжественост – терминът обединява стереотипи за агресивното мъжко поведение като проявите на насилие, пренебрежителното поведение към жените, сексуализирането им и други)

Други, като „сексизъм“, подлежат на официална дефиниция, за да придобие смисълът им още по-категорично значение.[20]

ФЕМИНИСТКИТЕ И ХРИСТИЯНСТВОТО

Повечето феминистки твърдят, че християнството е сексистка религия – направена от мъже, за мъже. Според феминистката теология, трябва да се преосмислят традициите, текстовете в Библията, дори ритуалите в религиите (не във всички религии, под прицел са основно християнството и юдаизма).Феминистката теология цели увеличаване на ролята на жените сред духовенството и преинтерпретиране на доминиращото мъжко  изобразяване на Бог, определящо ролята на жените по отношение на кариерата и майчинството. Според феминистките, тази „особеност“ на християнството създава предпоставки за дискриминиране на жената и единственият вариант това да бъде променено е, да бъдат предприети радикални промени в учението и в самата Църква.

Според Дафни Хампсън пък, новозаветните автори и църковните писатели, които са само мъже, съзнателно са изопачили историята. Дафни Хямпсън открито обвинява западния свят и западния тип християнство, в морални и социални несправедливости към жените. Според нея, западното християнство няма право да представя същността и делата на Бога.[23]

Именно християнството утвърждава равноправието между мъжа и жената в съвременния свят. “И сът­во­ри Бог чо­ве­ка по Свой об­раз, по Бо­жий об­раз го сът­во­ри; мъж и же­на ги сът­во­ри” [24] Християнството първо е въвело моногамната форма на брака и отхвърлило полигамията. „И благословил ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята…“ [25]

Борбата срещу християнството и Църквата е ирационална, но по-страшното – крайно деструктивна към моралните устои, а в частност – и към жената.

ДЖЕНДЪР ИДЕОЛОГИЯТА

Според джендър теорията биологичният пол на човека няма значение за идентичността му, а идентичността се определя от сексуалната ориентация, която не е строго категоризирана, а променлива.

За майка на джендър идеологията се приема Джудит Бътлър.. През 1990 година публикува книгата „Безпокойствата около родовия пол“. В нея Бътлър представя идеята за перформативността на пола.[26] Тя описва двуполовостта като ограничение на свободата и дискриминация чрез природата. Въвеждайки понятието джендър (родов пол), тя се опитва да  промени половата полярност. Основата на теорията и е именно радикалният и подривен феминизъм. Бътлър има сериозно участие и в създаването на куиър-теорията. [27] С думата „куиър“ най-просто може да се обозначи всичко, което не е хетеросексуално.

Американската философка Марта Нусбаум пише унищожителна критика към Бътлър, в която обяснява, че неразбираемостта на Бътлър служи, за да защити празнотата на теориите ѝ. Според нея, непроницаемостта на прозата на Бътлър служи не да подложи на съмнение здравия разум, а да защити празнотата на идеите си.[28]

Една от най-авторитетните противнички на Бътлър е Габриеле Куби. Тя защитава традициите, семейството, вярата и разобличава джендър философията като идеология, която посяга на утвърденото от цивилизацията ни. Книгата на Габриеле Куби „Глобалната сексуална революция“, е публикувана през 2012 г. и разглежда джендър идеологията:

„Никога преди в историята властовите елити не са се одързостявали да променят половата идентичност на мъжа и жената чрез политически стратегии и законови мерки. За целта им липсваше ноу-хауто на социалното инженерство. Тъкмо това се случва днес пред очите ни в глобален мащаб. Името на стратегията: Gender-Mainstreaming. Тази борба се води под прикритието на равнопоставеността на жените и мъжете, което всъщност се оказва един тактически преходен стадий.“

„…Лидерките на често еднополово ориентираните радикални феминистки не се задоволиха с това. Те заявиха, че ще извоюват още повече „равноправие” за жените. В действителност обаче те воюваха срещу брака, срещу семейството, срещу детето, срещу жената като майка, за пълната дерегулация на сексуалността. Те воюваха срещу всичко, което е отказано на лесбийките. Те воюваха за преобразуване на обществото, което окончателно ще го освободи от ненормалността, „деконструирайки” полярната полова идентичност на мъжа и жената и „принудителната хетеросексуалност”. 

