Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
„Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България(…)
Автономията ще бъде първата стъпка към възсъединяването на Македония, с което при сегашната обстановка може да не се бърза (…)Че нямало развито съзнание у населението, това нищо не значи (…)
И в Белорусия нямаше такова съзнание, когато я обявихме за съветска република.
А сетне се оказа, че действително има белоруски народ.“
Йосиф Сталин
Ако можехме да се пренесем с машина на времето и да се озовем на 10 август 1946 г. в София, в края на пленума на българските комунисти, и да попитаме току-що прочелия своя доклад Георги Димитров дали има македонци в България, той щеше да ни отговори положително. И ако можехме след това да се пренесем на същото място 17 години по-късно, на 12 март 1963 г., и да зададем същия въпрос на току-що прочелия своя доклад Тодор Живков, той щеше да ни отговори отрицателно. За тези 17 години българските комунисти изминават пътя от упоритото изграждане на една нова нация до пълното отричане, че такава някога е съществувала. Защо това се е случило и какви са последиците от тази промяна? Ще се опитаме да разкажем в настоящия текст.
Македонизацията в Пиринска Македония е една от най-чувствителните теми в съвременната българска история. По този въпрос са писали редица български историци, някои от които са я разглеждали централно, други в контекста на международните отношения, като част от българо-югославските отношения, като част от балканската политика на Съветския съюз, като част от общата балканска история и т.н. След падането на комунистическия режим бяха публикувани и редица документи, засягащи този процес – стенограми, протоколи от заседания, доклади, резолюции, документи на Държавна сигурност и на други институции, по-рано засекретени от комунистическата власт. Към днешна дата можем да кажем, че имаме достатъчно информация, въз основа на която да предложим един правдоподобен исторически разказ за предпоставките и последиците от тези събития.
Текстът разглежда основните външни и вътрешни фактори, които в най-голяма степен влияят на тези процеси. Най-силните външни фактори безспорно са съветската политика на Балканите в края и след Втората световна война, българо-югославските отношения и дейността на югославското разузнаване на територията на Пиринска Македония. Най-значимите вътрешни фактори са два. Първият е политиката на Българската комунистическа партия (БКП) и нейните решения по Македонския въпрос, довели до практическото налагане на македонизацията. Вторият фактор е съпротивата на местното население срещу насилственото му дебългаризиране.
Хронологично разказът започва от есента на 1944 г. и настъпилите в България фундаментални политически промени. Той продължава с комунизирането и македонизирането на Пиринския край през следващите години и завършва с решенията на Живков, оповестени на Мартенския пленум на БКП от 1963 г., когато македонизацията е окончателно преустановена. Ще разделим изложението условно на две части. Първата разглежда периода от 1944 до 1948 г., характеризиращ се с най-активната фаза на комунизация и македонизация в Пиринско. Втората част обхваща периода от 1948 до 1963 г., когато политиката на македонизация е постепенно ревизирана и в крайна сметка окончателно прекратена от българските власти.
Като Пиринска Македония се обозначава територията на Благоевградска област плюс село Бараково, което се намира в съседната Област Кюстендил. Пиринска Македония заема 9,9% от територията на днешна България. Там се простира цялата Пирин планина, а река Струма я пресича от север на юг по пътя си към Егейско море. Главен и най-голям град в областта е Благоевград, известен и със старото си име Горна Джумая. Други по-големи и емблематични за областта градове са Банско, Разлог, Гоце Делчев (Неврокоп), Сандански (Свети Врач), Петрич и други.
