fbpx

НОВО

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част. Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува...

Енергийната ефективност: Поредният писък на европейския социализъм

В Брюксел сметнали, че за да постигнат целите на Зелената сделка, Европа трябва да инвестира 275 млрд. евро годишно за обновяване на сградите до 2030 г. Разбира се, бързо се сетили, че хората доброволно тези пари няма да ги вкарат в изолация и измислили поредната нова...

Препъникамъни пред икономиката ни

Перфектната буря е налице - какво можем да избегнем? Доброто разбиране на проблемите означава и добри решения Грешните инвестиции от годините на бума започват да гърмят Перфектната буря е налице - глобална здравна пандемия, стопанска криза от порядъка на Голямата...

Не, светът не загива!

Тези дни по всички медии четем и слушаме, че научен „доклад чертае катастрофален сценарий за хората„. Според учените климатичният апокалипсис вече е настъпил, а липсата на храни, недостигът на вода и природните бедствия ще унищожат човечеството до няколко...

“Амнистия” за предприемача – тук и сега

В пазарната икономика клиентът решава какво да се произвежда, гласувайки с покупките си В реалност­та ролите „предприемач“ и „капиталист“ често се смесват След Освобождението строителите на съвременна България започват от нулата. За няколко десетилетия изцяло...

Въглеродната неутралност е загубена кауза за света и Европа

Въглеродната неутралност е загубена кауза в глобален мащаб и в Европа, освен ако Старият континент не реши да се самоубие икономически. Пренасочването на пари се прави от политици, които нямат реална представа как функционират процесите и които са длъжни...

Европа по пътя към социализма

Авторът в дясната платформа Стефан Стоянов гостува в предаването "Работен дневник - Business Daily" по "ТВ Европа". Тръгнала ли е Европа по пътя към социализма? Вижте пълното...

Сурова ли ще бъде финансовата зима 2020?

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Владимир Сиркаров гостува в предаването "Делници" по телевизия "Евроком". Сурова ли ще бъде финансовата зима 2020? Новият външен дълг от 5 млрд. - защо бе изтеглен той?. Абсолютната давност на земите. Идва ли краят на казусът...

Има ли решение на политическата криза и какво да е то?

Авторите в дясната платформа "Консерваторъ" Иван Стамболов и Кузман Илиев гостуваха в предаването "Референдум" на БНТ. Тема на разговора бе политическата криза у нас. Вижте цялото...

Развитието на епидемията в България март-октомври 2020

Резюме: В статията разглеждаме развитието на епидемията в България, взетите мерки от правителството и резултатите към момента. Анализираме управлението на епидемията, правим качествен анализна сценариите и краткосрочна прогноза до края на октомври Вирусът SARS-COV-2...

ЕС през 2019 – крачка назад за обединена Европа #Годишникъ2019

Време за четене: 11 мин.

Преговорите за новата Европейска комисия след изборите за Европейски парламент през май са крачка назад от постиженията на европейското единство.  За първи път в историята се преразглеждат основни начала на ЕС.

Член 1 от Договора за Европейския съюз гласи, че Договорът е „нов етап в процеса на създаването на един все по-близък съюз между народите на Европа“. Историческото  развитие на ЕС с неговите институции и политическа архитектура винаги е следвало този стремеж. Десетилетия се работи за създаването на европейски органи, които да управляват онези политики, за които веднъж е решено, че ще са общи на европейско ниво, като постепенно допитването до националните правителства се свали от политическо на експертно и техническо ниво и се въведат общи регулации за цялата територия на Съюза. Проектът предвижда постепенно овластяване на Европейския парламент като пряко избран представителен орган на европейските граждани с решаваща роля в законодателния процес и парламентарен контрол върху изпълнителните институции. Когато гражданите на ЕС са представени заедно в качеството си на европейци, това по естествен път ще доведе до изграждането на споделена европейска идентичност, която да надгражда националната. Целта е хората от Малта до Талин и от Дъблин до Малко Търново да започнат да се чувстват и да мислят за себе си като едно цяло – европейци.