Ако пол изобщо не съществува, тогава феминистките, които се борят за надмощието на жената, имат проблем. Или искат да разширят властта на жената за сметка на мъжа, или искат да премахнат половата полярност изцяло и да предоставят свободния избор на индивида.

 „Да обобщим какво твърди джендър теорията: биологичният пол на човека като мъж или жена няма значение за неговата идентичност, а представя „диктатурата на природата” над свободната самоидентификация на човека, диктатура, от която човек трябва да се освободи. Идентичността на човека се определя по-скоро от неговата произволна сексуална ориентация и затова е гъвкава, променлива и многообразна. Илюзията, „фантазмата” на двуполовостта се създава чрез табуто върху кръвосмешението в семейството и чрез езикови определения като мъж и жена, баща и майка, които трябва да бъдат неутрализирани в полза на свободното самоизмисляне. Хетеросексуалните „сигнатури” на обществото трябва да се изличат във всички области. Мъж и жена, брак и семейство, баща и майка, сексуалност и плодовитост нямат право на естественост, по-скоро те обосновават хегемонията на мъжа над жената и на хетеросексуалността върху всички други форми на сексуалност. Това трябва да се унищожи из корен.“[29]

Опасността от възприемането на подобна идеология, е разрушителна. Тя се опитва да подкопае и разклати вярата и семейството като основни човешки фундаменти.

БЪЛГАРИЯ

Още преди Освобождението в България се появяват близо 60  дружества, чиято цел е да помагат на жените да получават образование, а в края на 90-те години на XIX в. са предприети редица действия, целящи да се позволи на жените да следват в Софийския университет. През 1901 г. е създаден Български женски съюз, обединяващ местни женски организации. Благодарение на усилията му българските жени си извоюват право на висше образование, а по-късно – и на глас. На 15.01.1937 г. Цар Борис III подписва промените в избирателния закон, с който „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, а през 1938 г. това право обхваща и гласуване в парламентарни избори за всички жени над 21 години. Условието е да са  „омъжени, разведени или вдовици“.През 1944 г. жените у нас придобиват пълни избирателни права. Същата година това се случва и във Франция, а много по-късно във Франция – 1944 г, Италия – 1945 г., Гърция – 1952 г., Швейцария – 1971 г., Португалия – 1974 г., Лихтенщайн – 1984 г.

Съвсем рано – в началото на 40-те, жените навлизат и в сферата на платения труд, а някои сектори много бързо се феминизират.[30]  „На 13 октомври 1944 г., една от първите законови инициативи на народната власт е приемането на Наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола, която предоставя на лицата от двата пола равни права във всички области на стопанския, държавен, културен и обществено-политически живот.“[31] През следващите години статистиките не са по-различни. В наши дни – също. България е една от страните лидер сред държавите членки на Европейския съюз по брой жени на ръководна позиция за 2018 г. [32] – 49%, като пред нас е само Латвия. Данните на Евростат сочат, че две поредни години – 2017 и 2018, България е първа в Европейския съюз и по дял на жените, които изучават специалности в сферата на информационно-комуникационните технологии, както и по брой на жените, които работят в тази област.[33] [34]

Посочените данни не са просто статистики, а ясен показател, че пред дамите, решили да се реализират като ръководни кадри в България, няма сериозни пречки, а още по-малко, такива, които са базирани на половата им принадлежност. Напротив – в България успешно се реализират и жените, които са избрали за свое поприще IT сектора.

Нелепото е, че основните опити да се прокара тезата колко са необходими квотите в България, идват основно от жени, които не живеят тук. Всъщност, същите са и едни от най-гласовитите, когато става дума колко лош е белият мъж и по-конкретно, „примитивният българин“. Аргументация нямат, а явно осъзнали безсилието си, се опитват да провокират на съвсем елементарно ниво – със словесна агресия.

Разлики в заплащането има, но основните причини би трябвало да се търсят в образованието – традиционно, момичетата се насочват към професии, които у нас са по-ниско платени, например – учителството. Друга, съвсем логична причина е, че жените приоритетно поставят семейните си ангажименти на преден план, особено когато имат и деца.  Но и по този показател бележим прогрес – няколко поредни години тенденцията е намаляване на въпросната разлика в заплатите. По данни на Евростат през 2015 година разликата е била 15,4 %, 14,4% – 2016,  2017 година е 13,6 % спрямо средно за ЕС – 16%.

