“Националният идеал” и “Македония” – най-свидните родни жертви на либералната амнезия

Ако политизираме несръчно историята, ще изчезнем и духовно, и физически като народ. Идеята “24 май” да стане Национален празник за сметка на “3 март” е опасно късогледа дилема, която ще внесе повече разделение, отколкото обединение на българите. Изкуствено. И меко казано – неинформирано и безродно. Защо?

“24 май” е разкошният всебългарски празник – празник на кирилицата или както е по-правилно да се нарича тя – “българицата”. Гигантско творческо дело на учениците на Кирил и Методий, най-вече Климент Охридски, родом от Мизия – Стара България. Тя е създадена в Охрид и Преслав – двете книжовни школи, основани нарочно от Борис Покръстителя, за да не може Византия под булото на покръстването да “елинизира” българите. Вяра, обща писменост и самостоятелна църква – това е антидотът срещу духовната византийска зараза. Но не само: това е рецепта и за създаването на нация и собствено национална самоидентификация. Затова “24 май” заслужава да е единият ни национален празник. Но трябва обезателно да имаме още един – “3 март”. Защо – не е ли той “комунистически” и “русофилски”, не е ли целенасочена и перфидна руска заблуда срещу българския народ?

Забравяме нещо важно: “3 март” не се чества през ерата на социализма у нас. Няма и как да е другояче: това е празникът на освобождението на целокупна България от предварителния мирен договор в Св. Стефан (Сан Стефано) – Мизия, Тракия и Македония. “3 март” е най-живото олицетворение на идеала за общобългарска политическа свобода и единение – в него попада огнището на българското етническо землище така, както Екзархията и Цариградската посланическа конференция вече ги са доказали преди това. А “велика” и етническа целокупна България е тема за табу за БКП – Македония е обещана Тито, докато нашите безродници бършат пода на Сталиновия кабинет от раболепие и национален нихилизъм.

Всъщност тук прозира най-страшният ефект от идването на комунизма в България – освен унищожението на елита и стопанската стагнация, има тотално изтриване на спомена и идеите на българското Възраждане от XIX век – на идеята за обединена България, която да бъде свързана в своите етногеографски предели, да бъде свързана исторически с миналото и традициите си, с културно-духовните си достижения на европейско ниво. А с изтриването на паметта за величието на България секва и органичният извор на народностно самочувствие.

Идеята на комунизма обаче е нацията да няма значение. Тоест ние нямаме никаква традиция в консервативното. Това е голям проблем днес, защото в основата си доминиращата глобално идеология – либерализма – проповядва де факто същото. Денационализация, дебългаризация, интернационализъм – това са темелите на нео-марксизма, който владее Запада и либералните родни среди днес.

Още малко за “3 март”. През 60-те години в Р. Македония се води публичен съдебен процес срещу 18-годишната студентка в СУ Плиска Манасиева, родом от Щип. Обвинението: че пропагандира сред македонските студенти в София “великобългарски шовинизъм”, вдигайки на 3 март тост за Санстефанска България. Арестувана и дадена на съд по обвинение за нарушение на закона за “македонската национална чест”. Българското правителство, разбира се, спи. Манасиева заявява: “ Родена съм българка, в моите жили тече българска кръв, не се страхувам от вас и вашата присъда”. Осъдена е 2 години строг тъмничен затвор, а баща й, също арестуван, умира в затвора.

Неслучайно Гоце Делчев подкрепя горещо общобългарския характер на Сан Стефано и 3 март, а един от основателите на ВМРО – Иван Хаджиниколов – от Кукуш, пише: “Когато се заговори за ревизиране на Санстефанския мир, кукушани наново изпаднаха в тревога. Една сянка на съмнение ни налегна. А когато узнахме резултата от Берлинския конгрес, гръм ни порази. Разочарованието и отчаянието ни нямаха край. Плаках безутешно като дете”.

С една дума – “24 май” създава българската нация, а “3 март” – макар и за кратко – я освобождава политически и обединява в цялост. Няма как да не ги почитаме днес рамо до рамо!