Пиринска Македония е най-малката от трите части на историко-географската област Македония, в сравнение с Вардарска (дн. Република Северна Македония) и Егейска (днес формираща три административни области в северна Гърция). Пиринският край е присъединен към България след подписания през 1913 г. Букурещки мирен договор. През следващите години започва пълноценното му интегриране в българската държава, но до първата половина на 30-те години държавната власт не успява да наложи реален контрол поради силното влияние на македонската революционна организация, която на практика превръща Пиринска Македония в държава в държавата. ВМРО изгражда в областта свои паралелни структури със съдебен, стопански и военно-полицейски характер, но с мълчаливото съгласие на българските власти като своеобразен негласен договор, чрез който революционната организация е поела ангажимент да се бори за българите, останали в пределите на завладените от Сърбия и Гърция Вардарска и Егейска Македония. Всичко това се променя с преврата на деветнайсетомайците през 1934 г., когато ВМРО е забранена, разоръжена и разформирована. В следващото десетилетие, до 1944 г., областта се превръща в съставна част от българската държава, в която тя установява своя пълен контрол.
Част първа: Комунизация и македонизация (1944–1948)
Събитията на Балканите от есента на 1944 г. и по-конкретно развитието на Втората световна война поставят малката по територия Пиринска Македония в центъра на специфичните следвоенни отношенията между България и Югославия. Пиринският край се превръща в арена на един политическо-етнически експеримент и в място на противопоставяне между двете съседни държави. Тези процеси ще имат дълготрайни последствия, продължаващи до ден днешен.
Разпределението на сферите на влияние на Балканите, направено между Сталин и Чърчил по време на Московското споразумение през октомври 1944 г., препотвърждава водещата роля, която Югославия ще има в установяването на следвоенния ред в региона за сметка на България. След предоставен от Сталин картбланш, югославската държава, в лицето на Югославската комунистическа партия (ЮКП), започва действия за обединение на трите дяла на Македония под властта на Тито. Това трябва да стане под формата на югославска комунистическа федерация, част от която да бъде и България. Комунистическите партии в Югославия и България започват масирана пропаганда за „обединението“ на македонския народ и за събуждането на неговото „македонско национално съзнание“. Такава пропаганда започват българските комунисти на терен в Пиринска Македония. Това се разглежда като първа стъпка за присъединяването на областта към обединена Македония в рамките на бъдещата федерация.
През есента на 1944 г. новите югославски държавни ръководители правят опит за светкавично присъединяване на Пиринския край към Вардарска Македония. През септември и октомври 1944 г. на два пъти в Горна Джумая пристига югославска делегация начело със Светозар Вукманович-Темпо и генерал Михайло Апостолски. Пред областния комитет на БРП(к) те предявяват някои сериозни претенции. На първо място настояват за незабавна подготовка за присъединяването на Пиринския край към новосформираната югославска република Македония. Също така изискват от местните партизански отряди да бъде сформирана доброволческа войскова единица, която да бъде подчинена на Главния щаб на НОВ (народно освободителна войска) и ПО (партизанските отряди).
Разменени са няколко проекта за бъдещата федерация. Югославският проект е за интегрирането на България в Югославия със статут на шеста югославска република (6+1). Българската страна държи федерацията да се изгради на двуполюсен принцип (1+1). В крайна сметка югославските искания не са изпълнени, тъй като идва разпореждането на Сталин въпросът за федерацията да се отложи за след края на войната.
В края на 1945 и началото на 1946 г. Сталин приканва ръководството на БРП(к) да предостави „културно-национална автономия“ на Пиринския край като първа стъпка към „обединението“ на Македония. Макар и изразили на няколко пъти несъгласието си в лично качество с „автономията“, важните фигури в българската комунистическа партия (по-конкретно Георги Димитров, Владимир Поптомов, Трайчо Костов и Васил Коларов) приемат директивата на Сталин, който организира специална секретна среща в Москва на 5–8 август 1946 г. На нея присъстват най-високопоставените български и югославски комунисти. От югославска страна участват Тито, Александър Ранкович и Благое Нешкович, а от българска Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов. На тази среща Сталин казва:
Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България(…) Автономията ще бъде първата стъпка към възсъединяването на Македония, с което при сегашната обстановка може да не се бърза(…) Че нямало развито съзнание у населението, това нищо не значи(…) И в Белорусия нямаше такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има белоруски народ.
