Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
Ден денувам – кътища потайни
нощ нощувам – пътища незнайни;
няма тато, нито мама –
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.С враг врагувам – мяра според мяра,
“Хайдушки песни”, Пейо Яворов
с благ благувам – вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица –
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Още в първите четири куплета от стихотворението на големия поет Пейо Яворов, посветено на Гоце Делчев, можем да доловим атмосферата, духа на времето и делото на революционера. За Гоце Делчев е писано и казано много. Всяка година в деня на неговото рождение (04 февруари 1872 г.) и на неговата смърт (04 май 1903 г.) ние като българи си спомняме за неговата личност и за безспорните му приноси в историята на българското национално-освободително движение в Македония и Одринска Тракия. Гоце, както е останал в народната памет, е обикновен човек, но способен със своята харизма, дързост и влияние да увлече много хора за кратко време, да ги привлече за една велика кауза и за една непримирима революционна борба. Той е част от тази плеяда революционери, появили се в хода на големите политически промени на европейския континент през осемнадесетото и деветнадесетото столетие. Революционери, които могат да рушат империи, да пренаписват историята на цели региони и да дават тласък на младите нации и държави. Като такъв Гоце Делчев е заел полагащото му се място в българския национален пантеон.
***
През последните години личността на Гоце Делчев влезе в центъра на споровете между България и Република Северна Македония като един от неразрешените исторически въпроси, стоящи пред младата балканска държава по пътя ѝ към членство в Европейския съюз. Историческата роля на Делчев като революционер, идеолог и един от създателите на революционното движение в географската област Македония в края на 19 и началото на 20 век е обект на два конкуриращи се национални разказа за ролята на неговата личност. И най-вече по отношение на това чий е Гоце Делчев и какви са били неговите идеи за Македония? И тук се сблъскват позициите на България и Северна Македония.
Според българската позиция Гоце Делчев е етнически българин и национален герой с ясно изразено българско самосъзнание, а идеята му за Македония е била изцяло в контекста на големия български национален проект за автономия на Македония като стъпка към нейното присъединяване към бъдеща голяма българска държава, начертана още от Санстефанския договор през 1878 г.
Държавната позиция на Северна Македония е, че Гоце Делчев е етнически македонец, борил се за автономия на цялата географска област Македония като стъпка към образуването на една голяма и независима македонска държава. Важно е да се отбележи обаче, че през последните години тезата за македонската етническа принадлежност на Гоце Делчев търпи известна промяна в изказванията на някои македонски историци и политици. Според някои от тези изказвания Гоце Делчев се е декларирал като българин, тъй като по това време е било невъзможно да се представи публично като македонец. Историкът и съпредседател на мултидисциплинарната комисия на България и Северна Македония Драги Георгиев лансира тезата, че Гоце Делчев има
„онтологична-племенна българска принадлежност и функционална ангажираност с македонската кауза“.
***
Георги Николов Делчев е роден на 4 февруари 1872 година в Кукуш, Егейска Македония (днес Килкис, Гърция). Той е третото от деветте деца, а също първи син в семейството на Султана и Никола Делчеви. Гоце, както наричат на галено Георги, започва образованието си в източнокатолическото (униатско) начално училище в града, а после го продължава в българската кукушка екзархийска прогимназия. След като я завършва през учебната 1886/1887 година, през есента на 1888 г. той заминава за Солун, където учи в местната българска мъжка гимназия. През 1891 г. напуска гимназията, за да постъпи във Военното на Негово Княжеско Височество училище в София. Там Гоце става член на революционен кръжок, основан от бивши ученици от Солунската гимназия. В кръжока Делчев изгражда възгледите си на революционер, повлиян от Левски и Ботев, но също така и от анархистката и марксистка литература, която чете и разисква със съучениците си. Той е изключен от военното училище през септември 1894 г. поради организирането на протест, съвместно с други юнкери, заради това, че не са били произведени в офицерски чин в предвидените за това срокове.
През есента на 1894 г. Делчев започва работа като учител в град Щип. Там главен учител е Дамян Груев, който приобщава Гоце в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Делчев веднага се включва в дейността на организацията, изграждайки по българо-османската граница канали и пунктове за пренасяне на оръжие, литература и други материали към вътрешността на Македония. През 1895 г. предприема оперативни обиколки, изграждайки и укрепвайки организационната мрежа.