В специализиран наръчник на тема: “Равенство на жените и мъжете при взимането на решения в икономиката“, са включени редица изследвания и е анализирана ситуацията в България, като се оформя следното заключение: „Налага се изводът, че бизнес средата в страната определено  дава  възможности  на  жените  да  заемат  ключови  управленски  позиции  в  компаниите.  „Развитието им зависи главно от компетенциите и уменията, както и от личната им мотивация.“[35]

Не ми се обиждай, но…стартира, по думите на създателите му, като: „един дълго мечтан проект, който ще цели да се бори с дискриминацията и стереотипите в обществото.“ С изключение на два, три сериозни проблема, обаче, последваха абсолютни безсмислици от типа на: „Ама как не искаш да те черпя?“, „Как така спазваш режим и още си дебела?“, „Жените не стават за инженери.“, „Семейна ли сте? Имате ли деца? Планирате ли деца?“, „Художник къща не храни.“ и т.н., и т.н.

Дали случайно, акцентът отново беше поставен върху „дискриминираните“ дами и позволилите си да отправят тези твърдения и въпроси – основно мъже, разбира се. Дискриминирани в кавички, защото всеобщата тенденция да се хиперболизират и по-лошото – определят като словесна агресия верни думи, придобива все по-нелепи и застрашителни форми. Съвсем съзнателно търсен наратив, който  отново ни връща на тезата на съвременните феминистки, че жената е потиснато малцинство.

За цвят се появиха и двама мъже, докато не беше хвърлена и бомбата – беше даде трибуна на доказан, неразкаял и освободен предсрочно убиец, който даде заявка, че няма да спре да се бори за правата на българските затворници. На пръв поглед, противоречащ на замисъла на проекта, но в действителност – напълно логичен, защото защото проектът е подкрепен от „Български фонд за жените”. Те пък са подкрепени от БХК[36] и различни ЛГТБ[37] организации.

Всяка дума, която може да обиди идентичностната чувствителност на събеседника, е не просто табу, а провинение. Наблюдаваме патологична преекспонираност в реакциите на група хора, които по всякакъв начин искат да подчертаят уникалността си, но открито агресират, когато отсрещната страна я забележи.

Съвременните феминистки организации имат нужда да преосмислят добре позициите, зад които застават. Убиец с откровено краен левичарски уклон, опитал се да раздаде справедливост, по неговите думи – в името на световния анархизъм, не може и не бива да е лице на каквато и да е кауза. Ако някой отъждествява проекта си с такъв индивид, тогава няма как да слага думата „благородна“ пред каузата си.

МЮСЮЛМАНСКИТЕ СТРАНИ

Изчерпан ли е феминизмът? Съдейки по реакциите и каузите, които защитават днешните феминистки – да. Разбира се, нека да не забравяме, че основната му цел от самото му създаване е равенство между мъжа и жената – във всякакъв аспект. Взимайки под внимание редица фактори, бихме могли да заключим, че такова отдавна е постигнато – в Европа и Северна Америка. Феминистките движения могат да получат нов и естествен смислен порив, ако насочат своите усилия към регионите и страните, в които жената все още е третирана като втора категория, а някъде – по-лошо и от животно. На стотици места по света все още се практикуват редица дискриминационни обичаи спрямо жените. Милиони жени са подложени на различни унижения в страни като Афганистан, Сомалия, Саудитска Арабия, а и много други.

Коя жена се нужда от помощ – западната, задоволена във всяко отношение или жената, която няма никакви права в редица арабски и африкански страни. Жената, която има гарантирани всички права или жената, която утре може да не е жива, защото животът ѝ не струва нищо? Жената, зад която застават хиляди организации, регулации и държавата или жената, която няма право да излезе сама навън? Жената, за чиито права ежегодно се приемат стотици документи и се финансират безброй кампании или жената, която няма право да учи и работи? Жената, която избира своят партньор или жената, на която и избират мъж, още докато е момиче.

Редица знаменитости, които отделят милиони, за да подкрепят феминистките движения в Западния свят, борещи се с неравноправието на мъжа и жена в компютърните игри, биха го направили и за жени от реалния живот в Източния свят, нали? Ако която и да е феминистка има и най-малкото съмнение къде и кои жени имат нужда от подкрепата ѝ, в този случай отговорът е, че въобще не става дума за правата на жените, а за лицемерие. Върховно лицемерие, борещо се с вятърни мелници в удобно устроения и добронамерен към жените западен свят.