След тази среща българските комунисти отприщват нова вълна на насилие и засилват партийната пропаганда за културна автономия, която става още по-настъпателна в лицето на Горноджумайската организация на БРП(к).
Комунизацията, започнала в цяла България на 9 септември 1944 г., върви ръка за ръка с македонизацията в Пиринския край. Комунистите и партизаните зверски инквизират и избиват без съд и присъда много хора, съпричастни с ВМРО на Иван Михайлов в Пиринска Македония, които са заравяни в масови гробове. Такива гробове са разкопани едва след 1989 г. на различни места – в благоевградския квартал Еленово, Ешминско дере, Церовско дере, Лушин в близост до град Гоце Делчев и др. Убийствата са извършени по особено жесток и унизителен за жертвите начин – с изстрел в тила или смъртоносни удари с лопати и търнокопи.
Разправата срещу главните дейци на ВМРО се оглавява от Лев Главинчев, бивш член на ВМРО, а впоследствие партизанин и полковник в Първа българска армия в заключителния етап на войната срещу Вермахта. Главинчев проявява особено старание в издирването и ликвидирането на дейци на ВМРО, свързани с Иван Михайлов, с които той воюва от десетилетия като член на лявото крило на македонската организация. Затова му е възложено да се разправи превантивно с михайловистите, в които българските комунисти виждат основна пречка за налагането на македонизацията в Пиринска Македония. Най-сериозната наказателна акция е проведена в нощта на 7 срещу 8 юни 1946 г. в София, когато са арестувани 52 души, видни дейци на ВМРО, а повече от 300 са задържани в цялата страна. През тази нощ в престрелка с милицията в къщата си на улица „Иван Шишман“ е убит Кирил Дрангов. Заловени и убити са още Владимир Куртев, Георги Настев, Коста Ризов и други бивши ръководни дейци на ВМРО. Един от арестуваните е Страхил Развигоров, който е изпратен в секретния концлагер край Пазарджик, където няколко години по-късно умира. Развигоров пише в непроизнесената си защитна пледоария:
Бил съм ръководен деец на ВМРО, избиран съм за член на нейния централен комитет, но ако се смята, че борбата ми в защита на македонските българи е престъпление, какво да кажем за делото на Тодор Александров и неговите велики предходници Даме Груев и Гоце Делчев?
През август 1946 г. пред съда в София са изправени 22 членове на ВМРО (19 присъстват, трима са в неизвестност), които са обвинени в непосредствена връзка с „опозицията“ и „чуждите реакционни сили“, с цел „събаряне на установената държавна власт“. Процесът е поръчков, като целта му е да се накажат най-упоритите привърженици на идеята за българската принадлежност на населението в Македония, да се отстранят от политическата сцена противниците на политиката за присъединяване на Пиринския край към югославска Македония. Произнесени са две смъртни присъди и една доживотна. Другите са осъдени на дългогодишно лишаване от свобода и са изпратени в лагерите Росица и Богданов дол. Няколко от съдените са предадени на югославското Управление за държавна сигурност (УДБ, на сърбохърватски: Управа државне безбедности), след което са ликвидирани в Югославия.
На 9 и 10 август 1946 г. се провежда Десети разширен пленум на ЦК на БРП(к), на който се взима решението за въвеждането на културна автономия в Пиринска Македония. В доклада си Георги Димитров чете:
Има в нашите редове другари, които не съвсем ясно си дават сметка каква трябва да бъде сега нашата политика по отношение на Македония. Изпуска се често из предвид, че основната част на македонския народ е вече организирана държавно и национално в рамките на Федеративна народна република Югославия като Македонска народна република. На базата на тая република предстои да се обединят и другите части на македонския народ, специално македонците от сегашния Пирински край при съответен за тая цел съюзен договор между България и Югославия, който ще определи и възвръщането на Западните български покрайнини към България. За подготовката на това голямо дело следва щото в изборите за Велико народно събрание Пиринският край да има свои македонски кандидати на Отечествения фронт, а избраните депутати да представляват в бъдещото Велико народно събрание македонската парламентарна група(…).