Десетилетия бяха посветени на изграждането на този „все по-близък Съюз“. В процесa имаше една традиционна спирачка – Обединеното кралство. Великобритания още от самото си включване в Европейската общност има резерви към прекалената интеграция и не приема делегирането към Брюксел на политики, които могат успешно да се решават на национално ниво. За момент изглеждаше, че с Брекзит тази мъка най-после ще свърши, и като може би единствен позитив от напускането, най-после ще се даде зелена светлина на ускорена интеграция.  Уви, тези надежди бяха попарени почти веднага. От няколко години набира сили  разногласие между страните от Източна Европа и старите членки. На повърхността на политическия спектакъл конфликтът често се оправдава с идеологически различия, липса на готовност на Изтока да прегърне толерантността към постмодерните форми на сексуаланост и брак, както и с популистки практики и зависимо правосъдие от лидерите на бившите социалистически страни. Всичко това може и да е вярно, но събитията от последните месеци показаха, че движещата сила на разделението е един прагматичен пакет от национален егоизъм и икономически интереси на няколко западноевропейски правителства, за щастие невинаги съгласувани помежду си. Парадоксално, но в момент, когато сапунената опера „Брекзит“ започна да дотяга на публиката и напускането на Лондон се чака с нетърпелива досада, Европа е по-разделена отпреди и основният принос за това е на една от страните, традиционни двигатели на интеграцията – Франция. Вината е на политическата линия на новия френски президент Макрон, но отговорността е на останалите европейски лидери, които или открито съучастват, или нямат енергия да се противопоставят на желанието на френския лидер да диктува дневен ред, който връща развитието на Съюза назад и го пренасочва в посока, различна от идеите на бащите основатели.



За т.нар. „Европа на две скорости“ се заговори публично в третия от петте сценария за развитие, които председателят на ЕК – Юнкер, предложи за дебат през март 2017г. И някак подозрително бързо точно този сценарий набра скорост и беше облечен в политически действия. Идеята с красиви думи описва дълбоко интегрирано ядро от Западни държави и периферия от Изтока, която служи за банка кадри и е в икономически подчинено положение спрямо Метрополията. Пакетът „Мобилност“ може би е най-циничният пример за тази политика досега. Под предлога на уж грижа за работниците, се налагат непазарни правила, които унищожават конкурентните предимства на компаниите от Източна Европа. Нещо повече, в пълно противоречие с иначе фанатично прокламираната борба с климатичните промени се предлага стотици хиляди тежки дизелови камиони да правят празен курс през цяла Европа до страната на регистрация за задължителна „почивка“ веднъж месечно.  По цинизъм това напомня зловещия надпис „Трудът те прави свободен“.

Но нека се върнем на основополагащия принцип „ever closer union”, този все по-близък съюз. Ключовото усилие в тази посока е изграждането на общоевропейско политическо пространство.  Европейците да не се конфронтират политически като германци и французи, а като леви и десни, консерватори, либерали, зелени и т.н. в един общ идеен дебат отвъд националните граници. Инструментът на този процес са политическите семейства или европейските партии – Европейска народна партия (ЕНП), Партия на европейските социалисти (ПЕС) и т.н. Една от крайните цели е европейските партии да участват с общоевропейски листи на изборите за ЕП – вместо отделни листи на националните партии във всяка държава, да има една обща листа на ЕНП за цяла Европа, друга такава на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) и т.н. Такива общи листи все още са утопия, но качествено важната крачка беше направена през 2014г. с консенсуса върху принципа на „водещия кандидат“. Съгласно него политическите семейства на свои конгреси предварително ще излъчат своите кандидати за председател на Европейската комисия. Кандидатът на европейската партия, която спечели най-голямо доверие от гражданите на ЕС и формира най-голяма група в ЕП, ще оглави следващата Комисия. За пръв път в историята, кампанията на Европейски избори 2014 беше наистина пан-европейска, еднотипна във всички 27 страни членки. Плакатите, автобусите, предизборните материали и телевизионните клипове бяха брандирани с логото на европейските партии, лозунгите бяха сходни за всички държави, а ликът на излъчените водещи кандидати присъстваше неизменно в цяла Европа. Самите водещи кандидати направиха предизборната си обиколка във всички държави членки и подкрепиха кампаниите на партиите от своите европейски семейства. Така всички европейци, ангажирани с изборите за ЕП, се почувстваха политическа общност и получиха мотив да се издигнат над злободневните национални проблеми и да се включат в дискусия и върху общото си бъдеще в Европа. Победата на ЕНП направи нейния кандидат, Жан – Клод Юнкер, председател на ЕК. Критикуван от различни посоки днес, не може да се отрече, че люксембургският политик е най-легитимният предводител на ЕС в неговата история, тъй като бе избран с участието на гражданите, а не след споразумение между националните лидери, както всеки преди него.