На Солунския конгрес на ВМОРО през 1896 г. Делчев участва в изготвянето на правилник и устав на организацията. След конгреса, на Гоце се пада да развива организационната дейност в Солунския вилает. Поради разкриването на някои организации и редица арести от страна на османските власти, Делчев напуска Щип и е назначен за екзархийски учител в Банско през есента на 1896 г. Едновременно с учителската си дейност Гоце създава организационни комитети по поречието на река Места. В края на годината Делчев изоставя даскалуването и става професионален революционер. Именно на него се дължи изграждането на четническия институт на революционната македоно-одринска организация. Делчев написва правилника за дейността на четите през 1899 г. и става всепризнат военен ръководител на всички бойни сили на организацията. Избран е за задграничен представител и за член на ЦК на ВМОРО. Начело на ревизорски чети провежда обиколки в Македония и Одринско и мобилизира и сплотява местните комитети. По инициатива на Делчев през 1902 г. се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг. Като един от авторите на програмните документи на ВМОРО през 1902 г. той променя концепцията на организацията към привличането в освободителната борба на представители на други народности. Макар и да не одобрява решението на Солунския конгрес от 1903 г. за „повсеместно стратегическо въстание“, тъй като го смята за прибързано, Делчев се включва с всички сили в подготовката му. На път за провеждане на окръжния конгрес на Серския революционен окръг, четата, с която се придвижва Гоце Делчев, е обкръжена при село Баница. В завързалото се сражение Делчев пада убит.
Въз основа на по-горе изброените житейски събития от биографията на Гоце Делчев, както и от други документални източници, с които разполагаме, можем да направим изводи, с които да си отговорим на следните два въпроса – Каква е била етническата принадлежност на Гоце? И каква е била идеята му за Македония, за каква Македония той е посветил революционния си и житейски път?
Източниците, които ни дават отговори на тези въпроси, можем условно да разделим в три категории.
Първата обхваща наследството, което ни е оставил самият Гоце Делчев, т.е. саморъчно написаното от него. Това са писма до неговите сподвижници в революционното движение (Никола Зографов, Никола Малешевски, Иван Бележков, Туше Делииванов, Ефрем Каранов и др.), шифровани писма до ръководството на Тайната македоно-одринска революционна организация (ТМОРО) в Горна Джумая (дн. Благоевград), както и писма, телеграми, разписки, приходно-разходни книги, сметки, списъци и други материали.
Втората категория включва документалното наследство във вид на спомени на неговите съмишленици и колеги в революционното движение, а също приятели и последователи като Пейо Яворов, Дамян Груев, Гьорче Петров, Христо Татарчев, Борис Сарафов, Павел Шатев, Михаил Герджиков, Петър Манджуков, Симеон Радев, Климент Шапкарев, Коце Ципушев, Христо Силянов, Михаил Чаков и др.
Третата категория са научните трудове и публикации, издадени и посветени на Гоце Делчев от историци, публицисти, писатели и общественици. Сред тях следва да бъдат посочени имената на Любомир Милетич, Димитър Талев, Дино Кьосев, Крум Христов, Туше Влахов, Мерсия Макдермот и др.
При анализа на тези три категории източници става ясно, че въпросът за етническата принадлежност на Гоце Делчев не е стоял на дневен ред, както днес се поставя в Северна Македония. Революционерът от Кукуш не е изпитвал потребност да набляга умишлено на своята националност, тъй като не е имал никакво съмнение относно нея. Още по-малко е предполагал, че в бъдеще тази тема ще породи спорове между две съседни държави.
Гоце Делчев, както и другите дейци на революционно движение в Македония и Одринска Тракия, е типичен представител и продължител на българските революционери, възпитани в патриотичния дух на възрожденските идеали, и изиграли основна роля при националната консолидация на българите през 18 и 19 век. Самият Гоце е високо образован учител, принадлежащ към българската възрожденска интелигенция. При него не става дума за човек, който е попаднал под влиянието на Българската екзархия или на образователната система на една чужда държава. Още повече, че Кукуш е един от първите градове, в които местните българи се самоорганизират, за да основат българско училище. Кукуш става арена и на ожесточения конфликт на българите с Цариградската патриаршия, довел до сключването на уния с Католическата църква, целяща градът да се откъсне от гръцката църковна власт. Така Кукуш става първият български град, който успява да се наложи над Патриаршията и да даде насоката на общобългарската борба за църковна независимост.