Ние говорим сега за македонското население в Пиринския край. То още сега трябва да се проявява като част от македонския народ, която част предстои да бъде присъединена към Народната република Македония(…) Не е достатъчно принципно да се признае, че македонците са отделен народ, че македонците не са нито българи, нито сърби, а че те са македонци. Ще трябва да се работи и за едно културно приобщаване на това население към населението на Федерална Македония. Необходимо е усвояване на македонски език и използване на македонска литература. Необходимо е запознаване на македонците от Пиринския край с историята на македонския народ.
На практика това означава отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма, откриване на Македонски народен театър в Благоевград, организиране на Македонска пътуваща книжарница и други мероприятия в пряко сътрудничество с Народна република Македония. Целта на всички тези дейности е да се утвърди югославският македонизъм в Пиринския край.
Македонизацията започва официално, когато в Горна Джумая българските власти организират първите чествания, които трябва да възпитат македонско съзнание сред населението. На 11 октомври 1946 г. тържествено се отбелязва „въстанието на македонския народ“ срещу „българския окупатор“. На 29 ноември се прокламира създаването на Федеративна Народна Република Югославия. Македонизацията в Пиринско на практика е оглавена от Георги Мадолев, бивш политкомисар на партизанския отряд „Никола Парапунов“. Той е първият главен редактор на вестник „Пиринско дело“, официозът на югославския македонизъм в Пиринския край.
През декември 1946 г. македонизацията се втвърдява във връзка с проведеното преброяване на населението в Пиринска Македония, което е придружено от административно насилие от страна на властите. Те инструктират със специални телеграми партийния актив, че хората трябва да бъдат записани като „македонци“ по националност – административно, без обяснения и разсъждения. Документите на Околийския комитет на БРП(к) в Петрич илюстрират какви точно действия се предприемат по време на преброяването:
Упражнихме административен натиск върху преброителите, използвахме географското понятие при разясняването и записахме 98% от населението [като] „македонци.
Иван Масларов, един от водещите комунистически функционери и организатори на преброяването, разказва следното:
Тогава аз работех в ЦК. Другари, много тежка беше задачата. Ние убеждавахме населението да се пише македонско, а то не искаше… непрекъснато разправяхме, че е политически необходимо, иначе загиваме. Но отделни другари, въпреки всички наши агитации, въпреки дисциплината, си останаха българи… Родната си майка не можах да убедя, а да не говорим за други. Тя беше готова да напусне Якоруда и да се премести във Велинград.
Други преброители по места признават:
В областния комитет ни бе казано, че ако не изкараме 70% македонци, да си вземем шапките и да бягаме.
На някои места определената норма не е постигната, на други комунистите се престарават и я надхвърлят. В резултат на това от 252 908 жители на областта 160 641, или 63,6% от общото й население, са определени като етнически македонци.
Има редица сведения за репресии като побои, заплахи и арести на тези, които не желаят да се запишат в графата за националност като „македонци“. Опозиционните парламентарни и извънпарламентарни партии също се противопоставят на македонизацията. В опозиционния печат излизат множество статии в подкрепа на българите от Пиринска Македония. Всичко това обаче не може да попречи на поетия от комунистите курс за дебългаризация на региона.
През 1947 г. в Горна Джумая, Разлог, Неврокоп и Петрич се отварят македонски книжарници. В Горна Джумая е открит Македонски народен театър, а пътуващо кино и книжарница обикалят градовете и околните села в областта. През учебната 1947–48 г. в училищата е въведено задължително изучаване на македонски език и история на македонския народ. За тази цел са командировани 93 учители, а около 300 ученици и студенти от областта са изпратени на езикови курсове в югославската република.