И така, веднъж приложен, принципът на водещия кандидат беше историческа крачка към постигането на  общоевропейски политически процес в пространството на целия ЕС.

Подготовката на изборите за Европейски парламент през 2019г. премина в същия дух и с нагласата да превърне прецедента от 2014 в утвърдена практика. Европейските семейства излъчиха своите кандидати, последните обиколиха държавите членки в една общоевропейска кампания. Когато обаче ЕНП отново спечели най-много места в ЕП, френският президент Еманюел Макрон отхвърли принципа на водещия кандидат. Личната му претенция да се наложи като лидер от европейска величина, както и амбицията на семейството на европейските либерали, в която неговото движение „Републиката напред“ се вля, бяха достатъчно силни, за да пожертват в тяхно име извървения от Европа дълъг път и трудно постигнатите начала на общоевропейска политика. Циничен парадокс като имаме предвид, че през годините тъкмо групата на либералите последователно е градила образ на защитници на повече интеграция до ниво на еврофедерализъм.

Отказът на Макрон да се съобрази с предварително заложения принцип на водещия кандидат срещна сериозна съпротива най-вече от ЕНП, която бранеше току-що полученото от европейските граждани доверие. Определящо беше решението на германския канцлер Ангела Меркел, която в края на краищата се поддаде на френското изнудване срещу гарантирането на германския интерес и съгласието на Макрон председателя на ЕК все пак да бъде предложен от Берлин. Така за втори път след Северен поток Германия прояви егоизъм спрямо европейското цяло, спечели тактически, но загуби авторитет сред партньорите и спомогна за разрушаване на доверието на много европейски граждани към ЕС.  След 60 години романтична мечта за няколко дни обединена Европа се приземи по гръб в крайния прагматизъм на бисмарковата Realpolitik.

И така, без значение от личните качества на г-жа Урсула фон дер Лайен, чиито политически опит и биография не бива да пренебрегваме, тя влезе в европейската политика с товара на подменена воля на европейските граждани и политически егоизъм на няколко облечени във власт държавни лидери.  Големият губещ от тази грозна сделка е Европейският парламент, който удари спирачка на десетилетния устрем да се превърне в истински законодател от името на гражданите и се върна назад като фасадна институция, която легитимира пазарлък между „велики сили“. Чест прави на депутатите в конституирания парламент, че оказаха сериозна съпротива на това решение и макар, че не успяха да го предотвратят, минималният превес, с който беше утвърдена г-жа фон дер Лайен,  дава плаха надежда, че не всичко е загубено. Знак за съпротива и частичен морален реванш беше отхвърлянето от евродепутатите на френския кандидат за комисар Силви Гулар. Но този символичен акт няма как да подобри разклатеното положение на Парламента.

Саботирането на принципа на водещия кандидат и изборът на председател на ЕК след консултации между държавните лидери не е единственият фалстарт на новата Комисия. Тежките преговори, през които трябваше да премине Урсула фон дер Лайен, за да сглоби крехко мнозинство в разнородния парламент, я принудиха да приема условия и да поема ангажименти към всички краища на политическия спектър и да излезе с една платформа, съшита от популизъм. Фетишизирането на идеята за равенство между (социално обусловените) полове (gender equality) поставя под въпрос професионалните и морални качества на кандидатите, за сметка на идеологическия императив, да са от подходящ полов жанр. Безкритичното приемане на другия моден идеен наратив – борбата с климатичните промени и намеренията за все по-строги регулации, носи допълнителна тревога. И тук не става въпрос за това, че някой консерватор като автора се дразни, че идеите на неговите опоненти либерали и зелени намират институционална подкрепа, а че всичко това поставя Европейския съюз в неизгодна конкурентна позиция спрямо останалите световни сили.