Гоце Делчев е част от българската образователна система, на която той разпространява знанието, литературата и изобщо модела на българското образование. В този смисъл Гоце не е просто получател, той е донор на „българското“ за децата, на които преподава, а впоследствие и за революционерите, които приобщава към организацията.
И все пак Гоце споменава изрично на няколко пъти наименованията „българи“ и „македонци“ в своите писма. Той пише следното до Никола Малешевски:
Ако българите не бяха толкова глупави нямаше толкоз години да тлеят в робство.“ […] Българските партизанства са такива, че човек се отвращава и от частните елементи, от привържениците на правителството и от самото правителство“ […] Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, те нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест. […] Самозабравата на тукашните македонци, които със своя решителен патриотизъм не само, че отиват да дават материал на шпионите, но и обезпечават живота на последните […] Трябва тоя народ да се събуди от петвековния дълбок сън, който е направил македонеца доста дебел, за човешки правдини.“
В написаното до Ефрем Каранов четем:
Надали има народ, който толкова много да е търпял от своите синове изроди, колкото македонския
А до ръководителите в Горна Джумая Гоце пише:
Имайте предвид, че българският инат е в състояние целия разсъдък да задуши в човека.
В тези свои разсъждения се вижда ясно как Гоце използва българите и македонците в един общ контекст, как не прави разграничение между тях. Напротив. Той изобличава недъзите на българския народ в Македония – разцепления, търпимост към тиранията, инат и т.н. Най-показателно е това за самозабравата на македонците, които със своя патриотизъм обезпечават живота на шпионите. Тук се има предвид, че патриотизмът на македонците дава на чуждите агенти доказателства за българския характер на борбата в Македония. За Делчев наименованието „македонец“ безспорно означава българин в географската област Македония.
Относно идеологията на Гоце за Македония могат да бъдат казани няколко неща. Тя е формулирана в контекста на историческото време и според обстоятелствата, които стоят като задачи пред новосъздадената революционна организация. На първо място и от особено значение е фактът, че след решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Македония и Одринска Тракия остават извън пределите на автономното българско княжество. Функцията и целта на организацията и в частност на Гоце Делчев е именно спасяването на останалите извън държавните предели области, населени с компактно българско население. Най-точно формулира това Пейо Яворов в предговора към своята биография на Гоце Делчев:
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат – отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.
Спасяването на Македония е и първопричината за създаването на радикално революционно движение. Спасяването на областта от гръцката и сръбската пропаганди, насърчавани от османските власти, обуславят появата на организацията през 1893 г., както твърдят нейните основатели. Именно в борбата против тези пропаганди, наред с официалните български институции в лицето на Екзархията и българското правителство, е ангажирана цялата българска интелигенция в Македония. Всички по-видни дейци на революционната организация участват преди и след създаването ѝ в борбата срещу въпросните пропаганди. Тази първопричина е посочена по следния начин в спомените на един от основателите на организацията Петър Попарсов:
Създаването на организацията беше реакция срещу бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонските българи и жестоко нараняваше националното им чувство. […] Посърбяването означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на Гръцката патриаршия, против която те бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските й нокти.
Организацията се създава не за да пропагандира българско влияние, а за да може да се съхрани постигнатото в предходните десетилетия. Инструментът за спасяването на Македония e въоръжената борба, а постигането на това спасение е възможно единствено чрез извоюването на пълна политическа автономия на Македония и Одринска Тракия. Защо това е била основната цел обяснява в своите спомени друг от основателите на организацията – д-р Христо Татарчев:
Разисква се дълго върху целта на тая организация и сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можахме да възприемем гледището за пряко присъединяване на Македония към България, защото виждахме, че тук ще срещнем големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ум, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай ако това не се постигне, че може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи.