Македонизацията се прилага и спрямо емигрантите от Егейска и Вардарска Македония във всички региони на България. Македонският научен институт е закрит като „гнездо на върховизъм“ и „великобългарски шовинизъм“. Костите на Гоце Делчев са предадени в Скопие. На мястото на старите македонски братства се създават културно-просветни дружества, в които доминират македонисти, свързани с Югославия.
Един от най-забележителните примери на съпротива срещу македонизацията е дейността на митрополит Борис Неврокопски. Роден в битолското село Гявато, завършил с отличие Цариградската духовна семинария, със степен „доктор по богословие“ от Черновиц (дн. Чернивци, Украйна), владеещ свободно 13 езика, митрополитът е в основата на вдигането на схизмата на Българската православна църква от Вселенската патриаршия на 22 февруари 1945 г. Неговата работа в Пиринска Македония от 1935 г. (когато е ръкоположен за Неврокопски митрополит) нататък е с изключително значение за образованието и просветата на местното население. Митрополит Борис открива редица младежки православни дружества, успява да убеди държавата да построи над 20 храма в областта. В същото време митрополитът е изключително продуктивен автор на педагогически ръководства и образователни материали за местните ученици.
След Деветосептемврийския преврат митрополит Борис повежда непримирима борба както срещу атеистичната комунистическа идеология, така и срещу македонизацията в Пиринския край. Той открито протестира срещу арестите на 45 свещеници в Пиринска Македония, някои от които са ликвидирани, а други са жестоко инквизирани. В своите богослужения пред паството си митрополит Борис се обръща с думите „българи и българки“, а в редица изказвания изтъква, че:
Такова жестоко преследване на църквата и то от българи, не е имало никога нито от турци, нито от гърци.
Тези прояви са квалифицирани от властта като „страшно престъпление“, а Окръжният комитет на партията обявява духовника за „враг № 1 на народната власт“. Митрополит Борис е подложен на постоянен психически тормоз и заплахи за физическа разправа. През 1948 г. вестник „Работническо дело“ излиза със статия, озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква“. Митрополит Борис обаче продължава да се бори за връщане на отнетите църковни имоти и за връщането на вероучението в училище.
На 8 ноември, в деня на своя 60-ти рожден ден, след отслужена литургия в църквата на село Коларово, разпопеният свещеник от епархията Илия Стаменов прострелва смъртоносно митрополита. Властта определя убийството като мотивирано от желание за отмъщение, но документите на Държавна сигурност оставят по-скоро съмнението, че покушението е извършено с участието на държавата. Затова пише и историкът Момчил Методиев, който привежда като косвени доказателства няколко важни детайла:
На първо място, за разлика от другите митрополити, Борис не е обект на формална разработка. На второ място, впечатление прави внезапната проява на активност на ДС в София в края на 1947 г., която не е обяснена по никакъв начин освен с нуждата от събиране на данни за неговото „контролно досие”. Прави впечатление и повишената активност на ДС-София след убийството на митрополита, както и настояването всички събирани до този момент материали да бъдат изпратени в централния архив на ДС в София. И на последно място, впечатление правят документите около разследването на убиеца, които по-скоро препредават и потвърждават една вече готова версия, без да съдържат стенографски протокол от разпита на убиеца или други подробности. Биографията на убиеца Илия Стаменов показва, че той е бил изключително уязвим за съдебно или друго преследване, което може лесно да го превърне в инструмент за извършване на подобно престъпление. И разбира се, най-голямото доказателство за съучастието на държавата е добре известният факт, че убиецът получава присъда от едва седем години затвор, от които излежава само половината.“
След убийството на митрополит Борис следват и други репресии срещу противопоставящи се на македонизацията духовници, а Неврокопска епархия остава вакантна почти четири години след неговата смърт.