Поглед и към орисията на голямата жертва на либералния диктат – споменът за българското начало в Македония. Спорът за Македония е спор за идентичност и национален дух. В светлината на новия свят, в който “нацията” е отричано понятие, историята е считана за занимание за безделници, а културата е едва ли не на концесия при наднационалния и глобален елит – тази тема е неразбрана за партньорите на България.

Донякъде тя е неясна дори за самите българи, които след десетилетия на денационализация и глобалистка пропаганда са загубили “морално обоняние” за важността на езика, традициите и усещането за споделена общност и нация. Затова кратка историческа справка е неизбежна, но тя е само в услуга на по-доброто разбиране на проблема в днешните му измерения.

В историята “Македония” е само една изконно българска географска територия (както Мизия и Тракия), в която исторически и до 1944г. година доминиращият етнически елемент от 7-и век насам, е бил български. Градът Охрид е столица на средновековното българско царство на Самуил. В македонските земи през 9-и век българският цар Борис приема християнството и създава чрез целенасочена държавна политика старобългарската азбука – кирилицата. Финансира, развива и брани учениците на Кирил и Методий, за да развият новата писменост, с която словото Божие да достигне до новопокръстения български народ на неговия език. Впоследствие тази писменост ще бъде припозната и от Русия, а днес кирилицата е азбука на над 350млн. славяни по целия свят.

След падането под Османско иго през 14-и век, българският дух и език най-силно се пазят именно в тези земи, считани за западните части на българската етническа снага и най-отдалечени от имперския център и султана – Цариград (Константинопол). Мизия и Тракия съставят другите “крайници” на етногеографския организъм. Доказано, проверено и записани от етнографи, дипломати, пътешественици и най-вече – турските държавни и данъчни архиви.

Реално, Българското възраждане има своя исторически стартов залп и това е написването на “История славянобългарска” от хилендарския монах отец Паисий през 1762г., който е родом от македонската област – Банско. Всъщност това е и програмен документ за национално освобождение на българите от турско робство и гръцка духовна асимилация. Текст, събуждащ националната памет и родовото чувство на потиснатия народ.

“Македония” като макротопоним е забравена в Средновековието и започва да се използва едва в първата половина на 19-и вен и най-вече покрай българския вестник “Македония” на Петко Р. Славейков, създаден през 1866г. в Цариград. Целта на вестника е борбата за църковна независимост на българите да не предава и силното етническо самосъзнание в най-отдалечения западен край на българското землище в рамките на Империята – македонските българи. В този момент спор за националността на мнозинството по тези земи няма и те се считат за етнически българи, като каквито се определят и македонските просветители братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов и много други.

През 1870г. българите получават независима от Вселенската патриаршия в Цариград църква – т. нар. Екзархия. Прави се плебсцит, на който македонските земи с 2/3 мнозинство избират българската Екзархия за сметка на гръцката Патриаршия. Вотът има подчертан национален характер и политическо значение – наличието самостоятелна черква е белег за националност и формалното й признаване в рамките на Империята.

Паралелно с тези процеси в съседна Сърбия и Гърция започват опити за сърбизиране и елинизиране на населението в географската област Македония. В Сърбия се оформя идеята, вдъхновена от Стоян Новакович, за създаване на изцяло нова “македонска нация”, в случай че българската жилка се окаже извънредно силна. Изгледите сърбите да имат излаз към Адриатика са нищожни на фона на Австро-унгарските интереси. Увеличение може да има само на югозапад – в македонските земи, макар там сръбският елемент на практика да е пренебрежимо малък на българския фон.

След кървавото потушаване на Априлското въстание – мощният катализатор за освобождението на българите от 1876г. – в Цариград се състои конференция, на която са представени дипломатите на Великите сили. Там България е разделена по вертикалата на две части, като в едната категорично влизат македонските земи. Високата порта не приема идеите на конференцията и предлага палиативни реформа с нови “права” за християните по тези земи. Европейското обществено мнение е възмутено и следи отблизо случващото се. Русия, считана за покровител на славяните, също е принудена от общественото мнение вътре в страната да започне война с турците – и това се случва.