Днешна Европа е сред недружелюбен свят, в който САЩ и Китай доминират икономиката, а заедно с Русия – геополитиката и енергийните ресурси. Регионални амбициозни сили като Турция, Иран, Индия и Бразилия, и държави с голямо специфично влияние като Израел, Северна Корея и Саудитска Арабия, допълнително влияят на световното развитие, всеки в посоката на своя интерес. Времената на тотално Евро-атлантическо превъзходство и на пълна хармония между САЩ и ЕС са сладникаво минало. В тази агресивна среда Европа няма друг шанс, освен бързо да навакса технологичното изоставане и да гони ускорено икономическо развитие, заедно с качествена консолидация във военната мощ, защитата на границите, обща външна политика. Нищо такова обаче не се случва. Същият егоизъм, който налага интересите на отделни големи държави с цената на разрушаване на европейската политическа архитектура, се проявява за да защити определени ограничени икономически интереси и да им осигури извънредни  предимства. И понеже е трудно и непопулярно такова предимство да бъде постигнато с непазарни мерки и ограничения, стъпкването на конкуренцията и разчистването на пазара се осъществява под знамето на загриженост за климата. Този нова универсална „борба за мир“ не се свени дори да използва едно дете, както и да насърчава през държавната образователна система учениците (деца!)  към уличен „протест“ срещу… себе си и в отговор на този протест да приема нови „амбициозни цели“, ограничаващи бизнеса и утежняващи конкурентноспособността на европейската икономика. Пагубната тенденция за Европа на две скорости отново се прояви, в гласовете за ограничаване на средствата за кохезия между изоставащите и напредналите региони, за сметка на пренасочването им към климатични цели.

Този драматичен поход за климата вероятно би имал логика, ако беше наистина глобален и обхващаше източниците  на огромния дял вредни емисии – Китай, Индия, САЩ. Когато тежките рестрикции към бизнеса се налагат върху най-зелените държави в света, каквито са европейските, причиняващи малка част от хипотетичния ефект върху климата, това прилича на самобичуването в средновековните религиозни ордени. Не решава проблема, а само нанася рани по гърба на вече измъчената от агресивна външна конкуренция европейска икономика. Отделно, парата в свирката на климатичните промени отклонява внимание, а и огромни ресурси от наистина големите, безспорни и спешни проблеми на околната среда като замърсяването с пластмаси, морските екосистеми, пчелите и чистия въздух. Жалко е, че Европа вместо да задава тона на здравия разум в света, както е било  винаги в историята, днес се подхлъзва по популисткия алармизъм и плитката идеологическа мода на социалните мрежи.

Когато с тъга говорим за отстъплението на европейската идея пред егоизма, няма как да пропуснем едно от последните безобразия – блокирането от Франция с подкрепа на Холандия и Дания на започването на преговори с Македония и Албания. Това се случи, след като от страна на ЕС пред Скопие беше поставено тежкото условие да смени конституционното име на държавата и правителството на Заев изпълни своята част от ангажимента, с цената на дълбоко разделение в обществото. Последвалото отмятане и отлагането на началото на преговори не може да се определи по друг начин, освен като нож в гърба. Острата протестна резолюция на Европейския парламент, в която поименно се споменават Франция, Холандия и Дания е някакъв морален жест към кандидатите и знак за сериозно напрежение в европейските институции. Блокирането на преговорите с Македония е торпилиране на усилията и успеха на България да създаде по време на своето Председателство на Съвета на ЕС предпоставки за разширяване на ЕС към Западните Балкани. Неспазването на ангажимента към сменилата името си наша съседка е директна щета за българския национален интерес. Но освен, че е в наш ущърб, това решение хвърли сянка върху международния интегритет на ЕС като гарант при преговори и неизбежно ще разклати позициите на Съюза в процеси като Украинския и Близкоизточния и ще отдалечи още повече ЕС от ролята на суперсила. А Европа неизбежно трябва да бъде суперсила, за да защити  икономическия си просперитет. Идеята, че можеш да си технологично и икономически лидер, да си гарант на гражданските права и демокрацията, без да имаш политически и военен потенциал да ги наложиш, е обидно наивна. И онази критична маса лидери, които се преструват, че не виждат това, правят  дори решението за Брекзит да изглежда една идея по-малко абсурдно.


Всички материали от Годишникъ 2019 може да откриете тук

Хартиеното издание може да закупите тук

Споделете чрез

Предишен

Следващ