От началото на 1946 г. в македонизацията активно се включват и разузнавателните служби на Югославия, преименувани тогава на УДБ. С разузнавателна дейност в Пиринска Македония се занимават основно две централи – Струмица и Берово, с транзитен пункт село Ново село, активно подпомагани от „центъра“ в Скопие. Югославското разузнаване приоритетно използва прийома да вербува агенти от югославска Македония, опирайки се на факта, че много от тях имат роднински връзки в Пиринския край. УДБ използва т.нар. „легално разузнаване“, при което разузнавачите работят под собствената си самоличност, но действат под прикритието на различни държавни институции (дипломати, журналисти, търговски представители, учители, просветни дейци, книжари и други). Този вид разузнавателна дейност е особено популярна и подходяща за периода на „културната автономия“.
През август 1947 г., в словенския курорт Блед, Георги Димитров и Тито съгласуват договор, който през ноември същата година подписват в двореца Евксиноград край Варна. Този договор предвижда включване на Пиринска Македония в състава на федерална Югославия като част от Народна република Македония, отказ на Югославия от Западните покрайнини и връщането им в пределите на България, премахване на визите между двете страни и създаване на митнически съюз.
Автономията вече работи с пълна сила. Споменатите книжари, учители и емисари от Вардарска Македония в мнозинството си представляват агенти на УДБ, натоварени с цел изграждане на агентурна мрежа, подвластна на разузнавателните центрове в югославска Македония и в столицата на Югославия Белград. Такива например са полковник Перо Ололовски и подполковник Перо Коробар, които действат под прикритието на книжари, а всъщност са реалните ръководители на югославското разузнаване в Пиринския край. Така в резултат на изграждането на културната автономия югославските разузнавачи получават изключителната възможност да превърнат българските държавни институции и учебни заведения в щабквартири, разузнавателни центрове и агитационни клубове на югославския македонизъм.
На много места обаче „буденето“ и „ограмотяването“ на населението се натъква на решителен отпор. Израз на недоволството на учениците от налагането на изучаването на македонски език в горноджумайските училища е съпротивата, организирана в Горноджумайската гимназия в началото на 1948 г. Там се създават ученически конспирации за масови бягства от часовете по македонски език. В гимназията дори избухва самоделна бомба. Ситуацията става толкова напрегната, че членът на Политбюро на ЦК на БРП(к) Владимир Поптомов, който е също член на партийната комисия за провеждане на автономията, отправя призив за нейното преустановяване. Поптомов е един от малкото висши комунистически функционери, който още в самото начало на македонизацията е против нея и с действията си се противопоставя на официалната политика на партията.
На 13 март 1948 г. просветният министър Кирил Драмалиев известява организационното бюро на ЦК на БРП(к), че в министерството са постъпили: „…неблагоприятни сведения относно изучаването на македонски език и дейността на учителите македонци.”. Този въпрос според министъра е от съществено значение за правителството и партията, като настоява да се извърши проверка. В подкрепа на това Драмалиев прилага декларация-протест на родители от Петричка околия. На 5 април 1948 година, в писмо до Георги Димитров относно македонизацията, Владимир Поптомов пише следното:
Моето впечатление е, че работите в този край не вървят добре. Така нареченото „македонизиране“ тук се върши по такъв нескопосан начин, че резултатите са твърде печални и може да се каже, твърде вредни от гледна точка на големите интереси на нашата държава. Тук „македонската пропаганда“ се върши по такъв начин, че просто сее дух на сепаратизъм, на разединение от българския народ, от българската държава.
…Според мене това раздвоение в съзнанието на населението в Пиринския край, сепаратистическия дух, който ежедневно тук се насажда у него, е нещо пакостно от гледище на големите интереси на нашата страна във връзка с преживявания международен момент.
Според него населението е изпаднало в недоумение поради факта, че от една страна, се върши нещо нередно, нещо изкуствено, а в същото време то се прави от представители на партията, която ръководи държавата.
Най-значимият акт на съпротива срещу македонизацията и комунизацията на Пиринска Македония се случва в самото начало на 1947 г. и остава в историята като въоръжената съпротива на пиринските горяни. Това са двете въоръжени групи, съответно на Герасим Тодоров от село Влахи и на Йордан Руйчев от село Плоски.
