Крайъгълният камък на обществото – семейството – претърпя безпрецедентни промени от 50-те години на миналия век насам. Тъй като се очаква броят на роднините, които всеки има, да намалее с 35% в следващите десетилетия, човек може да се запита какво е бъдещето на семейния живот. Освен това все повече възрастни хора на Запад вече са без деца по свой избор, а и без това тревожно ниската раждаемост продължава да намалява. Един от решаващите резултати е влошаването на психичното здраве в развитите страни. Упадъкът на стабилните семейства, като една от основните институции за индивидуална стабилност и здрав разум, е главната причина за плащането на тази цена. Тъй като всеки четвърти човек се сблъсква с психично заболяване поне веднъж през живота си, а процентът на най-значимите психични разстройства – тревожност и депресия – се увеличава съответно с 28% и 25% само през 2023г., можем категорично да говорим за криза в психичното здраве. Според Световната здравна организация (СЗО) кризата в областта на психичното здраве е „неоспорима и критична“. Крайно време е да се вгледаме по-задълбочено във връзката между проспериращите семейства и психически устойчивите индивиди.
Доминиращите прогресивни мислители твърдят, че измъкването от семейния живот е било избавление за хората като цяло, донесло възможности, независимост и невъобразима досега степен на свобода. Намаляващото семейно единство обикновено се обяснява като малка цена, която трябва да се плати, или дори като естествено благо, отразяващо единствено еманципацията на индивида. Въпреки това негативното въздействие на практика е по-драстично, отколкото се вижда на пръв поглед. Макар че голяма част от консервативната мисъл подчертава общественото значение на възраждането на семейството като социална институция, смятам, че общественият дебат трябва да се съсредоточи допълнително върху побеждаването на модерността в нейната собствена игра: в създаването на психологически устойчив, стабилен и смислен живот за хората. Модерната култура, с нейния прогресивен език на самореализация и щастие, насърчава парадигма, в която индивидуалното щастие и свобода се считат за най-голямото благо. Но какво би станало, ако можехме да докажем, че традиционният семеен живот носи точно това, към което съвременният човек твърди, че се стреми, a и много повече?
Първата стъпка към ерозия на семейството
За да разберем защо семейният живот се променя толкова бързо през XX век, трябва да разгледаме сексуалната революция и нейното дълготрайно въздействие. Избухнала през 60-те години, тази цялостна промяна на ценностите трансформира начина, по който обществото възприема секса – от предимно брачен, свещен и прокреативен акт към основен акт на удоволствие, свобода и индивидуална еманципация. Резултатът от това, наред с други неща, е увеличаване на броя на разводите и намаляване на размера на домакинствата, на броя на браковете и – може би най-тревожното от всичко – на раждаемостта (която понастоящем е под нивото на възпроизводство в по-голямата част от развитите страни). В основата на тези социологически промени е стремежът към индивидуална еманципация. Тази неоспорима догма – че неограничената свобода представлява най-висшата добродетел – е мястото, където модернизмът се сблъсква с реалността на човешката природа. Неограничената свобода на избора и радикалната независимост бяха обещани като гаранция за цялостното качество на живот и благополучие. На практика преходът от комплементарност към егалитаризъм и от нормативно поведение към преклонение пред волята всъщност направи семействата по-уязвими и нестабилни с течение на времето, което, както ще покажем по-нататък, понижи качеството на живот на индивида.
Решението за ерозията на семейството
Психологическото обяснение на значението на семействата е от решаващо значение, но то може да бъде приложено само след като го поставим в правилната рамка, за да разберем човешката природа на най-фундаментално ниво. Трябва да се възползваме от ресурсите на западната традиция, за да изясним една стара истина, която до неотдавна се приемаше за даденост: обществото може да бъде проспериращо само дотолкова, доколкото процъфтяват неговите семейства. Аристотел, Едмънд Бърк, Ръсел Кърк и Роджър Скрутън, като някои от (пред)консервативните гиганти, на чиито рамене стоим, предоставят ключови прозрения, които не само обясняват психологическата агония, в която се намираме, но и предоставят инструментите, с които бихме могли да си помогнем да се върнем на правилния път.