Широко затворени са очите на феминистките, когато става дума за сексуален тормоз, извършен от мюсюлмани. След новогодишните посегателства над стотици жени в Кьолн и други европейски градове през 2016г.,имаше само тишина. Съвременният феминизъм не се занимава със защита правата на жените, които най-много се нуждаят от това – в мюсюлманските общества. Не само в такива страни, а в капсулирани групи, включително и в западните страни. Защото на запад има много емигранти, които са донесли своята култура и особености, и продължават да изпълняват редица обичаи – жените са принудени да носят фередже, забранява им се достъпа до училище и работа, нямат социален живот. Същите невероятно агресивни и гласовити дами, когато стане дума дори за невинно отправена реплика или безобиден опит за флирт от страна на бял мъж, ги няма. Стигаме до поредния парадокс – мейнстрийм феминистите оправдават ислямските порядки спрямо жената, изтъквайки особеностите на културата на исляма, в частност – защитавайки и мъжете мюсюлмани.

ФЕМИНАЦИ[38]

Феминизмът, до голяма степен, е отговорен за разрушителната вълна на политическа коректност, която буквално е заляла обществото ни. Крайностите на феминизма създават новдиктат, който налага изкривени разбирания и цензура на всяко ниво. Феминизмът отдавна вече е пагубна идеология, която целенасочено се опитва да разруши функциите на мъжете и жените в обществото, както и самото общество. Феминизмът, като движение за равнопоставеност на жените, e безвъзвратно отминал, целта е реваншизъм.

Битката не е за равноправие, битката е срещу фундаменталните устои – семейството, брака, биологично предопределените ни роли. Основната битка е срещу мъжа – в пълния смисъл, който съдържа в себе си тази дума. Битката срещу мъжа обаче означава битка срещу началото, битка срещу същността, битка срещу рационалното и реалното. Но битката срещу белия хетеросексуален православен мъж, е битка срещу основните устои на Западната цивилизация. Пореден парадокс, защото през всичките години на борбата за равни права, именно западният свят винаги е бил начело в тази битка.Само че, ако рухне тази колона, всички ще бъдем пометени, а феминистките ще са първи.

Жените и мъжете не са еднакви и никога няма да бъдат. Различията ни са биологически детерминирани и строго характерни. Ролите ни са обусловени и утвърдени от нашите възможности – физически, умствени и емоционални. Това, което ни е дадено, може да бъде допълнено и доразвито, но не и насилствено променено чрез политически стратегии, законови мерки и регулации. Единственият регулатор, и то естествен, може да бъде и е само природата.

Да се върнем отново на думите на Симон дьо Бовоар, че трябва да се унищожи  превъзходството на мъжа. Абсурдността на това твърдение, се крие в словосъчетанието „унищожаване на превъзходството“. За да те превъзхожда някой, той трябва да има по-добри качества. Ако искаш да го победиш, трябва да се състезаваш с него. Още в зародиша си, каузата да задминеш мъжа, в чистото съдържание на тази дума – физическа сила, надмощие, водачество, е загубена. Природата и биологията никога няма да го позволят, а аномалиите, които съществуват, само потвърждават правилото. Както и обратното – мъжът никога няма да може да заеме отредената фундаментална роля на жената да създава живот. Мъжете и жените са равни като хора и в правата си, но никога няма и не трябва да са равни в отредените им изначално роли. Роли, които са определили превъзходството на мъжа в едни сфери, и на жената – в други.

Симон дьо Бовоар явно е съзнавала това и именно поради тази причина, употребява „унищожаване“. Да, можеш да унищожиш нечие превъзходство, но това няма да те направи по-силен, по-добър, достоен или въобще – възможен да заемеш неговото място. А унищожение на мъжкото превъзходство, означава унищожение на света – такъв, какъвто го познаваме.

---

[1] Според известната френско – българска литераторка Юлия Кръстева, развитието на феминизма преминава през три вълни: първата вълна е през 19. и началото на 20. век; втората обхваща 60-70 години на 20. век; третата – от 90-те години на 20. век насетне. Тя прави популярното разделение по отношение на идеология и исторически произход. Това става в публикацията „Времето на жените“ в „Новите болести на душата“ (1993).