Четата на Герасим Тодоров се назовава с името „Шести Пирински отряд“. Тодоров е син на Тодор Николов, сподвижник на Яне Сандански, а впоследствие и кмет на село Влахи. Братът на Герасим Тодоров, Захари, пък е бивш член на ВМРО и пунктов войвода на селото. През пролетта на 1947 г. четата вече наброява 14 души. Още от създаването й органите на Държавна сигурност започват да събират информация. С нейното разрастване, за което е взето решение на събрание на четата през юни 1947 г., в състава й започват да се вливат нови горяни. При това вливане сред четниците е внедрен агентът на ДС под прикритие Димитър Паров със задачата да убие Герасим Тодоров. Агентът обаче бързо е разкрит и ликвидиран съгласно положената клетва от четниците. Това всъщност е и единственото убийство, извършено от горяните от „Шести Пирински отряд“. Някъде по това време Герасим Тодоров изпраща своето протестно писмо до комунистите от с. Влахи. Ето и част от съдържанието му:
Аз напуснах семейство, роднини, приятели и родното село, скитайки се немил-недраг по балкана, гладувайки и мизерствайки, само и само да си спася живота от някои личности, постоянно подклаждани от наши изроди, то още не значеше, че съм с намерение да тероризирам, убийствам и изнасилвам, та вие започнахте да тормозите по най-различни начини невинното ми семейство, бутайки по сред нощ прозорците и хвърляйки пясък по тях, тропайки по вратите, викайки с имитиран глас да се обадя, че уж съм вътре, отвързвайки по няколко пъти през нощта добитъка и разкарвайки семейството ми да го прибира, отваряйки сандъците и преобличайки се в женски дрехи и какви ли не щеш още мръсни и долни. . Като че ли един не се намери между вас и между всички ви по-умен, да ви вразуми. Аз мисля, прочее, че ако мене ме е отнесъл дяволът, то имате работа лично с мене, който не търся милост от вас и аз лично с мъжете имам работа, а не с невинното ми семейство. Вие, прочее, минахте фашисткия режим.
От 95-дневното ми отсъствие можах да се срещна с всеки един от вас, било в гората с натъкнати пищоли и пушки, по пътищата (…), на лозето, на жетва, на картофи, на оране, на прашене на царевица, минавайки от едно село на друго, пеш или на коне, по нивите, броейки снопите (…), всякога и навсякъде сме имали пълната възможност да се справим с вас и да ви обезоръжавам, но винаги съм изчаквал да видя докъде ще стигнете и докога ще престанете, но вашата няма край.
И аз не мошенически, като вас, а открито заявявам, че милост вече не раздавам.
С каквато мярка мерите, с такава ще ви мерим. Моето семейство е едно, а вашите са много.
Търсете ме по къщи, плевни и колиби, ще ме намерите. Млада невеста на пазар се не води и комита в ограда не стои. С приятел се среща, но не и да му гостува, хляб взима от този, който срещне. Това е почеркът ми, а не онзи, който имитирахте до сега.
По-добре славна смърт, отколкото позорен живот. Така, както лепя афишите, така ще ви открадна, ако пожелая, макар и десет поста да имате.
От писмото личи силната увереност на командира във възможностите на въоръженото формирование да се справи с местната комунистическа власт. Тази увереност сигурно е наследена от дългогодишното присъствие на въоръжени чети на ВМРО в Пиринския край и техните силни властови позиции в региона. Паралелът с революционната организация е налице, което се потвърждава и от сведенията на бившия служител на Държавна сигурност Константин Кюлюмов и ръководител на операцията по ликвидирането на горяните. Според него през 1947–48 г. четата на Герасим Тодоров е контролирала обширна територия в Светиврачка околия. Кюлюмов характеризира четата не само като „най-голямата банда в България“, но и като най-опасната поради факта:
…че тя контролираше територия, в която почти беше ликвидирана народната власт.”