През 1877-1878г. се разиграва Руско-турската освободителна за България война. В предварителния мирен договор от Сан Стефано, България е възстановена в реални етнически граници, включващи Мизия, Тракия и Македония. Такава голяма държава на Балканите по това време е невъзможна в разбиранията на Великите сили. Още повече, ако е под опеката на Русия. Малко след това следва прословутият Берлински конгрес, на който именно Великите сили разпокъсват българската етническа снага на няколко части – Княжество България и Източна Румелия са разсечени, Поморавието е откъснато, Северна Добруджа отива при Румъния, а Македония и Одринска Тракия остават в Османската империя…

Това е истински шок за македонските и тракийските българи, който слага началото на героичната им битка за автономия, независимост и/или съединение с България – ако международната обстановка го допуска, разбира се. Създава се Революционната организация, която ще втрещи света със саможертвените си прояви и конспиративна мощ – ВМРО. В първото си име тя носи определението “български”, а в първия й устав изрично се подчертава, че се приемат само “българи”.

Вдъхновени от българската победа в Сръбско-българската война за Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885-1886), през 1903г. македонските и тракийските българи правят мощно въстание – Илинденско-Преображенското. То е силно медиатизирано в Европа и САЩ, но без успех и външна подкрепа. По това време Княжество България още не е независима държава и опасността от нахлуване на османската армия – голяма. Няма как да помогне решително, освен пращайки подготвени военни, оръжие и средства.

През 1912г. настъпва часът на разплата. България, Сърбия, Гърция и Черна гора обявяват война на Османската империя – започва Балканската война. Основният двигател е именно България, а стотици хиляди родолюбци се стичат под бойните й знамена от целия свят с една цел: освобождението на македонските и тракийските поробени братя българи. Формира се македоно-одринско опълчение под командването на българското военно началство.

Докато България се бие на изток с Турция, зад гърба й Сърбия и Гърция си разпределят Македония. И така през 1913г. започва втората Балканска война, известна като Междусъюзническа. България е обградена от бившите си съюзници и Румъния, както и от прясно разбитата от българите Турция. София губи войната, а Македония, в чието име изнасяме първата Балканска война – е заграбена вероломно. Това ще направи предизвестен българския избор през Първата световна война, а след загубата й, окончателно започва адът за македонските българи. Ад, отлично описан от достойния френски журналист Анри Пози в пророческата му книгата “Войната се завръща” от 30-те години на миналия век.

До голяма степен под тези влияния и исторически предпоставки България влиза в немската орбита при Втората световна война – онази, която третира по-справедливо темата за изоставените братя в Македония, Южна Добруджа и Западните покрайнини. В България Борис III така и не допуска крайни фашистки или комунистически организации, няма тоталитарна партия-държава като в Италия или Германия, да речем. С една дума: българите не са “фашисти”, както пише в съвременните македонски учебници. Никога не са “окупирали” Македония – или със сигурност не повече от сръбската й окупация след Балканската и Първата световна война.

Денационализаторските репресии към българите край Вардар тогава са толкова безчовечно свирепи и жестоки, че влизането на българската армия и администрация през 1941г. до изтеглянето им през 1944г. може да бъде наречено само едно: освобождение. Това показват и заснети исторически кадри – приветствия и радост. Междувременно в Македония са налети и грандиозни суми от бюджета на “окупатора” – за създаване на отсъстващи и в окаяно състояние училища, пътища, болници изобщо нормални условия за живот на хората там.

След неуспешния край на Втората световна война за България, властта край Вардара попада в ръцете на югославските комунисти, които създават и чисто нова македонска нация и държава, която става част от Федерална Югославия. С чисто нов и кодифициран “македонски език” през 1944 година, който по същество е диалектен български, но със сръбски езикови заемки и латински чуждици. Процесът по “създаването на нации” е започнал дори по-рано. С резолюция на Коминтерна от 1934г. решението за обособяване на чисто нова македонска нация, която да бъде откъсната политически, икономически и най-вече културно от България, е взето. Безпощадно тече и етноцидът в Егейска Македония, където българският елемент е безогледно избиван и изселван от православните ни “гръцки братя” още от времето на Балканските войни.

След идването на комунистическата власт в България през 1944г. се приема директивата на Москва и започва нещо невиждано в историята: една държавата сама да денационализира населението си. Пиринският край е насилствено “македонизиран” от София, финансира се културна и училищна пропаганда за налагането на новия език.