Нека започнем с Аристотел, като класически представител на семейния живот. В „Политиката“ Аристотел описва двойката мъж и жена като начало и основна единица на обществото. Тази основна единица се разклонява в разширеното семейство, селото и града като цяло. По този начин семейството заема фундаментална роля като основна многопоколенческа институция, която позволява формирането на семейни разкази. Както изяснява Аристотел, тези разкази съхраняват добродетелите, които членовете му трябва да развият според своя telos – т.е. своята цел или предназначение. За Аристотел целта на човека е щастието, макар че щастието се разбира по много по-солиден начин, отколкото обикновено се разбира днес. За да се стремим към нашия telos, Аристотел твърди, че се нуждаем от познания за морала, воля за правене на добродетелни избори и решителност да извършваме добродетелни дела, съвсем независимо от постигането на лична печалба или избягването на загуба. Семейството не предоставя нищо по-малко от тренировъчна база, снабдена с коригиращи механизми, за постигане на нашия telos.
В съвременната емпирична психология откриваме допълнителна подкрепа за основополагащия възглед на Аристотел за семейството. Установено е, че семейните разкази дават на децата повече самопознание, сигурност, по-добро семейно функциониране, личен контрол и самооценка. Доказано е, че липсата на семеен разказ или пълното заличаване на неговото съществуване се отразява пагубно на всички засегнати.
Любов и култура
Работата на Бърк вдъхновява много мислители да се занимават с философия, ориентирана към семейството. Една от най-важните фигури в това отношение е Кърк. В „Консервативният ум“ (1957г.) Кърк надгражда визията на Бърк за семейството като естествен център на всяко добро общество. Кърк набляга на истинската противоотрова на съвременния нихилизъм: любовта. Както гласи старата еврейска поговорка, ние не даваме на тези, които обичаме, а обичаме тези, на които даваме. И както отбелязва Кърк, преди всичко в семейния живот ние се учим в стабилна и практична среда да даваме – и по този начин да обичаме – хората около нас. Следователно основният инструмент за морално възпитание, образование и икономически живот трябва да остане в семейството. Само така можем да се научим да обичаме себе си и другите. Освен това Кърк разбира, че семейството създава жизненоважно напрежение, в което човек се учи чрез морални усилия да стане функционален възрастен, пълноценна личност в рамките на социалния ред, чрез конструктивно дисциплиниране на антисоциалните импулси. Поради това по-голямата част от съвременната психология погрешно разглежда липсата на любов към себе си и на смисъл като технически проблем, свързан с индивидите. Нищо чудно, че тези „специалисти“ изглеждат толкова неспособни да разрешат продължаващата криза в областта на психичното здраве.
Вредно е, че съвременността обещава на човека несравнима стабилност и просперитет, дори когато той изоставя всички морални усилия и захвърля всички възможни проверки на личния апетит. Това не само е невярно, но и служи за създаване на поколения, които не са в състояние да контролират разрушителните си желания за доброто на своето бъдеще, заобикалящата ги среда и обществото. Това вреди на психическото ни благополучие по два начина: първо, като дестабилизира семействата, следват хаос, несигурност, тревожност и намалено благополучие; и второ, поради невъзможността да се овладеят моралните усилия навлизат чувството за вина, нихилизмът и отчаянието. Решението на тази културна болест е повече морални усилия, вместо приемане на моралното оттегляне. Отново на помощ идва семейството със своите големи, облагородяващи изисквания за постигане на максимален разцвет, присъщ на човешката природа.
Ролята на родителите
Скрутън нанася най-съществения консервативен удар срещу възгледа на съвременното общество за семейството като просто „договор за размножаване“. В „Значението на консерватизма“ (1980г.) той посочва най-проблематичното в обсебения от правата език на модерната епоха. Либералният възглед за обществото започва от договорните отношения между отделните граждани и държавата. Чрез възлагането от автономните индивиди на мандат на държавата либералите вярват, че държавата може да защитава абстрактни човешки права. На практика обаче не могат да бъдат открити абстрактни права. Правата са продукт на конкретната социална история, към която принадлежим. По този начин, далеч от създаването на обществото чрез неопределен брой актове на индивидуалната воля, консерваторите разбират зависимостта, която всички ние, като индивиди, имаме от обществото. От това следва, че обществото трябва да бъде защитавано от дестабилизиране от индивидуалния егоизъм, вместо либералния възглед, при който индивидът трябва да бъде защитен от обществото. Това е от решаващо значение, тъй като легитимира консервативната защита на собственото общество и култура.