Функцията на Гоце Делчев като практик в процеса на изграждане на революционната организация е именно борбата му за извоюването на автономията на Македония от българите, които са посочени като основната движеща сила. За правото на всеки българин да бъде част от Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) и за „събуждането на съзнанието за самозащита у българското население“ пишат Гоце и Гьорче Петров в устава на организацията, изработен през 1896 г.
За осъществяването на главната цел и за необходимостта от военна сила в Македония Делчев изгражда четническите структури. Той залага на българи с военен опит, на свои състуденти от военното училище. И неслучайно Гоце търси за ръководители на четите хора като Михаил Апостолов (Попето) от село Горна Диканя, Георги Иванов (Марко Лерински) от Котел, Кръстьо Катранкьов (Българията) от Враца, Христо Чернопеев от село Дерманци, Ловешко, Атанас Баба̀та от село Синитово, Ловешко и др.
С всички свои действия на терен в Македония и Одринско Делчев работи именно в посока спасяване на македонските българи от чуждите влияния. Той подготвя българи в четите, събира ги, посвещава ги и ги мотивира за каузата. Разбира се, Гоце не изключва и другите народности в Македония като възможни съюзници в борбата, но той действа преди всичко като български войвода на революционната организация. В статията си „Великите сенки“, публикувана в „Сборник Илинден 1903 – 1921. Сборник в памет на голeмото македонско въстание“ през 1921 година, Симеон Радев пише следното:
Но това чедо на Кукуш бе разбрало, че преди всички идеали върви тоя идеал: да бъдеш член на една свободна народност в една свободна земя. И без да удуши в себе си социалните пориви, той бе в Македония революционер като българин.
Идеята за автономия ще се развие и ще придобие нови нюанси успоредно с развитието на организацията, с нарастването на нейното влияние и в зависимост от политическите условия на Балканите. След структурирането и укрепването на организацията, девет години след своето основаване, тя променя името си на Тайна Македоно-Одринска революционна организация (ТМОРО). В новия устав, по настояване на Гоце, е записано следното:
ТМОРО има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области. […] Член на ТМОРО може да бъде всеки македонец и одринец, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото.
Понятията „македонец“ и „одринец“ имат в случая не национална, а строго географска определеност. Гоце е наясно, че за да може организацията да добие пълна легитимация в областите, където наред с българите живеят и хора от други етноси, е необходимо всички да бъдат привлечени към автономистката кауза и заедно да отхвърлят османската власт. Като „македонец“ и „одринец“ се имат предвид албанци, гърци, турци, евреи, власи и другите народи, населяващи посочените географски територии. Това е дневният ред и за това се бори Гоце Делчев в своето време.
Гоце загива в серското село Баница, пронизан от куршум по време на престрелка с османско военно подразделение. Пейо Яворов описва трагедията по следния начин:
Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата…
Защото осиротяваше цял народ.“
Смъртта на героя е трагична. От друга страна, обаче, мисията на Гоце в основата си е изпълнена. Той успява да постави началото на нещо, което ще остане завинаги в историята на пропитата с кръвта на героите македонска земя. А това е организираната половинвековна въоръжена борба на македонските българи, които не се примиряват с приписаната им от Великите сили роля на жертва. А какво е щяло да се случи и за какво е щял да се бори Гоце, ако беше доживял постигането на автономията, е въпрос на спекулации, от които се възползва държавната политика на нашата югозападна съседка. Големият проблем на съвременна Република Северна Македония е отказът от скъсване с постулатите и идеологията на комунистическата югославска република. Защото обявяването на Народна Република Македония няма нищо общо с идеалите на Гоце Делчев и неговата революционна организация. Като знаем съдбата на редица дейци на ВМРО, заварени на територията на новосъздадената македонска република след Втората световна война, едва ли щяха да бъдат далеч от истината думите на Любчо Георгиевски, че ако Гоце Делчев беше жив през 1945 г., щеше да бъде един от първите, вкарани в затвора в Идризово.