Всичко в угода на Сталин и Тито, с идеята България дори да се разбие на Мизия, Добруджа и Тракия, всяка със собствен език. Социален инженеринг от най-висш порядък. А за хората в Македония с българско самосъзнание (около 1.1 милион в началото на 20-и век, а днес 3.5 хил.) настава пъкъл по небето. Убийства, лагери, репресии каквито човешкото въображение не може дори да си представи.

Във времето ще се развие и друг голям бич, който трови отношенията между София и Скопие до днес – кражбата на българска история за запълване на “историческите бели полета” на “новата” нация. А те са на практика безпределни.

Свадата между Тито и Сталин донякъде парира тези процеси. През мартенския Пленум на БКП от 1963г. партията започва промяна на курса, а грешката към Македония, равносилна на национално предателство, е призната и отчетена, макар и не публично.

Разбира ли Запада България? Има ли България днес претенции към идентичността, правото на самоопределение и езика на северномакедонците? И в двата случая отговорът е “не”. България няма претенции към периода след 1944 г. Никакви. Нито за идентичността, нито за езика. Но за периода преди това – обективно гледано исторически – претенцията и наглото посегателство към българите е налице.

Опасността днес е, че в ЕС ще влезе страна, в чиито учебници пише и е наслагвано с десетилетия, че България е “фашистки окупатор”, без в България да е имало фашизъм. Че българите са татари, а не славяни. Както и че Самуил е македонски цар, победил българите, а не велик български цар, победен от Василий Българоубиец, както сам се титулува. Днешните ученици в Македонските земи са обучавани, че след Първата световна война българите им вземат Пиринска Македония, а гърците – Егейска. И че тези придобивки принадлежат на РС Македония по право.

За да угодят на Сталин, комунистическото държавно ръководство в Народна Република България пък е провело фалшифицирани преброявания през 1946 г. и през 1956 г, в които са записани насила около 150 хиляди македонци в Пиринския край. Отличен повод в България и в Европа днес да се говори за “македонско малцинство” или дори за териториални претенции към България. И ако по исторически причини обективно има етнически турско малцинство, то такова животно като македонско малцинство в България просто логически няма как да съществува. Днес правата на македонските българи край Вардара са тежко нарушавани само въз основа на българското им самосъзнание – проверки, сплашвания, физическа саморазправа, пречки пред намиране на работа. Тъжна реалност, която България като страна-член на ЕС – не може да толерира. Нация, основана на българофобия, не може нито да има подкрепата ни, нито да отговори на стандартите, които ЕС залага – освен ако не се реформира и не остави комунистическите си рефлекси в миналото.
Където става дума за ценности и идентичност – парите, бизнесът или икономиката не важат. Буквално се обезсмислят. Никакви транспортни коридори и инвестиции няма да сработят там, където няма споделени ценности и здрава етична основа. Без корен, дух и национално самосъзнание няма нито прогрес, нито мир. Накъде трябва да се върви занапред?

Първо и най-важно трябва се спре с езика на омраза към българите. А той произтича само и единствено от пропагандата в училище. Следователно ключ е промяната на учебното съдържание, в което неистините и фалшификациите, както и клеймата трябва да отпаднат.
Второ, вписването на българите като държавотворен народ в конституцията на РС Македония ще даде професионален шанс на македонските българи, които са тежко дискриминирани поради липса на квоти за хора с българско самосъзнание.

Трето, засилване на икономическите връзки ще се случи само след реално прилагане на точките 1 и 2. Географски гледано през Атина, Солун, Скопие и Сърбия – България е заобиколена. Прословутият коридор “номер 8” не се случва и е на трупчета от македонска страна. И то де факто повече от век. Без здрава основа, няма как да се построи стабилна сграда. Същото е и в междудържавните отношения. Няма ли желание и добра воля – няма добросъседство, няма търговия и органична “европейска интеграция”.

След българския компромис за падането на “ветото” видимата “промяна” е в посока на това, че историята ни е “обща и се е случвала и в земи, които някога са били в рамките на българското царство, но днес са македонски”. Исковете и провокациите към България нарастват, не намаляват. Релативизира се националният ни духовен принос, размива се и краде културно-историческото ни наследство. Грубо и безапелационно. Процеси, които ако не парираме навреме, ще ни създават огромни главоболия и занапред.