За да пренесем визията на Скрутън в сферата на семейството, трябва да разгледаме неговото разбиране за авторитет и власт. Според Скрутън обществото съществува чрез съюза на властта и силата. Авторитетът и властта се привличат един към друг, както класически се наблюдава в отношенията между църквата (авторитет) и държавата (власт). Властта се защитава от консерваторите въз основа на връзка, която предхожда всяка възможност за избор или договор. Основният пример за точно такава връзка, надхвърляща индивидуалната воля, е семейството. Тъй като е създадена преди раждането ни, ние не избираме семейството си. Установената власт на семейството е голямо благо поради нуждата на детето от властта на родителите му над него. Тази проява на волята на родителите над децата е тясно свързана с естествената любов, която родителите изпитват към децата си, за да ги напътстват през основните етапи на развитието им. Това описание на любовта е мястото, където Скрутън и Кърк съвпадат. Първоначалното чувство към нещата извън семейството е любов и зависимост, подобно на това на семейството. Точно както ставаме възрастни чрез установената власт на нашите родители, в обществото ставаме личности чрез властта на обществото над нас.
Отнасяйки това към кризата в психичното здраве, загубата на авторитета и властта на родителите над техните деца е разрушила основата на стабилността и сигурността, която е от решаващо значение за ритуала на преминаване към стабилна зряла възраст. С етикетирането на властта на родителите над децата им като акт на деспотична сила вместо на любов, родителите постепенно са загубили моралната претенция, да не говорим за инструментите, с които да възпитават децата си по правилен начин. Вместо да се опитва да лекува разбитите деца, съвременната психология трябва да се съсредоточи върху излекуването на семейната основа, която на първо място е дала началото на стабилните хора.
Благосъстоянието изисква семейство
Досега изложихме причините, поради които силният семеен живот е необходим за създаването на психологически стабилни и проспериращи индивиди, както и на процъфтяващи общества. Сега е изключително важно да разберем основните психологически механизми, които са направили семейството толкова мощна социална институция и са повишили индивидуалното благосъстояние. Това обединява философските и психологическите основи на семейството и показва как съвременната психология може да допринесе за семейната политика. Важна психологическа теория за разбиране на семейния живот е теорията за стресовия процес, която ни казва, че стресът може да подкопае психичното здраве. Освен това получаването на семейна подкрепа повишава чувството за собствена стойност, самооценката, оптимизма, положителния афект и цялостното добро психично здраве. Накратко, семейните отношения намаляват стреса и следователно могат да подобрят психичното здраве на индивида. Нещо повече, семейните отношения играят роля и в регулирането на поведението на другите и в осигуряването на информация и насърчение за по-здравословно поведение, в съответствие с визията за семейството, лансирана от Аристотел и Скрутън, като основна институция за развитие на проспериращи хора.
И накрая, важно е да се подчертае качеството на семейните отношения. Положителните семейни отношения се свързват с по-ниско алостатично натоварване (износване на организма, натрупано от стреса), докато отрицателните семейни отношения се свързват с по-високо алостатично натоварване. Когато това се отнася до съвременното общество, повишената нестабилност и ерозия на семейните отношения намалява потенциала за формиране на положителни семейни отношения и следователно намалява индивидуалното благосъстояние, в съответствие с предупреждението на Бърк, че само силните семейства са в състояние да създадат проспериращи хора. Като цяло семейството е един от най-важните крайъгълни камъни на човешкото процъфтяване. То ни прави психологически способни да се развиваме чрез разкази между поколенията, морални усилия и любов. По този начин семействата имат право на власт и авторитет в обществото, така че родителите да са в състояние да подхранват децата си за общото благо. Това дава на новите поколения свободата да се развиват в съответствие със собствените си приключения. Може би контраинтуитивно за днешната чувствителност, но въпреки това консервативният възглед, с кардиналния си акцент върху семейството, изпълнява съвременната мечта за щастие и душевен разцвет. Огромна част от социалния капитал се губи със съвременния преход към радикална индивидуализация. Тя е превърнала кооперативната сила на човешките същества в раздробеност и уязвимост. Съвременният човек, тъй като става все по-крехък в психологическо отношение, трябва да преоткрие този най-основен от големите активи, за да се справи с все по-сложния и променящ се свят: традиционното семейство.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори “The European Conservative“