Можем да се убедим в силата и възможностите на четата, разгръщайки документите на Държавна сигурност. От тях става ясно, че горяните провеждат военни обучения под ръководството на запасните офицери о.з. полковник Стойне Бачийски и о.з. полковник Димитър Кузманов. Според доклад на ДС до министъра на вътрешните работи повечето от горяните са бивши членове на ВМРО и са местни хора, което спомага за изграждането на стабилна яташка база в почти всички села, където също има много бивши членове на македонската организация. От тези документи може да се разбере каква е същинската дейност на въоръжената група и какви цели преследва тя.
В доклада на ДС се споменава за побоища над учители по македонски език, като Герасим Тодоров подчертавал, че „…Титова Македония не искат“. Отношението на четата към „македонизацията“ на Пиринския край си проличава и от показанията на македонския учител в село Влахи Петър Макревски през 1948 г. Той разказва за внезапно посещение на войводата и двама въоръжени четници в селото на 12 февруари 1948 г. Тогава Герасим Тодоров нанесъл няколко удара и на двамата, след което се обърнал към македонския учител по следния начин:
Да станеш да си отидеш, тука не можеш да правиш Титова Македония… .
Според показанията на Макревски горянският войвода му наредил следното:
… да си отидам уще сутринта. Се врати от тоа мнение, ми постави вака да работам многу ограничено, да ни го величам и спроведувам Димитровското правителство, да не сборувам за съединението на Македония, като федерална единица во ФНРЮ или во НРБ, а да работам за аутономна Македония…
Тук безспорно личи почеркът на ВМРО и на Иван Михайлов по отношение на Македонския въпрос. „Заръката“ на Герасим Тодоров към македонския учител опровергава мнението на друг горянин от четата, Крум Монев, който впоследствие се опитва да представи горяните и войводата като „македонски поборници“ и поддръжници на „македонската кауза“ и „македонския народ“.
Втората чета, която възниква в този район, е четата от село Плоски с командир Йордан Руйчев. Според справка на Окръжно управление на МВР–Благоевград от 1971 г. Руйчев е роден на 13 септември 1914 г. в Плоски. През 1935 г. завършва кандидат-офицерска школа, а през 1943 г. постъпва в жандармерията, където пак според същата справка участва в преследвания срещу партизани. Този документ ни казва и нещо, което не се среща в другите сведения за четата, а именно, че Йордан Руйчев е известен в района като стар член на ВМРО. През декември 1946 г. Руйчев убива секретаря на комунистическата партия в селото Методи Николов и излиза в нелегалност. Руйчев застава на чело на въоръжена група от 5 души, която започва да действа в района на с. Плоски, а впоследствие влиза във връзка с четата на Герасим Тодоров. Държавна сигурност извършва агентурна оперативна разработка, а на 5 март 1948 г. става престрелка между милицията и четата в местността „Шарената скала“, при която са убити трима горяни, но Йордан Руйчев успява да избяга и да се укрие. Впоследствие към него се присъединяват брат му и баща му. В началото на април тримата нелегални са локализирани и след няколко операции на ДС бащата е заловен, а братя Руйчеви са убити при оказване на въоръжена съпротива.
До 1948 г. щетите, които комунизацията и македонизацията нанасят на Пиринския край, са огромни. Първо са физически ликвидирани едни от най-авторитетните личности, открояващи се като български патриоти и стигматизирани от новата власт като „фашисти“, „великобългарски шовинисти“ и „чужди агенти“. След това са впрегнати всички сили на държавата и пропагандата и е оказан огромен административен натиск местните хора да бъдат насила дебългаризирани, декларирайки се в преброяването като „македонци“. Смазана е въоръжената съпротива на горяните в Пирин, а на югославските разузнавателни служби и емисари е позволено да правят каквото искат на територията на Пиринска Македония.
И трябва да се случи едно външно събитие, което да преобърне всичко с краката нагоре, за да започне обратният процес на постепенна демакедонизация.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