[2] културен модел, при който в центъра на обществото е доктрина на поведение, диктувана от патриархат

[3] https://www.marcuse.org/herbert/publications/1960s/1965-repressive-tolerance-fulltext.html

[4] https://www.newyorker.com/news/daily-comment/dont-ban-bossy

[5] от гръцкото μισογυνία, от misos (μῖσος, “омраза”) и gynē (γυνή, “жена”), Омраза или презрение към жени или момичета. Женомразство.

[6] https://www.telegraph.co.uk/news/2018/11/30/metoo-founder-says-movement-has-become-unrecognisable/

[7] https://www.highlandernews.org/35609/metoo-founder-tarana-burke-inspiration-criticism-steps-end-sexual-violence/

[8] https://www.lemonde.fr/idees/article/2018/01/09/nous-defendons-une-liberte-d-importuner-indispensable-a-la-liberte-sexuelle_5239134_3232.html

[9] https://www.parismatch.com/People/Son-combat-pour-les-animaux-le-harcelement-sexuel-son-cancer-Brigitte-Bardot-nous-dit-tout-1440152

[10] https://www.nytimes.com/2018/08/19/us/asia-argento-assault-jimmy-bennett.html

[11] https://nypost.com/2018/04/08/metoo-has-rich-men-wary-of-extortion/

[12] http://kjonnsforskning.no/en/2015/12/helga-hernes-mother-state-feminism-and-gender-quotas

[13] https://www.mlsp.government.bg/ckfinder/userfiles/files/admobs/BOOK_CED_Print.pdf

[14] Позитивна дискриминация – форма на дискриминация срещу членове на превъзхождаща или преобладаваща обществена група, в полза на членове от малцинствена или исторически непривилигирована група. Групите могат да се определят въз основа на раса, пол, етнос или други признаци. Тази дискриминация може да цели да компенсира някакво социално неравенство, пред което групите на малцинствата вече са изправени.

[15] https://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//NONSGML+TA+P7-TA-2012-0070+0+DOC+PDF+V0//BG

[16] https://30percentclub.org/wp-content/uploads/2014/08/ILM_Ambition_and_Gender_report_0211-pdf.pdf

[17] https://www.payscale.com/gender-lifetime-earnings-gap

[18] https://en.wikipedia.org/wiki/Mansplaining

[19] https://en.wikipedia.org/wiki/Toxic_masculinity

[20] https://www.segabg.com/node/59906

[21] Bread Not Stone: The Challenge of Feminist Biblical Interpretation (1985)

[22] https://www.latimes.com/archives/la-xpm-1985-05-12-bk-18417-story.html

[23] D. Hampson, Theology and Feminism (Oxford, 1990)

[24] Битие 1:27

[25] Битие 1:28

[26] от performance на английски – представяне

[27]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%B8%D1%8A%D1%80

[28] https://newrepublic.com/article/150687/professor-parody

[29]http://hkultura.com/search/?qstr=%D0%B3%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BB%D0%B5+%D0%BA%D1%83%D0%B1%D0%B8#

[30] „Пол и преход 1938-1958“ – Даскалова Красимира, Кемтова Татяна, Център за изследвания и политики за жените, стр.66

[31] „Пол и преход 1938-1958“ – Даскалова Красимира, Кемтова Татяна, Център за изследвания и политики за жените, стр.299

[32] https://ec.europa.eu/eurostat/documents/2995521/9643473/3-07032019-BP-EN.pdf/e7f12d4b-facb-4d3b-984f-bfea6b39bb72

[33] https://www.investor.bg/novini/261/a/bylgariia-e-pyrva-v-es-po-broi-na-jenite-izuchavashti-informacionni-tehnologii-259951/

[34] https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2019/05/13/3538223_bulgariia_e_lider_v_es_po_jeni_raboteshti_v_sferata_na/

[35] https://www.mlsp.government.bg/ckfinder/userfiles/files/admobs/BOOK_CED_Print.pdf

[36] https://bghelsinki.org/bg/za-nas/

[37] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%93%D0%91%D0%A2

[38] Feminazi, от английската дума feminism – феминизъм и немската nazi-  нацист “) – пейоратив, използван за описване на радикални феминистки, които търсят превъзходство над мъжете, а не равенство