Като потвърждение на това каква е същността на идеята за Македония и дейността на Гоце е едно интересно събитие, случило се преди няколко години в Белград. Там, през 2016 г., по предложение на сръбския министър на вътрешните работи Небойша Стефанович, е сменено името на улица „Гоце Делчев“ с това на маршал Фьодор Толбухин. Сръбският политик Горан Весич казва по темата, че Делчев като:
…основател и ръководител на македонската революционна организация и на Българската македоно-одринска революционна организация /БМОРО/ няма никакви заслуги нито за Сърбия, нито за Белград. Нещо повече, организацията, която ръководи, е откровено антисръбска.
А в официално изявление историкът д-р Александър Животич от Историческия факултет в Белград добавя, че:
От историческа научна гледна точка Гоце Делчев не може да има заслуги, които да оправдават съществуването на улица на неговото име в Белград. В действителност заслугите на Гоце Делчев за македонския народ са минимални. Македонците около неговото име създадоха мит, който се появи през 40-те години на миналия век, когато Делчев се превърна в символ на македонската национална борба. Това е една революционна организация, която води преди всичко пробългарска политика и смята Македония за неразделна част от българското териториално пространство.
***
Всичко, което представихме до момента, няма как да бъде зачеркнато при преговорите между България и Северна Македония. За общественото мнение в югозападната ни съседка обаче приемането на тезата, че Гоце Делчев е бил българин и е действал в Македония тъкмо като такъв е равносилно на предателство. Изграждането на идентичността в бившата югославска република се извършва на антибългарска основа, като контратеза на българската идентичност. Това схващане е създадено и поддържано като държавна политика в продължение на повече от 70 години с умишлено погрешно представяне на исторически факти, подвеждащи внушения и сантименти, с проектиране в миналото на една нова, съвременна идентичност. И сега възможността предците на днешните северномакедонци да са се идентифицирали като българи изглежда като нещо, което сериозно може да разклати македонското национално самосъзнание. На пръв поглед изглежда, че е невъзможно да се получи пробив в преговорите между двете държави. Все пак от тази безизходица има изход.
В съвременните хуманитарни науки съществуват достатъчно авторитетни изследвания, които показват, че нациите представляват динамични обществени организми. Има по-стари и по-нови нации. В Европа и света съществуват редица случаи на възникване на нови нации, които с течение на времето са се отделили от други. Северна Македония също би могла да изгради своя безконфликтна съвременна идентичност, но на базата не на отрицанието и противопоставянето, а на търсене на общото, на обединяващото. И затова не е нужно съвременната северномакедонска идентичност да се отказва от герои като Гоце Делчев. Защото в крайна сметка именно Делчев и революционната организация спасяват македонските българи от денационализаторските въоръжени пропаганди на Сърбия и Гърция в края на 19 и началото на 20 век. Последвалото Илинденското въстание от 1903 г., отекнало по целия свят, като българско въстание и дейността на революционната организация е това, което през следващите десетилетия запазва българите, като консолидиран етнически елемент в Македония. Елемент, който оцелява дори в междувоенния период, макар и подложен на брутални репресии във вече разделената между Сърбия и Гърция област. Елемент, който оцелява и до днес като нещо различно от сърби и гърци, а именно – македонци.
Дали този изход би могъл да сработи зависи от волята на двете държави и на техните общества. За македонското общество проблематичен е историческият факт, че преди сто години предците им са споделяли българско самосъзнание. Още по-проблематично обаче е, че тяхното откъсване от българската етническа тъкан и днес се приема в България за национална трагедия.
За българското общество е проблематично също, че македонците очевидно претендират за българско историческо наследство от Средновековието насам. На българите им е трудно да приемат как е възможно дядо ти да се определя като „българин“, а ти – като „македонец“. Но реалността днес е такава.
Гоце Делчев е роден като българин в Македония и се е борил за Македония, когато не е имало етническа граница между българи и македонци. Той е загинал за Македония именно като български революционер. Неговото дело ни дава основание ние, като българи, да се гордеем с тази личност. Днешните северномакедонци обаче също имат основание да се гордеят с това дело, допринесло неимоверно много днес тези хора да са нещо различно от сърби и гърци. Гоце Делчев е мостът, който може да ни сближи, стига да се отърсим от старите предразсъдъци, създадени в едно отминало време, към което вече никой не иска да се завръща.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
